Усмихнатият труп

22

Излязох сред глъчката на клуба. Чарлз стоеше изправен до масата. Още отдалече ми се стори, че му е неудобно. Сега пък какво се беше объркало?

Стискаше здраво огромните си лапи. Тъмното му лице бе сгърчено почти като от болка. Господ Бог бе сътворил Чарлз едър и зловещ, защото под тази външност той бе мек като памук. Ако притежавах ръста и силата на Чарлз, аз щях да стана идеалният лош тип. Беше малко тъжно и нечестно.

— Какво е станало? — попитах.

— Обадих се на Каролин — отвърна той.

— И?

— Детегледачката е болна. А Каролин са я повикали в болницата. Някой трябва да стои със Сам, докато тя е на работа.

— Ахъм — промърморих.

Той не изглеждаше и грам корав, когато попита:

— Дали не бихме могли да слезем до Тендърлоин утре?

Поклатих глава.

— Няма да ходиш там сама — уточни Чарлз. Нали?

Взирах се в огромния като планина мъж и въздъхнах.

— Не мога да чакам, Чарлз.

— Да, но Тендърлоин… — той понижи глас, сякаш дори произнасянето на името твърде високо би домъкнало тълпа сводници и проститутки около нас. — Не можеш да идеш там сама нощес!

— Ходила съм и на по-лоши места, Чарлз. Ще се справя.

— Не, няма да те оставя да слезеш там сама. Каролин може просто да потърси друга детегледачка или да откаже на болницата — той се усмихна, когато го казваше. Винаги се радваше да помогне на приятел. Каролин щеше да му го изкара през носа. И, което беше по-лошо, не исках да водя Чарлз с мен. На човек му трябва нещо повече от корав вид.

Ами ако Гейнър е надушил, че ще разпитвам Уанда? Ако открие Чарлз и си помисли, че и той е забъркан? Не. Беше егоистично да рискувам живота на колегата си. Той има четиригодишен син. И съпруга.

Харолд Гейнър щеше да изхруска Чарлз за закуска. Не можех да го забърквам. Той беше едра, добродушна и щастлива да услужи мечка. Сладка, пухкава мечка. Не ми трябваше плюшено мече за подкрепление. Трябваше ми човек, който ще успее да се справи с евентуалните изпратени от Гейнър предизвикателства.

Хрумна ми една идея.

— Прибери се у дома, Чарлз. Няма да ида сама. Обещавам!

Стори ми се, че той се колебае. Сякаш не ми вярваше напълно. Представете си, моля ви се!

— Анита, сигурна ли си? Няма да те зарежа ей тъй на!

— Тръгвай, Чарлз! Ще си взема подкрепление!

— Че кого можеш да намериш по това време?

— По-добре не питай. Върви у дома при сина си!

Той изглеждаше неуверен, но облекчен. Всъщност, и бездруго не му се искаше да слиза в Тендърлоин. Може би късата каишка на Каролин бе точно онова, което Чарлз искаше и търсеше. Извинение за всичко, което всъщност не му се искаше да прави. Що за основа за един брак!

Но пък, ако колата и така върви, защо да я поправяш?

Чарлз си тръгна след продължителни извинения. Но аз знаех, че се радва да се махне. И щях да запомня, че е бил доволен да се разкара.

Почуках на вратата на кабинета. Тишина, после:

— Влез, Анита!

Откъде бе разбрал, че съм аз? Нямах намерение да питам. Не исках и да знам.

Жан-Клод се преструваше, че проверява цифрите в огромна счетоводна книга. Стори ми се древна — с пожълтели страници и избледняващо мастило. Счетоводна книга като копие на онази, в която Боб Кречит е пишел в студената коледна вечер26.

— Какво съм сторил, за да заслужа две посещения в една нощ? — попита вампирът.

Почувствах се глупаво, изправена лице в лице с него. Губех толкова време в опити да го избягвам. А сега възнамерявах да го поканя да дойде с мен да поровим в каналите. Но пък с един куршум щях да сваля два заека. Щях да зарадвам Жан-Клод, а и всъщност не исках да ми се сърди, ако можех да го избегна. Пък и ако Гейнър се опиташе да тръгне срещу Господаря, бях готова да заложа на Жан-Клод!

Та нали само преди няколко седмици и вампирът бе сторил същото с мен? Беше ме избрал за свой герой. Беше ме изправил срещу чудовище, което бе убило трима вампири-повелители. И се бе обзаложил, че накрая ще се сбия и с Николаос. Е, победих я, макар и доста трудно.

Какво пък, сосът за печената гъска става и за печения гъсок. Усмихнах му се сладко. Бях доволна, че можеше да ми върне услугата толкова бързо.

— Би ли желал да ме съпровождаш из Тендърлоин?

Той примигна, а на лицето му се изписа изненада като у истински човек.

— С каква цел?

— Налага се да разпитам една проститутка по случай, върху който работя. Нуждая се от подкрепление.

— Подкрепление ли? — поинтересува се Жан-Клод.

— Трябва ми подкрепление, което да изглежда по-зловещо от мен самата. Ти подхождаш за ролята.

Той се усмихна блажено:

— Ще ти бъда телохранител!

— Дал си ми достатъчно поводи за мъка, време е за разнообразие да направиш и нещо мило!

Усмивката се стопи.

— И откъде тази внезапна промяна на чувствата, ma petite?

— Наложи се подкреплението ми да си иде вкъщи да гледа синчето си.

— А ако аз не пожелая да дойда?

— Отивам там сама — уточних.

— В Тендърлоин?

— Ахъм.

Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.

— Ще ми се да спреш да правиш така.

— Как?

— Да ми замъгляваш съзнанието, за да не виждам как се движиш.

— Правя го толкова често, колкото мога, ma petite просто, за да си докажа, че все още го мога.

— Това пък какво значи?

— Когато те белязах, се отказах от по-голямата част от властта си над теб. Упражнявам се в дребните номерца, които все още са ми останали — той вече стоеше кажи-речи до мен. — За да не забравиш кой и какво съм!

Взирах се в сините му, о, тъй сини очи.

— Никога няма да забравя, че си ходещ мъртвец, Жан-Клод!

По лицето му пробяга изражение, което не успях да разчета. Може да беше и болка.

— Не, в очите ти виждам знанието за това, което съм… — той заговори тихо, почти шепнешком, но не упоително. Съвсем като човек. — Очите ти са най-ясното огледало, в което някога съм надничал, ma petite! Винаги щом започна да се преструвам пред себе си. Винаги, щом получа илюзия за живот. Мога просто да погледна лицето ти и да видя истината.

Интересно, какво очакваше да му кажа? Извинявай, ще се опитам да не обръщам внимание, че си вампир?

— Тогава защо искаш да се навъртам наоколо? — поинтересувах се.

— Вероятно, ако Николаос бе имала подобно огледало, нямаше да се превърне в такова чудовище.

Зяпнах го. Може и да беше прав. Това правеше избора му на човешки слуга почти благороден жест.

Почти. О, по дяволите, нямах намерение да съжалявам проклетия Господар на града. Не точно сега. Нито някой друг път.

Щяхме да идем в Тендърлоин. Сводници, пазете се! Водех си Господаря като подкрепление. Все едно да влачиш атомна бомба за изтребване на мравуняк. Мда, наднормената мощ винаги ми е била на сърце!