Усмихнатият труп

1

Къщата на Харолд Гейнър се намираше в средата на пищна зелена морава и бе обградена от изящно разклонени дървета. Сградата блестеше под яркото августовско слънце. Бърт Вон, шефът ми, паркира колата на ситния чакъл на алеята. Камъчетата бяха толкова бели, че приличаха на ръчно натрошена каменна сол. Невидими за гостите, наблизо тихичко бръмчаха и бълбукаха пръскачките. Насред една от най-лошите суши, сполитали Мисури през последните двайсет години, тревата беше абсолютно съвършена. Е, какво пък. Не бях тук, за да си говоря с господин Гейнър за разхищението на вода. Бях дошла да приказваме за вдигане на мъртъвци.

Не възкресяване. Не съм толкова добра. За зомбита става дума. Разпадащи се мъртъвци. Гниещи трупове. Нощта на живите мъртви. Такъв тип зомбита. Макар и не толкова драматични, колкото Холивуд ги представя на екрана. Аз съм съживителка. Това е професия — точно тъй, досущ като търговията.

Едва от около пет години насам съживяването е лицензирано занятие. Преди това представляваше просто притеснително проклятие, религиозна практика или туристическа атракция. В някои части на Ню Орлиънс още минава за такова, но тук, в Сейнт Луис, е професия. При това доходна, благодарение най-вече на шефа ми. Той е вагабонтин, нехранимайко, разбойник…, но мътните да го вземат, знае как да трупа парици! Което е подходяща за бизнес мениджър черта.

Бърт е около метър и осемдесет висок, широкоплещест — бивш ръгбист от колежа — и полека трупа бирено коремче. Беше облякъл тъмносин костюм, скроен така, че коремчето да не личи. Сако за осемстотин долара би трябвало да може да скрие и стадо слонове. Шефът ми подстригва късо русата си до бяло коса — прическа, която се върна на мода след доста годинки. Още по-драматичен контраст със светлите му коса и очи придава придобитият на борда на яхтата му тен.

Бърт намести раираната си синьо-червена вратовръзка и попи струйка пот от загорялото си чело.

— Чух по новините, че е постъпило предложение да се използват зомбита в замърсени с пестициди ниви. Щяло да спести на хората…

— Зомбитата гният, Бърт, няма как да спреш процеса, а и не остават умни достатъчно дълго, за да се използват за селскостопанска работа!

— Просто се замислих по въпроса. Мъртвите нямат никакви законови права, Анита…

— Все още.

Погрешно е да се събуждат мъртвите, за да ни стават роби. Просто е нередно, но никой не ще и да ме чуе. Правителството най-сетне бе принудено да се размърда. Създаден беше национален комитет, съставен от съживители и други специалисти. По идея би трябвало да проверим условията на труд на местните зомбита.

Условията на труд. Та те просто не разбираха! Не можеш да създадеш на един труп приятна работна среда! Мъртъвците и бездруго не го оценяват. Зомбитата могат да ходят и дори да говорят, но са си много, ама много умрели.

Бърт ми се усмихна отстъпчиво. Преборих се с желанието да му вкарам един десен прав в ухилената физиономия.

— Знам, че вие с Чарлз членувате в комитета… поде той. — Навирате си носа по предприятията и проверявате всички онези зомбита. Страхотна реклама за „Съживители“ ООД.

— Не го правя заради рекламата — заявих.

— Знам. Ти вярваш в тази малка кауза.

— Ти пък си едно снизходително копеле! — отвърнах и сладко му се усмихнах.

Той ми се ухили.

— Знам.

Само поклатих глава. При Бърт е трудно да спечелиш дуел по обиди. Въобще не му пука какво мисля за личността му, стига само да работя за него.

Моряшкосиньото ми сако по идея би трябвало да е летен модел — пълна лъжа. Веднага щом слязох от колата, по гърба ми шурна пот.

Бърт се обърна към мен и присви очи. Способен е да ги затваря до подозрителни цепки. Отбеляза:

— Още си носиш пистолета!

— Сакото го скрива, Бърт. Господин Гейнър няма да забележи!

Потта започна да се събира на езерце под каишите на презраменния ми кобур. Усещах как копринената блуза започва да се топи. Старая се да не нося коприна и кобур по едно и също време. По ръбовете на каишите платът добива един такъв оръфан вид и се набръчква. Пистолетът беше браунинг „Хай Пауър“ 9-милиметров — и обичах да ми е под ръка.

— Стига, Анита, не мисля, че ще ти трябва пистолет посред бял ден, на посещение при клиент! — в гласа на Бърт забелязах бащинска нотка, каквато хората използват при разговор с деца. Ето, малко момиченце, нали знаеш, че това е за твое добро.

Бърт изобщо не го е грижа за моето добруване. Просто не иска да плаши Гейнър. Човекът вече ни беше дал чек за пет хиляди долара. И това — само за да подкараме колата и да поговорим с него. Изводът беше, че ако се съгласим да поемем случая му, ни чакат още пари. Ужасно много пари. Бърт направо пърхаше от радост поради това. Аз бях скептично настроена. В крайна сметка, нали не шефът ще вдига трупа. Аз ще го правя.

Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.

— Добре де, отваряй багажника!

Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?

Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.

— Идваш ли? — попита шефът ми.

— Аха — отвърнах.

Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.

Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.

Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.

Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина3 джинси разкриваха тясната му талия, все едно някой го бе прищипнал в средата, докато глината е била още мокра. Косата му беше много светлоруса. Огледа ни мълчаливо. Очите му бяха празни и мъртви като на кукла. Под спортното сако мернах за миг презраменен кобур и едва устоях на желанието да сритам Бърт по глезена.

Или шефът ми не забеляза пистолета, или не му обърна внимание. Вместо това се усмихна очарователно на посрещача ни:

— Здравейте, аз съм Бърт Вон, а това е сътрудничката ми Анита Блейк. Доколкото знам, имаме среща с господин Гейнър!

Бодигардът — какъв друг би могъл да бъде — отстъпи от вратата. Бърт прие това за покана и влезе вътре. Последвах го, не съвсем уверена, че ми се иска. Харолд Гейнър беше много богат човек. Нищо чудно, че имаше нужда от телохранител. Може би е получавал заплахи? Или пък е от онези типове, които имат достатъчно пари да държат наоколо наемни мускули, все едно дали им трябват или не?

Или пък ставаше нещо друго. Нещо, което изисква пистолети и мускули, и мъже с мъртви, безизразни погледи. Не особено весела мисъл.

Климатикът бе включен докрай и потта ми незабавно се желира. Последвахме телохранителя по дългия централен коридор, облицован с тъмно, скъпо на вид дърво. Пътеката на пода ми изглеждаше ориенталска и вероятно бе тъкана на ръка.

В стената отдясно бяха вградени тежки дървени порти. Телохранителят отвори двете крила и отново застана от едната страна, докато ние преминем. Помещението отвъд се оказа библиотека, но се обзалагах, че никой тук не чете книгите. Лавиците от тъмно дърво стигаха чак до тавана. Имаше дори втори етаж книги и полици, до които се стигаше по елегантно извито тясно стълбище. Всички издания бяха с твърди корици, всички — с един и същ размер, в пастелни цветове и подредени хармонично като колаж. Обзавеждането? Разбира се, червени кожени кресла с набити в тях медни капси.

Близо до отсрещната стена ни очакваше домакинът. Усмихна се, когато влязохме. Беше едър тип с приятно обло лице и двойна брадичка. Седеше в електрическа инвалидна количка, с преметнато в скута малко, едноцветно одеяло, което скриваше краката.

— Господин Вон и госпожица Блейк, колко мило, че се отбихте! — гласът му подхождаше на лицето приятен, почти дружелюбен, мътните го взели.

В едно от кожените кресла до него се изтягаше чернокож. Беше над метър и осемдесет на ръст, но ми бе трудно да определя колко „над“. Седеше прегърбен, изпънал напред дългите си крака, глезен върху глезен. Само краката му бяха по-дълги, отколкото аз — висока4. Кафявите му очи ме следяха, сякаш се опитваха първо да ме запомнят и после — оценят.

Русият телохранител отиде да се облегне на полиците с книги. Не беше в състояние да скръсти удобно ръце, тъй като сакото му идваше прекалено тясно, а мускулите му бяха твърде големи. Човек наистина не бива да се обляга на стена и да си придава вид на корав тип, освен, ако ще скръства ръце. Ефектът се съсипва. Господин Гейнър обясни:

— С Томи вече сте се видели… — Той махна към седналия телохранител. — А това е Бруно.

— Това истинското ти име ли е или просто прякор? — поинтересувах се, загледана право в очите на Бруно.

Той леко се размърда в креслото си.

— Истинско е.

Ухилих се.

— Защо? — попита чернокожият.

— Просто досега не бях срещала охранител, който наистина да се казва Бруно.

— Това някаква шега ли е? — поинтересува се той.

Поклатих глава. Бруно. Нямаше никакъв шанс.

Все едно да кръстиш момиченце Венера. Всички Бруно трябва да стават телохранители. Това е закон. Може би ченге? Нъц, това е име за лошите типове. Ухилих се.

Бруно се надигна в креслото си — плавно, мускулесто движение. Не носеше пистолет — или поне не забелязах, — но излъчваше присъствие. Опасност, подсказваше той, внимавай.

Предполагам, не биваше да се усмихвам.

Бърт ни прекъсна:

— Анита, ако обичаш! Извинявам се, господин Гейнър… господин Бруно! Госпожица Блейк има доста странно чувство за хумор.

— Не се извинявай от мое име, Бърт! Не ми харесва! — така и не разбрах защо всъщност се вкисва толкова. Не бях казала на глас нищо истински обидно.

— О, стига, стига! — намеси се господин Гейнър. — Не сме обидени. Нали, Бруно?

Чернокожият поклати глава и ми се намръщи — не гневно, а малко объркано.

Бърт ме стрелна с ядосан поглед, след това с усмивка се извърна към човека в инвалидната количка:

— А сега, господин Гейнър, доколкото знам, вие сте зает човек. Така че — на каква възраст точно е зомбито, което искате да вдигнем?

— Човек, който пристъпва направо към работа. Това ми харесва! — Гейнър се поколеба и погледна към вратата.

Влезе една жена. Беше висока, дългокрака, руса и със сини като метличина очи. Роклята й — ако можеше да мине за такава — беше розова и копринена. Висеше около тялото й точно както би трябвало, скривайки, каквото приличието изисква, но оставяйки твърде малко храна за въображението. Имаше дълги, бледи крака и бе обута в розови чехлички на висок ток. Жената пое величаво по килима и всички мъже в стаята я зяпнаха. Тя бе наясно с ефекта.

Отметна глава и се разсмя, но от устата й не се чу нито звук. Лицето й засия, устните се движеха, очите блестяха — но в пълна тишина, сякаш някой бе изключил копчето на телевизора. Облегна бедро на Харолд Гейнър и положи длан на рамото му. Той я прегърна през кръста и с този жест вдигна с още няколко сантиметра и бездруго късата й рокля.

Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.

— Това е Сисъли — представи я Гейнър.

Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.

— Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.

Зяпах инвалида и се питах дали разбира какво е казал току-що.

— Ами — обади се Бърт, — това са си почти триста годинки. Много са, като за вдигане на зомби. Повечето съживители изобщо не биха успели да се справят.

— Наясно съм с това — отвърна Гейнър. — Ето защо потърсих госпожица Блейк. Тя ще се справи.

Бърт ме погледна. Досега не бях вдигала толкова стар труп.

— Анита?

— Да, ще успея — кимнах.

Доволен, шефът ми отново се усмихна на Гейнър.

— Само че няма да се заема.

Началството бавно се извърна към мен с повехнала усмивка.

Гейнър още сияеше срещу нас. Телохранителите не помръдваха. Сисъли ме гледаше любезно с безизразни като кристали очи.

— Един милион долара, госпожице Блейк — заяви Гейнър с тихия си, мил глас.

Видях Бърт да преглъща. Стисна здраво облегалките на креслото. Неговата представа за секс са парите. Вероятно току-що бе чул най-високата сума в живота си.

— Нали разбирате какво точно искате, господин Гейнър? — полюбопитствах аз.

Той кимна.

— Ще ви снабдя с бял козел… — все още говореше мило и още се усмихваше. Само че очите му бяха потъмнели — страстни и изпълнени с предчувствие.

Изправих се.

— Хайде, Бърт, време е да си ходим!

Бърт ме сграбчи за ръката.

— Анита, седни, моля те!

Взирах се в дланта му, докато той не ме пусна. Очарователната му маска изчезна и ми разкри притаения отдолу гняв, след което той отново се превърна в господин Любезен бизнесмен.

— Анита! Това е щедро заплащане!

— Белият козел е евфемизъм, Бърт. Става дума за човешка жертва.

Шефът ми погледна към Гейнър, след това пак към мен. Познаваше ме достатъчно добре, за да ми повярва, но не искаше. Каза:

— Не разбирам…

— Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се изисква, за да го вдигнеш. След няколко века единствената „достатъчно голяма“ смърт е човешката жертва — обясних аз.

Гейнър вече не се усмихваше. Не отлепваше от мен черните си очи. Изражението на Сисъли все още бе сладко и щастливо. Има ли някой вкъщи зад тези тъй сини очи?

— Наистина ли искаш да говорим за убийства пред Сисъли? — попитах.

Гейнър ми се ухили — това бе винаги лош знак.

— Тя не може да разбере нито една дума, която казваме. Глуха е.

Зяпнах го неразбиращо и той ми кимна. Момичето ме гледаше с блеснали очи. Говорехме за човешко жертвоприношение, а тя дори не ни разбираше. Ако можеше да чете по устните, значи се прикриваше извънредно умело. Предполагам, че дори и инвалидите и физически обременените, могат да попаднат в лоша компания, но това ми се стори ужасно.

— Мразя жени, които не спират да дърдорят — обясни Гейнър.

Поклатих глава:

— Всичките пари на света не стигат да ме купят, за да работя за вас!

— А не може ли просто да убиеш много животни вместо едно-единствено? — поинтересува се Бърт. Той е много добър бизнес мениджър. Запознат е с дреболиите около съживяването на мъртъвци.

Погледнах го предпазливо:

— Не.

Той стоеше съвсем неподвижен в креслото си. Перспективата да изгуби милион долара сигурно му причиняваше истинска физическа болка, но той я скри. Господин Корпоративен Договарящ.

— Все има начин да се споразумеем — отбеляза. Говореше кротко. Професионална усмивка изкриви устните му. Все още се стараеше да свърши работа. Шефът ми не разбираше какво става.

— Да познавате друг съживител, който би могъл да вдигне зомби на такава възраст? — попита Гейнър.

Бърт ме погледна, след това сведе очи към пода, после пак се извърна към инвалида. Професионалната му усмивка избледня. Вече разбираше, че става дума за убийство. Дали това имаше значение за него?

Винаги съм се питала къде минава границата за Бърт. Предстоеше ми да науча. Фактът, че не знаех дали ще откаже договора би трябвало да ви подскаже доста неща за шефа ми.

— Не — отвърна Бърт тихо, — не. Явно не мога да ви бъда полезен, господин Гейнър.

— Ако е заради парите, госпожице Блейк, мога да предложа повече…

През раменете на шефа ми пробяга конвулсия. Бедният той, все пак успя да се прикрие. Голяма точка за него.

— Аз не съм убийца, Гейнър! — заявих.

— Чувал съм едно-друго… — обади се Томи с русата косица.

Стрелнах го с поглед. Очите му все още бяха празни като на кукла.

— Аз не убивам хора за пари.

— Да, но убиваш вампири за пари.

— Законни екзекуции, а и не го правя заради парите — уточних.

Томи поклати глава и се отлепи от стената:

— Чух, че обичаш да промушваш вампири. А и не те е грижа много-много кого ще убиеш, за да ги докопаш!

— Информаторите ми съобщиха, че сте убивали хора и преди, госпожице Блейк — обади се богаташът.

— Единствено при самозащита, Гейнър. Аз не съм убийца.

Бърт вече се беше изправил.

— Мисля, че е време да си тръгваме!

Бруно се надигна с едно плавно движение, като същевременно отпусна големите си черни длани покрай хълбоците и леко ги присви. Бях готова да се обзаложа, че владее някакво бойно изкуство.

Томи вече бе далече от стената. Бе смъкнал спортното си сако, за да разкрие пистолета — досущ като някакъв старовремски стрелец. Беше Магнум 357. Тия пушкала правят наистина огромни дупки.

Просто си стоях и ги зяпах. Какво друго можех да сторя? Сигурно щях да се справя с Бруно, но Томи имаше пистолет, а аз — не. Което горе-долу решаваше спора.

Те се държаха с мен, сякаш съм някаква много опасна личност. С моите метър и петдесет и нещо хич не съм впечатляваща. Вдигни някой и друг мъртвец, убий един-два вампира и хората започват да те смятат за едно от чудовищата. Понякога боли. Но сега… сега криеше определени възможности.

— Наистина ли смятате, че съм дошла невъоръжена? — попитах. Прозвуча съвсем мирно и кротко.

Бруно погледна Томи. Той пък леко сви рамене.

— Не съм я претърсвал.

Чернокожият изсумтя.

— Обаче — допълни Томи, — тя не носи пистолет!

— Би ли заложил живота си? — поинтересувах се. Усмихнах се, когато го казах и пъхнах ръка — много бавно — отзад към кръста си. Нека си мислят, че имам кобур някъде на бедрата. Томи трепна, мърдайки длан покрай собствения си пистолет. Ако посегнеше към него, щяхме да умрем. Имах намерение да се върна от мъртвите и да преследвам Бърт като призрак.

Гейнър се обади:

— Не. Няма нужда днес да умират хора, госпожице Блейк!

— Не — съгласих се и аз, — няма никаква нужда!

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отдалечих ръка от въображаемия си пистолет. Томи на свой ред я дръпна от истинския си. Браво на нас.

Гейнър се усмихна отново, като мил безбрад Дядо Коледа.

— Разбира се, наясно сте, че няма да има полза да споделяте с полицията!

Кимнах.

— Нямаме доказателство. Дори не ни казахте кого искате да вдигнете от гроба или пък защо.

— Така че въпросът е на кого ще повярват — на вас или на мен… — допълни той.

— А аз съм сигурна, че имате високопоставени приятели. — Усмихнах се, когато го казах.

Неговата усмивка се разшири, разтегляйки дебелите му бузки.

— Разбира се!

Обърнах гръб на Томи и пистолета му. Бърт ме последва. Излязохме под изгарящата лятна жега. Шефът изглеждаше малко нещо стреснат. Почти бях готова да го съжаля. Приятно е да знаеш, че и той си има граници, че не би се захванал с някои неща дори и за един милион долара.

— Наистина ли щяха да стрелят? — попита той.

Говореше спокойно, по-твърдо, отколкото подсказваха леко ококорените му очи. Коравият Бърт. Отключи багажника без дори да го помоля.

— При условие, че името на Харолд Гейнър фигурира в органайзера ни и в компютъра? — извадих пистолета си и надянах сбруята на кобура. — И като не знаят пред кого сме споменали за днешната разходка? — поклатих глава. — Би било твърде рисковано.

— Тогава защо се престори, че имаш пистолет? — той ме погледна право в очите, докато задаваше този въпрос и за първи път видях несигурност на лицето му. Мда, дъртият чувал с кинти имаше нужда от успокоителни слова, само дето те ми бяха свършили.

— Защото, Бърт, можех и да бъркам.