2

Сватбеният магазин беше точно до 70-та Западна в Сейнт Питърс. Наричаше се „Пътуването на девицата“. Колко сладко. От едната страна го подпираше пицария, от другата — фризьорски салон. Според табелата се казваше „Красота по тъмно“. Прозорците бяха затъмнени и подчертани с кървавочервен неон. Ако желаеше, тук човек можеше да си оправи косата и маникюра при вампир.

Вампиризмът в Съединените американски щати бе законен едва от две години. Все още бяхме единствената страна в света, която го е позволила. Не питайте мен — не съм гласувала за това. Имаме дори движение, целящо вампирите да получат право на глас. Не може да им се взимат данъци, а да не са представени политически и тъй нататък.

Ако някой вампир притесняваше хората, допреди две години просто отивах и набивах на кол кучия му син. Сега трябва да получа съдебно разрешение за екзекуция. Без него ще ме обвинят в убийство, ако ме хванат. Копнеех за добрите стари дни.

На витрината на сватбения магазин имаше руса манекенка, буквално опакована в дантели. Не съм голям любител на дантелите, нито на изкуствените перли, нито на пайетите. Особено на пайетите. Два пъти бях идвала с Кетрин да й помогна за избора на сватбена рокля. Не ми трябваше много време да осъзная, че не съм от помощ. Нито един модел не ми допадна.

Кетрин ми беше добра приятелка, иначе изобщо нямаше да съм тук. Тя ми каза, че ако някога се омъжа, ще си променя мнението. Не мисля, че влюбването те кара да си губиш здравия разум или добрия вкус. Ако някога си купя рокля с пайети по нея, направо ме застреляйте.

Освен това не бих избрала и шаферските рокли, на които се спря Кетрин, но за това вече вината е моя — не бях наблизо, когато ги гласуваха. Работя прекалено много и мразя да пазарувам. Така че се наложи да броя 120 долара плюс данъка5 за розова вечерна рокля от тафта. Изглеждаше като избягала от абитуриентски бал.

Прекосих сватбения магазин под съпровода на съскането на климатика и тракането на високите ми токчета по толкова светлосивия килим, че изглеждаше почти бял. Появата ми незабавно бе забелязана от госпожа Касиди, управителката. Усмивката й трепна за миг, преди да я овладее. Представете си, смелата госпожа Касиди ми се усмихваше!

Отвърнах на усмивката й, изпълнена с лоши предчувствия за предстоящия един час.

Госпожа Касиди е на възраст между четиридесет и петдесет, със стегнато тяло и толкова тъмночервена коса, че изглежда почти кафява. Връзва я на кок ниско на врата по маниера, обожаван навремето от Грейс Кели. Управителката си сложи очилата със златна рамка, намести ги по-здраво на носа си и отбеляза:

— Както виждам, госпожица Блейк дойде за последната проба!

— Надявам се наистина да е последна — отвърнах аз.

— Е, ами работим по… проблема. Според мен измислихме нещо… — зад щанда имаше малка стаичка. Полиците вътре бяха натъпкани с покрити с найлон „парадни униформи“. Госпожа Касиди посегна между две еднакви розови рокли и извади моята.

Поведе ме към съблекалните, преметнала роклята през ръка. Вървеше с изправен като дъска гръб. Готвеше се за нова битка. На мен не ми се налагаше да се готвя, винаги съм готова да встъпя в бой. Но схватките за промените в официална дреха, които водехме с госпожа Касиди, стократно надминаваха по мащаб спречкването с Томи и Бруно. Онази сцена можеше да се развие много зле, но не стана така. Гейнър ги бе отзовал — за днес, както се изрази.

Какво ли трябваше да значи това? Вероятно изказването му нямаше нужда от пояснения. Бях оставила Бърт в офиса, все още поразтърсен от фронталния сблъсък. Той не се разправя с мръсната част от работата. Свързаната с насилието. Не. С нея се сблъскваме аз или Мани, или Джеймисън, или Чарлз. Ние, съживителите от „Съживители“ ООД, вършим мръсната работа. Бърт си стои в приятното безопасно кабинетче и праща към нас клиентите и неприятностите. Поне до днес беше така.

Госпожа Касиди окачи роклята на закачалка в една от онези кутийки за преобличане и излезе. Преди да вляза аз, се отвори още една от кутийките и от нея излезе Кейси — приносителката на букета на Кетрин. Беше на осем годинки и направо сияеше. Майка й вървеше плътно по петите й, все още издокарана в деловия си костюм. Елизабет (наричай ме Елси) Марковиц беше висока, жилава, чернокоса адвокатка с маслинен тен. Работеше заедно с Кетрин, а участваше също така и в организацията на сватбата.

Кейси изглеждаше като умалена и смекчена версия на майка си. Тя първа ме забеляза и възкликна:

— Здрасти, Анита? Тази рокля не е ли тъпа?

— Не така, Кейси! — обади се Елси. — Роклята е прекрасна. С всичките тези прелестни розови плисета…

На мен роклята ми приличаше на петуния, натъпкана със стероиди. Смъкнах си сакото и понечих да вляза в собствената си съблекалня, преди да се наложи да изразявам гласно мнението си.

— Пистолетът истински ли е? — попита Кейси.

Бях забравила, че все още е на мен.

— Да — отвърнах.

— Ти полицайка ли си?

— Не.

— Кейси Марковиц, задаваш твърде много въпроси! — усмихната притеснено, майка й я избута покрай мен. — Съжалявам за това, Анита!

— Нямам нищо против — отвърнах.

Малко по-късно се озовах на ниска платформа пред почти идеален кръг от огледала. С наличието на подходящи розови обувки на висок ток, роклята най-сетне бе добила нужната дължина. Имаше си също и буфан-ръкавчета, както и онова изрязано до раменете деколте… Показваше почти всичките ми белези.

Най-новият все още беше розов и зарастваше. На дясната мишница. Беше просто рана от нож. Те са спретнати и чистички в сравнение с другите, които имам. На ключицата и по лявата ръка имам счупвания. Един вампир ме ухапа и ме тръскаше както куче парче месо. Имам също и следа от изгорено с формата на кръст, тя е на лявото рамо. Един хитър вампирски човек-слуга го бе сметнал за забавно. Аз — не.

Изглеждах като Булката на Франкенщайн на абитуриентски бал. Добре де, може и да не беше толкова зле, но госпожа Касиди смяташе точно така. Смяташе, че белезите ще отклонят вниманието на хората от роклята, от сватбата и от булката. Обаче Кетрин — самата булка — не беше съгласна. Смяташе, че щом сме толкова добри приятелки, и аз заслужавам да присъствам на сватбата. Плащах си добре, за да ме унижават публично. Сигурно наистина бяхме добри приятелки.

Госпожа Касиди ми връчи чифт дълги розови сатенени ръкавици. Навлякох ги, напъхвайки пръсти дълбоко в малките дупчици. Никак не обичам ръкавиците. Карат ме да се чувствам така, сякаш пипам света през завеса. Но яркорозовите чудеса поне скриваха ръцете ми. Белезите изчезваха. Какво добро момиче. Да бе.

Сватбената организаторка развя сатенената пола, надничайки в огледалото.

— Ще свърши работа, поне според мен — тя се изправи и почука начервената си уста с дългия си, лакиран нокът. — Струва ми се, че измислихме с какво да скрием това, ъъъ… ами… — тя махна неопределено към мен.

— Белега на ключицата ми? — помогнах й аз.

— Да — управителката явно изпита облекчение.

За първи път ми хрумна, че госпожа Касиди нито веднъж не е произнасяла думата „белег“. Сякаш това бе нещо мръсно или неприлично. Усмихнах се срещу кръга от огледала. Усещах смеха на върха на езика си.

Госпожа Касиди вдигна нещо, изработено от розова панделка и изкуствени портокалови цветчета. Смехът ми приседна. Попитах:

— Това пък какво е?

— Това — обясни тя, пристъпвайки към мен, — е разрешението на нашия проблем.

— Добре де, ама все пак какво е?

— Ами, украшение във вид на яка.

— Минава около врата ми, така ли?

— Да.

Поклатих глава:

— Няма да я нося.

— Госпожице Блейк, направих всичко по силите си, за да прикрия тази… тази… следа. Шапки, прически, обикновени панделки, корсажи… — управителката буквално разпери ръце. — Направо ще се побъркам!

Виж, в това вярвах. Поех си дълбоко дъх.

— Симпатизирам ви, госпожо Касиди, наистина. Представлявам гигантски трън в задника ви.

— Никога не бих се изразила така!

— Знам, затова аз се изразявам. Но това е най-отвратителното украшение, което някога съм мяркала!

— Е, госпожице Блейк, ако имате по-добро предложение, готова съм да ви изслушам! — Тя криво-ляво скръсти ръце на гърдите си. Ужасното „украшение“ увисна кажи-речи до кръста й.

— Голямо е — отбелязах.

— Ще скрие вашия… — тя стисна здраво устни — белег.

Бях готова да й ръкопляскам. Най-сетне каза мръсната дума. Имах ли по-добри предложения? Не. Нямах. Въздъхнах.

— Сложете ми го. Дължа ви поне един поглед, нали?

Тя се усмихна:

— Моля, вдигнете си косата.

Сторих, каквото ме помоли. Тя закопча „яката“ около врата ми. Дантелата ме гъделичкаше, панделките също, а и дори не исках да се гледам в огледалото. Вдигнах бавно очи и направо зяпнах.

— Благодаря на Бога, че имате дълга коса! Лично ще приготвя прическата ви в деня на сватбата, за да помогне на камуфлажа!

Нещото около врата ми приличаше на кръстоска между кучешки нашийник и най-голямата платнена гривна на света. По врата ми като гъбки след дъжд никнеха розови панделки. Беше ужасно и никакви прически не можеха да променят вида му. Но скриваше белега напълно и идеално. Та-дам!

Просто поклатих глава. Какво да кажа? Госпожа Касиди прие мълчанието ми за комплимент. Трябваше да си има едно наум. Спаси ни звънът на телефона.

— Връщам се след минутка, госпожице Блейк!

Управителката се отдалечи, пристъпвайки безшумно с високите си токове по килима.

Просто се зяпах в огледалата. Косата и очите ми си подхождат — черна коса, и толкова тъмнокафяви очи, че също изглеждат черни. В тази област съм наследила латинската жилка на майка ми. Но кожата ми е бледа — следа от германската кръв на баща ми. Сложете ми малко грим и изглеждам досущ като китайска кукла. Навлечете ми бухнала розова рокля и придобивам деликатен, изтънчен и крехък вид. По дяволите!

Всички други жени на сватбата бяха от метър и шейсет нагоре. Може би някои от тях наистина щяха да изглеждат добре. Съмнявах се.

Освен това, което си беше чиста обида, се налагаше да носим и кринолинени обръчи под полите. Приличах на отхвърлена актриса от „Отнесени от вихъра“.

— Ето, изглеждате прекрасно! — госпожа Касиди се завърна и засия срещу мен.

— Изглеждам така, сякаш са ме топнали в „Пептобисмол“6 — уточних.

Усмивката й се поокърти по ръбовете. Тя преглътна.

— Май последната ни идея не ви харесва… — говореше много стегнато.

От съблекалните излезе Елси Марковиц. Кейси се влачеше след нея и мрънкаше. Знаех как се чувства.

— О, Анита! — възкликна Елси. — Изглеждаш очарователно!

Страхотно. „Очарователно“ — точно каквото ми се искаше да чуя.

— Благодаря!

— Особено ми харесват панделките на шията ти. Всички ще носим такива, нали знаеш?

— Приеми съболезнованията ми — отвърнах.

Елси се намръщи:

— Мислех, че вървят в комплект с роклята?!

Беше мой ред да се мръщя.

— Говориш сериозно, нали?

Предприемчивата адвокатка доби озадачен вид:

— Е, ама разбира се. Не ти ли харесват роклите?

Реших да не отговарям, защото можеше и да обидя някого. Какво друго, според вас, може да се очаква от жена, която си има съвършено прекрасно име като Елизабет, а предпочита да я наричат с умалително като за крава?

— Госпожо Касиди, това наистина ли е последното нещо, което можем да използваме за маскировка? — попитах аз.

Управителката кимна — еднократно и много решително.

Въздъхнах и тя се усмихна. Победата бе нейна и тя го знаеше. Аз пък знаех, че са ме победили още като видях роклята, но ако ще губя, предпочитам някой да си плати за това.

— Добре, значи приключихме. Това е то. Ще го нося.

Госпожа Касиди засия. Елси се усмихна. Кейси се ухили мазно. Аз пък вдигнах чак до коленете полата с обръча и слязох от платформата. Обръчът се въртеше, все едно роклята бе камбана, а аз бях езичето.

Телефонът звънна. Госпожа Касиди отиде да отговори с приповдигнато настроение и пеещо сърце — щях да се махна от магазина й. Каква следобедна радост!

Още се мъчех да прекарам широката пола през тясната врата, която водеше към съблекалните, когато тя ме повика:

— Госпожице Блейк, за вас е! Детектив сержант Стор.

— Ето, мамо, нали ти казах, че е полицайка? — обади се Кейси.

Не спрях да се обяснявам, понеже Елси ме беше помолила да не го правя — още преди седмици. Смяташе, че дъщеря й е прекалено малка, за да се просвещава що е то съживител, зомби и убиец на вампири. Не че е възможно дете на осем годинки да не знае какво е вампир. Та нали те са общо взето медийното събитие на десетилетието.

Постарах се да долепя слушалката до лявото си ухо, но проклетите цветенца ми се пречкаха. Пресегнах се назад да разкопчея яката, притискайки уреда между врата и рамото си.

— Здрасти, Долф, какво има?

— Убийство — говореше мило, сякаш се кани да пее тенорова партия.

— И що за убийство?

— Мръсно.

Най-сетне успях да се освободя от нашийника и изтървах слушалката.

— Анита, там ли си?

— Аха, просто имам неприятности с облеклото!

— Какво?

— Няма значение. Та, би ли желал да намина към местопрестъплението?

— Е каквото и да го е сторило, не е човек.

— Вампир?

— Ти си специалистката по немъртви. Ето защо искам да дойдеш да хвърлиш едно око.

— Добре, дай ми адреса и пристигам начаса! — забелязах тефтерче с бледорозови листа, украсени с малки сърчица. На края на химикалката имаше пластмасов купидон. — Сейнт Чарлз? На не повече от петнайсет минути от теб съм.

— Добре — той затвори.

— И на теб приятен ден, Долф! — казах аз в слушалката, просто, за да почувствам известно превъзходство. Върнах се в малката стаичка, за да се преоблека.

Днес ми бяха предложили един милион, просто, за да убия човек и да вдигна зомби. След това наминах в сватбения магазин за последната проба. Следваше оглед на убийство. Мръсна работа, както бе уточнил Долф. Явно следобедът се очертаваше много натоварен.

Загрузка...