Усмихнатият труп

14

Нощното небе приличаше на извита купа с течен мрак. Звездите сияеха като миниатюрни диаманти и хвърляха студена, зловеща светлина. Луната представляваше бляскав колаж от сиво и златисто-сребърно. Градът те кара да забравиш колко тъмна е нощта, колко ярка е луната и колко много са звездите.

В гробището „Бърел“ нямаше лампи. Не виждах нищо, освен далечното жълто сияние на прозорците на някаква къща. Стоях на върха на хълма, облечена в гащеризона си и с маратонките, и се потях.

Тялото на детето бе изчезнало. Намираше се в моргата, в очакване на вниманието на съдебния лекар. Бях приключила с него. Нямаше да се налага да го виждам отново. Освен в сънищата си.

Долф стоеше до мен. Не каза нито дума, просто разглеждаше тревата и натрошените надгробни камъни, и чакаше. Чакаше да извърша магията си. Да извадя зайчето от шапката. Най-доброто, което можеше да се случи, беше зайчето да е вътре и да го унищожим. Следващото по ред на желанията — да намерим дупката, от която е дошло. Това поне щеше да ни подскаже нещичко. А нещичко щеше да е по-добре от това, което знаехме в момента.

Изтребителите на вредители ни следваха на няколко крачки разстояние. Мъжът беше нисък, месест, с късо подстригана сива коса. Изглеждаше като треньор по ръгби в отпуска, но държеше преметнатата на ремък през гърба му огнепръскачка, сякаш е живо същество. Галеше я с дебелите си ръце.

Жената беше млада, на не повече от двайсет години. Рядката й руса коса бе вързана на опашка. Беше малко по-висока от мен — значи дребна. Около лицето й висяха свободни кичури. Очите й бяха широко отворени, отглеждаше внимателно високата трева. Досущ като стрелец на пост.

Надявах се, че пръстът не я сърби на спусъка. Не исках да ме изяде зомби убиец, но не исках и да ме поливат с напалм. Да изгоря жива или да ме изядат жива? А да има нещо друго в менюто?

Тревата пукаше и шумолеше като сухи есенни листа. Ако вкарахме в употреба огнепръскачките, щяхме да предизвикаме пожар. И да извадим късмет, ако се измъкнем. Но зомби може да се спре единствено с огън. Ако търсеното от нас чудовище беше зомби, а не нещо съвсем различно.

Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш — това е главното правило в живота ми.

Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние… Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем — за друга нощ.

Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко — от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече — мършояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.

Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.

Спрях.

— Долф, трябва ми повече пространство!

— Това пък какво значи?

— Отдръпни се малко. Съсипваш ми концентрацията!

— Може да се озовем твърде далече, за да ти помогнем.

— Ако зомбито излезе от земята и се впие в мен… свих рамене. — Какво ще правите тогава — ще го полеете с напалм и ще ме препечете и мен, а?

— Ти каза, че единственото ни оръжие е огънят — напомни ми той.

— Така е, но ако зомбито наистина нападне някого, кажи на изтребителите да не пържат жертвата!

— Ако зомбито докопа някой от нас, не можем да използваме напалм? — уточни той.

— Бинго!

— Можеше да го споменеш по-рано.

— Току-що се сетих.

— Страхотно!

Свих рамене.

— Ще си взема бележка. Пропускът е мой. Просто се поотдръпнете и ме оставете да си върша работата! — приближих се достатъчно до него, за да прошепна: — И наблюдавай жената. Струва ми се достатъчно уплашена, за да започне да стреля по сенки!

— Те са изтребители, Анита, не са ченгета или убийци на вампири!

— Тази вечер обаче животът ни зависи от тях, така че я дръж под око, става ли?

Той кимна и погледна към двамата изтребители. Мъжът се усмихна и кимна. Момичето продължаваше да се озърта. Почти можех да подуша страха й.

Тя имаше право да се бои. Защо тогава се дразнех толкова? Защото ние с нея бяхме единствените жени наоколо и трябваше да се покажем по-добри от мъжете. По-смели, по-бързи, по-сръчни. Това е правилото при игра с големите момчета.

Закрачих сама през тревата. Изчаках, докато единственото, което започнах да чувам, беше самата трева — мека, суха, шепнеща… Като че ли се опитваше да ми каже нещо със своя стържещ, трескав глас. Трескав и уплашен. Тревата ми звучеше уплашена. Това беше глупаво. Растенията не могат да чувстват. Аз обаче мога, а цялото ми тяло беше покрито с пот. Тук ли беше? Дали тук, в тревата, се криеше в очакване тварта, която бе превърнала жив човек в порции сурово месо?

Не. Зомбитата не са достатъчно умни за такива неща, но, разбира се, това се бе оказало достатъчно хитро да се скрие от полицията. Което си е ум като за един труп. Прекалено много ум. Може и да не беше зомби, всъщност. Най-сетне бях намерила нещо, което да ме плаши повече от вампирите. Смъртта не ме тревожи чак толкова. Заради християнството и тъй нататък. Но начинът, по който умираш… Да те изядат жив. Един от трите най-непредпочитани от мен начини да си идеш от този свят.

Кой изобщо би си помислил, че мога да се страхувам от зомби от каквото и да е зомби? Колко иронично. Ще се посмея после, когато устата ми не е толкова пресъхнала, дявол го взел.

Долавяше се същото онова тихо очакване, присъщо на всички гробища. Сякаш погребаните колективно сдържат дъх в очакване, но на какво? На възкресение? Може би. Но съм се занимавала с мъртвите твърде дълго, за да вярвам точно в този отговор. Умрелите са като живите. Вършат различни неща.

Повечето хора умират и отиват в рая или в ада, и това е всичко. Но малцина, по някаква тяхна причина, не го правят. Призраци, неспокойна душа, насилие, зло или просто объркване — всичко това може да прикове един дух към земята. Не казвам, че приковава душата. Не вярвам в това, но остава да се рее все някакъв спомен за душата, естеството.

Дали очаквах от тревата да изскочи привидение и да ми се нахвърли с писъци? Не. Досега не бях виждала призрак, способен действително да причини физическа вреда. Ако предизвиква физическо нараняване, значи не е призрак; демон може би, или дух на някой магьосник — черна магия — но призраците не нараняват.

Това бе почти успокоителна мисъл.

Земята хлътна под краката ми. Спънах се и се хванах за един от надвисналите надгробни камъни. Хлътнала пръст, гроб без камък… По крака ми премина гъделичкаща вълна — намек за призрачна енергия. Отскочих назад и се тръшнах тежко на земята.

— Анита, наред ли е всичко? — подвикна Долф.

Погледнах към него и открих, че тревата напълно ме скрива от поглед.

— Добре съм — извиках. Изправих се внимателно на крака, така че да не стъпвам върху стария гроб. Който и да лежеше под земята, той или тя не бяха доволни от преминаването ми. Мястото беше „горещо“ — не призрак или дори следа от такъв, но имаше нещо. Навярно навремето е бил истински призрак, но с годините се е изтъркал. Духовете се износват като стари дрехи и отиват там, където им е мястото на старите призраци…

Хлътналият гроб щеше да избледнее напълно още по мое време. Тоест, ако успея още няколко годинки да избягвам зомбита убийци. И вампири. И хора с пушки. О, по дяволите, това горещо петно вероятно ще ме надживее!

Погледнах през рамо и видях Долф и изтребителите на около двадесетина метра. Двадесет метра — нима бяха толкова далече? Бях им казала да отстъпят, но нямах предвид да ме оставят да се ветрея тук самичка. Е, просто никога нямам насита!

Ако им извиках да се приближат, как смятате, щяха ли да се ядосат? Вероятно. Тръгнах отново напред, като се стараех да не настъпвам други гробове. Но това не беше лесно при условие, че повечето камъни се криеха във високата трева. Толкова много гробове без паметници, такава разруха…

Можех да се въртя безцелно цялата проклета нощ. Нима наистина смятах, че ще мина случайно върху правилния гроб? Да. Надеждата умира последна, особено ако алтернативите не са особено човешки.

Вампирите навремето са били обикновени човешки същества; зомбитата също. Повечето ликантропи отначало са хора, макар че има и редки проклятия, които се наследяват. Всички чудовища започват нормални, като изключим мен. Събуждането на мъртъвци не е професия по избор. Не е като да съм седнала някой ден в кабинета на училищния наставник и да съм казала: „Искам да си изкарвам хляба като вдигам мъртвите!“. Не, не става нито толкова лесно, нито толкова чистичко.

Винаги съм имала склонност към смъртта. Винаги. Нямам предвид пресните трупове. Не, не се бъркам на душите, но щом веднъж душата отлети, аз го научавам. Мога да го усетя. Смейте ми се, ако искате. Това е истината.

Когато бях малка, имах куче. Точно като повечето дечица. И, също като кучетата на другите дечица, тя почина. Бях на тринайсет години. Погребахме Джени в задния двор. Една седмица след смъртта й се събудих и открих, че се е свила до мен. Гъстата й черна козина бе покрита с гробищна пръст. Мъртвите й кафяви очи следяха всяко мое движение, също както когато бе жива.

В първия замайващ миг си помислих, че е жива. Че сме я заровили по погрешка — но аз познавам смъртта, когато я видя. Усещам я. Викам я от гроба. Чудех се какво ли би казала Доминга Салвадор за тази история. Да вдигнеш животинско зомби. Колко шокиращо. Да вдигаш мъртвите по случайност. Колко страховито. Колко гнусно.

Моята мащеха Джудит така и не се свести от шока. Тя рядко споделя с хората с какво си изкарвам хляба. Татко? Е, татко също не споменава случката. И аз се опитах да пренебрегна способностите си, но не успях. Няма да се впускам в подробности, само ще питам дали за вас терминът „крайпътна жертва“ има специално значение? За Джудит имаше. Изглеждах й като кошмарна версия на Малкия Тръбач21.

Накрая баща ми ме заведе да се срещна с баба ми по майчина линия. Тя не е толкова страховита като Доминга Салвадор, но все пак е… интересна. Баба Флорес се съгласи с татко. Не биваше да ме посвещават във вуду, а само да добия достатъчно контрол, колкото да спра… проблемите.

— Просто я научи да го владее! — каза татко.

Така и стори баба. Аз също се постарах. Татко ме върна вкъщи. И повече не стана дума за това. Или поне не пред мен. Винаги съм се чудила какво ли си говорят с милата ми мащеха при затворени врати. Защото татко не беше особено доволен от случилото се. Аз също не бях.

Бърт ме нае направо след колежа. Нямам представа как е чул за мен. В началото му отказах, но той размаха дебелата пачка. Може би се бунтувах срещу очакванията на родителите си? Или най-сетне бях осъзнала, че за магистри по свръхестествена биология има дяволски малко свободни работни места. Завърших специалност „легендарни същества“. Направо полезна точка в биографията ми.

Все едно имах диплома по древногръцка или римска поезия — интересно, приятно, но какво, по дяволите, можеш да работиш с такава специалност? Аз възнамерявах да постъпя в гимназия или да преподавам в колеж. Но се появи Бърт и ми показа как да превърна вродените си способности в професия. Поне мога да кажа, че използвам дипломата си всеки божи ден.

Никога не съм се чудила как съм започнала с това, което правя. Няма нищо потайно. Предава се по наследство.

Спрях насред гробището и си поех дълбоко дъх. Струйка пот се стече по лицето ми. Избърсах я с опакото на дланта си. Потях се като прасе, но ми беше студено. Страхувах се — но не от чудовището, а от това, което се канех да направя.

Ако силата е мускул, щях да го помръдна. Ако е мисъл, бих я помислила. Ако е магическа дума, щях да я кажа. Но не действа така. По-скоро сякаш кожата ми изстива дори под дрехите. Усещам всичките си нервни окончания сякаш са оголени. И дори в тази гореща, потна августовска нощ, кожата ми бе студена на допир. Почти сякаш от самата мен се излъчваше слаб, студен вятър. Но не е вятър и никой друг не го усеща. Не лъхва през стаята като в някой холивудски филм на ужасите. Не е толкова показно. Тихо е. Лично. Мое си е.

Студените пръсти на „вятъра“ претърсиха наоколо. За разглеждане на гробовете разполагах с три-четириметров кръг. Щом се раздвижех, кръгът щеше да се движи заедно с мен и да търси.

Какво е усещането да ровиш за мъртви тела през плътно пресованата пръст? Не е човешко. Най-близкото сравнение, за което се сещам е: като илюзорни пръсти, ровещи в почвата и търсещи мъртъвците. Но, разбира се, самото усещане няма много общо с това описание. Приблизително вярно е, но не е попадение в десетката.

Най-близкият до мен ковчег е бил наводняван преди години. Парчета начупено дърво, късчета кости, нищо цяло. Кости и стари дъски, пръст, чисто и мъртво. Горещото петно блесна почти като изгарящо усещане. Не можах да прочета ковчега му. Горещото петно да си държи тайните. Не си струваше да ровя. Самата му сила бе един вид жизнена, затворена в капана на мъртвия гроб, докато избледнее. Само тази мисъл стига, за да ти развали настроението.

Бавно тръгнах напред. Кръгът се движеше заедно с мен. Докосвах кости, цели ковчези, парчета дрехи в по-пресните гробове… Това беше старо гробище. Тук не се валяха гниещи трупове. Смъртта бе напреднала до чистата и приятна степен.

Нещо ме сграбчи за глезена. Подскочих и тръгнах напред, без да свеждам поглед. Никога не гледай надолу. Това е закон. С периферното си зрение мернах само за миг нещо бледо и мъгливо, с ококорени пищящи очи.

Призрак — истински призрак. Бях минала над гроба му и той ми показваше, че не му е харесало. Призрак ме бе сграбчил за крака! Голяма работа. Ако не им обръщаш внимание, прозрачните им ръце се разсейват. Ако ги погледнеш, им придаваш плътност и може да загазиш здраво.

Важен съвет за безопасност при общуване с духовния свят: ако не му обръщаш внимание, ще има по-малко сила. Това правило не важи при демоните и другите божествени твари. Друго изключение са вампирите, зомбитата, гулите, ликантропите, вещиците… О, по дяволите, номерът с пренебрегването върши работа само срещу призраци. Но наистина действа!

Фантомни ръце дърпаха крачола на панталона ми. Усещах скелетоподобните пръсти да се придърпват нагоре, сякаш щяха да ме използват, за да измъкнат призрака от гроба. По дяволите! Сърцето ми подскачаше между зъбите. Просто продължавай нататък. Не му обръщай внимание. Ще се махне. Дяволите да го отнесат в ада дано!

Пръстите се изплъзнаха колебливо. Някои видове призраци явно таят омраза към живите. Един вид ревност. Не могат да те наранят, но са способни да те стреснат здравата и да ти се смеят, докато ти причиняват тази гадост.

Открих празен гроб. Парчета дърво, гниещо в земята, но ни следа от кости. Никакво тяло. Празен. Пръстта над него бе обрасла гъсто с трева и плевели. Почвата бе здраво отъпкана и спечена от засухата. Растенията обаче бяха разместени. Показваха се оголени корени, досущ като че ли някой се бе опитвал да изкорени тревата. Или нещо бе преминало отдолу и бе оставило следа…

Коленичих сред съхнещата трева. Положих длани на твърдата, червеникава пръст, но всъщност усещах какво се случва вътре в гроба, сякаш опипвах зъбите си с език. Човек не го вижда, но може да го долови.

Трупът бе изчезнал. Ковчегът бе непокътнат. Оттук бе излязло зомби. Дали това зомби търсехме? Никакви гаранции. Но това бе единственото съживяване, което усещах.

Вдигнах очи от гроба. Беше трудно да оглеждам тревата, използвайки само зрението си. Почти виждах какво лежи под пръстта. Но гледката, която се простираше зад затворените ми клепачи, идваше оттам, където нямам оптични нерви. Гробището, което виждах с очите си, свършваше до оградата на около пет метра от мен. Бях ли го извървяла цялото? Това ли беше единственият празен гроб?

Изправих се и огледах „Бърел“. Долф и двамата изтребители все още се придържаха на около трийсет метра от мен. Трийсет метра ли? Егати подкреплението!

Бях обиколила гробището. Ето го наглият призрак. Ето и горещото петно. Най-новият гроб беше ей там. То вече бе мое. Познавах това гробище. И всичко в него се бе събудило. Всичко, което не бе съвсем мъртво, танцуваше над гроба си. Бели, мъгляви силуети. Бляскави гневни светлини. Възбудени. Няма само един начин да пробудиш мъртвите.

Но те щяха да се успокоят и да заспят, ако може така да се каже. Не бях нанесла трайна щета. Погледнах отново към празния гроб. Щетите не бяха трайни.

Махнах на Долф и друите да се приближат. Извадих от джоба на гащеризона си торбичка „Зиплок“22и сипах малко гробищна пръст в него.

Лунната светлина внезапно помръкна. Долф се бе надвесил над мен. Има навика да надвисва.

— Е? — попита той.

— От този гроб е излязло зомби — казах.

— То ли е зомбито убиец?

— Не съм сигурна.

— Не си ли?

— Още не.

— А кога ще разбереш?

— Ще занеса това на Евънс и ще го оставя да изпълни номера с докосването.

— Евънс, ясновидецът — уточни Долф.

— Аха.

— Той е куку.

— Да, но е добър.

— Полицията вече не го използва.

— Точка в полза на полицията — казах. — Но още е на договор със „Съживители“ ООД.

Долф поклати глава:

— Не вярвам на Евънс.

— Аз на никого не вярвам. Та какъв е проблемът?

Полицаят се ухили:

— Приемам забележката.

Във втора торбичка пъхнах малко от тревата и плевелите, като внимавах да не повредя корените. Изпълзях до горната част на гроба и разгърнах растенията. Нямаше плоча. По дяволите! Светлият варовик бе оронен до основата. Паметникът бе счупен. Отнесен. По дяволите.

— Че защо ще разрушават надгробен камък? — попита Долф.

— Името и датата можеха да ни подскажат нещо за причината това зомби да бъде събудено и нещата да тръгнат наопаки.

— Наопаки ли?

— Е, може например да събудиш зомби с цел да утрепе един-двама души, но не и да устрои бясно клане. Никой не би посмял!

— Освен, ако съживителят не е луд — уточни Долф.

Втренчих се в него:

— Това не е смешно!

— Не, не е.

И луд би могъл да вдига мъртвите. Смъртоносно зомби, контролирано от откачен. Страхотно. И ако той — или пък тя — са способни да го сторят веднъж…

— Долф, ако някой откаченяк се мотае наоколо, може да има и повече от едно зомби!

— И ако става въпрос за луд човек, не разполагаме с мотив… — допълни той.

— Мамка му.

— Точно така.

Липсата на мотив означава липса на връзка между случаите. А липсата на връзка няма да ни позволи да се досетим, кое как става.

— Не, не ми се вярва да е дело на откачен.

— И защо? — полюбопитства полицаят.

— Защото, ако повярвам в това, няма да има за какво да се хванем! — Извадих донесеното специално за случая джобно ножче и започнах да чегъртам останките на надгробния камък.

— Поругаването на надгробни плочи е забранено от закона — напомни ми Долф.

— Да бе, страхотно! — Настъргах няколко по-малки парченца в трета торбичка и най-сетне се сдобих с достатъчно голямо късче мрамор, примерно колкото палеца ми.

Напъхах всички торбички в джобовете на гащеризона си, заедно с ножчето.

— Наистина ли смяташ, че Евънс ще успее да прочете нещо от тези парченца?

— Нямам представа — изправих се и огледах гроба. Двамата изтребители стояха на няколко крачки от нас. Бяха ни оставили насаме. Колко любезно! — Знаеш ли, Долф, може и да са съсипали надгробния камък, но гробът все още си е на мястото.

— Да, но трупът го няма! — напомни той.

— Така е, но ковчегът също би могъл да ни подскаже нещо. Всяка дреболия ще е от помощ.

Той кимна.

— Добре, ще взема заповед за ексхумация.

— Не може ли просто да го разкопаем още тази нощ?

— He — отвърна полицаят. — Налага се да играя по правилата! — И се взря много усърдно в мен. — А и не искам да се връщам тук и да намирам гроба разкопан, ясно? Уликите не струват пукната пара, ако някой си е играл с тях.

— Улики ли? Наистина ли смяташ, че този случай ще стигне до съд?

— Да.

— Долф, ние просто трябва да ликвидираме това зомби!

— Искам да пипна копелетата, които са го вдигнали, Анита! Искам да им предявя обвинение в убийство!

Кимнах. Бях съгласна с него, макар да смятах, че е слабо вероятно. Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.

— Ще ти съобщя, ако Евънс каже нещо полезно — заявих.

— Непременно!

— Където и да е тварта, Долф, тя не е тук.

— Някъде там е, нали?

— Аха — съгласих се.

— Убива някой друг, докато ние седим и си гоним опашките.

Прииска ми се да го докосна. Да му дам да разбере, че всичко е наред — само дето нищо не беше наред. Знаех как се чувства. Гонехме си опашките. Дори ако това беше гробът на зомбито убиец, с нищо не ни доближаваше до откриването му. А трябваше да го намерим. Да го намерим, да го хванем и да го унищожим. Коронният въпрос беше дали можем да го сторим преди да му се наложи да се храни отново? Не разполагах с готов отговор. Не, излъгах. Имах отговор. Просто не ми харесваше. Там някъде, по белия свят, зомбито се хранеше отново.