Усмихнатият труп

15

Евънс живееше във фургон, разположен в Сейнт Чарлз, точно до 94-та магистрала. Наоколо се ширеха декари с подвижни къщурки. Разбира се, в тях няма нищо подвижно. Когато бях малка, можеше да си закачиш караваната за колата и да я местиш. Проста работа. В това беше тайното им очарование. Някои от тези чудесии в парковете имат по три или четири спални и дори по няколко бани. Тези къщурки би поместил само товарен камион — или торнадо.

Караваната на Евънс беше от по-старите модели. Мисля, че ако се наложи, може да бъде закачена за пикап и да тръгне. По-лесно, отколкото да наемеш микробус, да речем. Но се съмнявах Евънс да се премести някога. По дяволите, не беше излизал от фургона си близо година.

Прозорците бяха позлатени от светлината. Имаше и малка, самоделна веранда, дори и тента над вратата. Знаех, че Евънс вече е станал. Той винаги бе на крак. Безсъние е толкова безвредна дума. Ясновидецът го бе превърнал в чума.

Бях се преоблякла отново в черните шорти. Трите пликчета натъпках в чантичката на колана си. Ако влезех, размахвайки ги в ръка, Евънс щеше да избяга.

Трябваше да се постарая да проявя загриженост. Един вид просто съм наминала да навестя старо другарче. Без никакви задни мисли. Да бе.

Отворих мрежестата врата и почуках. Тишина. Никакво движение. Нищо. Понечих да почукам отново, но се поколебах. Да не би Евънс най-сетне да бе заспал? Първият му истински сън откакто го познавам? Глупости. Все още си седях с ръка във въздуха, когато усетих, че ме гледа.

Погледнах нагоре към малкото прозорче на вратата. Между завеските се забелязваше ивица от бледо лице. Синьото око на Евънс примигна срещу мен. Помахах му.

Лицето изчезна. Ключалката щракна и вратата се отвори. Не видях нито следа от домакина. Влязох вътре. Евънс стоеше зад вратата и се криеше.

Затвори и се облегна на стената. Дишаше бързо и плитко, сякаш бе тичал. Кичури руса коса се спускаха по синия му хавлиен халат. Лицето му бе покрито с щръкнала червеникава брадица.

— Как си напоследък, Евънс?

Той се отпусна на вратата, ококорил широко очи. Все още дишаше прекалено учестено. Да не го бях хванала в крачка?

— Евънс, добре ли си? — когато се съмняваш, задай въпроса си по друг начин.

Той кимна и задъхано попита:

— Какво искаш?

Не смятах, че ще повярва във версията за наминаването. Наречете го инстинкт.

— Нуждая се от помощта ти!

Той поклати глава.

— Не!

— Дори не знаеш какво искам от теб…

Той пак поклати глава.

— Няма значение.

— Може ли да седна? — попитах. Ако не ставаше с прямота, може би с любезност щях да успея?

Евънс кимна.

— Заповядай!

Огледах малката дневна. Бях сигурна, че под вестниците, хартиените чинии, полупълните чаши и старите дрехи се крие диван. На масичката за кафе имаше кутия с вкаменена пица. В стаята миришеше на застояло.

Дали той щеше да се стресне, ако му преместя нещата? А дали можех да седна на купчината, която смятах за диван, без всичко да се срути? Реших да опитам. Бях готова да се насадя и на ужасната мухлясала пица, стига Евънс да се съгласи да ми помогне.

Настаних се на купчина вестници. Определено под тях имаше нещо голямо и твърдо. Може би диванът.

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Евънс поклати глава:

— Няма чисти чаши!

Виж, в това бях готова да повярвам. Той все още се притискаше с цяло тяло към вратата, сякаш се боеше да ме доближи. Беше пъхнал длани в джобовете на халата си.

— А може ли да си поговорим? — попитах.

Той поклати глава. И аз поклатих глава. Той се намръщи. Може би все пак имаше някоя здрава дъска зад челото му.

— Какво искаш? — попита домакинът.

— Казах ти, трябва ми помощта ти.

— Вече не се занимавам с това.

— С кое? — попитах.

— Е, нали знаеш.

— Не, Евънс, не знам. Кажи ми!

— Вече не докосвам разни неща.

Примигнах. Колко странен начин да го облечеш в думи. Огледах купчините с мръсни чинии и дрехи. Изглеждаха ми недокоснати.

— Евънс, я да ти видя ръцете!

Той поклати глава. Този път не му угодих.

— Евънс, покажи ми ръцете си!

— Не — каза той ясно и високо.

Изправих се и тръгнах към него. Разстоянието не беше кой знае колко голямо. Той отстъпи назад в ъгъла между вратата и входа на банята.

— Покажи ми ръцете си!

От очите му бликнаха сълзи. Той примигна и те потекоха по бузите му.

— Остави ме на мира!

Гърдите ми бяха стегнати. Какво бе направил той? Боже, какво беше направил?

— Евънс, или ще ми покажеш ръцете си доброволно, или ще те накарам насила! — преборих се с желанието си да го хвана за рамото, защото не беше позволено.

Той вече плачеше силно, издавайки кратки задавени хлипания. Извади лявата си ръка от джоба на халата. Беше бледа, кокалеста, но здрава. Поех си дълбоко дъх. Благодаря ти, мили Боже!

— Какво смяташе, че съм направил? — попита Евънс.

Поклатих глава:

— Не питай!

Сега вече той наистина ме гледаше — и ме виждаше. Бях привлякла вниманието му. Заяви:

— Не съм толкова луд!

Наканих се да кажа: „Не съм си и помисляла, че си“, но очевидно не беше вярно. Бях си помислила, че си е отрязал ръцете, за да не се налага да докосва неща с тях. Боже, това беше лудост. Сериозна лудост. А аз се канех да го помоля да ми помогне при убийство. Кой от нас двамата беше по-луд? Не ми отговаряйте.

Той поклати глава.

— Какво правиш тук, Анита? — Сълзите дори не бяха засъхнали по бузите му, но гласът му бе спокоен и делничен.

— Нуждая се от помощта ти за едно убийство.

— Вече не правя такива неща. Казах ти!

— Веднъж ми каза и че не можеш да сдържаш виденията. Ясновидството ти не е нещо, което може просто да бъде изключено!

— Именно затова стоя тук вътре. Ако не излизам, няма да се срещам с хора. И няма да имам видения.

— Не ти вярвам! — заявих.

Той извади от джоба си чиста бяла кърпичка и я уви около бравата.

— Изчезвай!

— Днес видях едно тригодишно момченце. Било е изядено живо.

Евънс облегна чело на вратата:

— Не ми причинявай такива неща, моля те!

— Познавам и други медиуми, Евънс, но никой няма твоя процент успеваемост. Нуждая се от най-добрия. Нуждая се от теб!

Той потри челото си във вратата.

— Моля те, недей!

Трябваше да си тръгна — да направя, каквото ми бе казал, но не го сторих. Стоях зад него и чаках. Хайде, стари друже, приятелю, рискувай разума си заради мен! Аз бях безмилостна съживителка на зомбита. Не изпитвах вина. Резултатите са онова, което има значение. Даа бе!

Но в определен смисъл именно резултатите имат значение.

— Ще умрат и други хора, ако не ги спрем! — добавих.

— Не ми пука! — отвърна Евънс.

— Не ти вярвам!

Той прибра кърпичката обратно в джоба си и трескаво се обърна.

— Малкото момченце, не ме лъжеш за него, нали?

— Не бих те излъгала.

Ясновидецът кимна.

— Аха, така си е… — и облиза устни. — Дай ми каквото носиш!

Извадих торбичките от чантата си и отворих онази с парченцата надгробен камък. Все от някъде трябва да се започне.

Евънс не попита какво е това — би било измама. Дори нямаше да спомена момченцето, само дето ми трябваше опорна точка. Вината е чудесен лост.

Когато пуснах в шепата на ясновидеца най-голямото парче камък, ръката му трепереше. Внимавах много да не докосна с пръст кожата му. Не исках да научава тайните ми. Това би могло да го подплаши.

Евънс стисна здраво юмрук. По гърба му пролази тръпка. Целият се разтърси, затворил очи. И напусна караваната — поне мислено.

— Гробище, гроб — въртеше насам-натам глава като че се вслушваше в нещо. — Висока трева. Горещо. Кръв, той сипва кръв на камъка… — Ясновидецът огледа стаята със затворени очи.

Дали би видял помещението, ако очите му бяха отворени?

— Откъде идва кръвта? — попита той. Какво ли се очакваше да отговоря? — Не, не! — Евънс се препъна заднешком и гърбът му се удари във вратата. — Жена пищи, пищи, не, не!

Очите му се отвориха широко. Хвърли камъчето през стаята.

— Те я убиха, убиха я! — Той притисна юмруци към очите си. — О, Боже, прерязаха й гърлото!

— Кои са те?

Евънс поклати глава, все още притиснал юмруци към лицето си.

— Не знам.

— Евънс, какво точно видя?

— Кръв… — той се взираше в мен между пръстите си, скрил лицето си с длани. — Кръв навсякъде. Те й прерязаха гърлото. Размазваха кръв по надгробния камък.

Имах за него още два предмета. Дали смеех да го помоля? Е, от питане не боли. Или?

— Имам още две неща за докосване.

— Няма начин, ако щеш ме убий! — възрази ясновидецът. Отстъпваше заднешком към късото коридорче, което водеше към спалнята. — Махай се, махай се, върви на майната си, напусни дома ми. Веднага!

— Евънс, какво друго видя?

— Махай се!

— Кажи ми поне нещо за жената. Помогни ми, Евънс!

Той се облегна на прага и се смъкна, за да седне на пода.

— Гривна. Носеше гривна на лявата си ръка. Малки накачени дрънкулки — сърчица, лък и стрела, ноти… той поклати глава и зарови лицето си в ръце. — Сега си върви!

Понечих да му благодаря, но голата благодарност не стигаше. Внимателно обиколих в търсене на парчето камък. Намерих го в чаша от кафе. На дъното растеше нещо зелено. Вдигнах камъчето и го избърсах в захвърлени на пода джинси. Прибрах го в торбичката и пъхнах всичко обратно в чантичката.

Взирах се в боклука и не ми се искаше да го оставям тук. Може би се чувствах виновна, задето насилих ясновидеца. Може би.

— Евънс, благодаря!

Той не вдигна очи.

— Ако накарам някоя чистачка да намине, ще я пуснеш ли да изчисти?

— Не искам никой да влиза тук!

— „Съживители“ ООД може да поеме сметката. Длъжници сме ти…

Едва тогава той вдигна поглед. На лицето му бе изписан само гняв — чист гняв.

— Евънс, потърси помощ! Ти направо се разпадаш!

— Обирай-си-крушите-от-дома-ми! — Всяка дума бе достатъчно гореща да те попари. Досега не бях виждала Евънс вбесен. Изплашен — да, но не и в такова състояние. Какво можех да кажа? Все пак това бе неговият дом.

Излязох навън. Стоях на разнебитената веранда, докато не чух ключалката да щраква зад гърба ми. Бях получила онова, което търсех — информация. Защо тогава ми беше толкова зле? Защото бях насилила сериозно болен човек. Добре, това било значи. Вина, вина, вина.

В главата ми блесна един образ — просмуканият с кръв чаршаф на кафявия кариран диван. Гръбначният стълб на госпожа Рейнолдс, който виси влажен и блести на слънчевите лъчи.

Тръгнах към колата си и се качих в нея. Ако изнудването на Евънс можеше да спаси поне едно семейство, тогава си бе струвало. Ако това щеше да ме предпази от гледката на още едно тригодишно момченце с разкъсани вътрешности, бях готова да пребия ясновидеца с подплатена тояга. Или да го оставя той да ме пребие.

Като се замисли човек, нима не бяхме направили точно това?