Усмихнатият труп

5

В квартала имаше стари къщи — от петдесетте и шейсетте. Моравите бяха покафенели от липсата на вода. Нямаше пръскачки. Цветята в градинките до сградите се бореха да оцелеят. Срещаха се най-вече петунии, мушката и тук-там по някой розов храст. Улиците бяха чисти и спретнати, а само на една пресечка оттук можеха да те гръмнат, ако носиш яке с неправилните цветове.

Бандитската дейност в района на сеньора Салвадор обаче бе прекратена. Дори тийнейджърите с автоматични пистолети се боят от нещата, които не можеш да спреш с куршум, все едно колко добър стрелец си. Муниции със сребърно покритие биха ранили вампир, но няма да го убият. Ще убият ликантроп, но не и зомби. Всъщност даже да насечеш проклетата твар на парчета, разчленените части на тялото ще продължат да пълзят след теб. Виждала съм го на живо. Не е приятна гледка. Бандите бяха оставили сеньората на мира. Край на насилието. В квартала цареше вечно примирие.

Носеха се легенди за латиноамериканска банда, която смятала, че има защита срещу гри-гри10. Твърди се, че бившият водач на бандата е още в мазето на Доминга и от време на време изпълнява по някоя заповед. Той е чудесна жива демонстрация за всяко хлапе, дето се мисли за голяма клечка.

Лично аз никога не съм виждала сеньората да вдига зомби. Но пък не съм я виждала и да вика змиите. И предпочитам положението да си остане такова.

Двуетажната къща на сеньора Салвадор се намираше насред около половин акър. Приятно, просторно дворче. На фона на варосаните бели стени като червен огън пламтяха мушката. Червено и бяло, кръв и кост. Сигурна бях, че и случайните минувачи долавят символичния смисъл. Във всеки случай, на мен ми се разкриваше.

Мани паркира колата си на алеята зад кремава „Импала“. Двойният гараж беше боядисан в бяло, за да подхожда на къщата. На тротоара момиченце на около пет годинки бясно караше напред-назад триколесно велосипедче. Две малко по-големи момченца седяха на стълбите, които водеха към верандата. Спряха да играят и ни погледнаха.

На верандата зад тях стоеше мъж. Носеше презраменен кобур, сложен върху синя безръкавна блуза. Малко нещо нагло. Трябваше му само примигваща неонова табела: „Лош тип“.

На тротоара забелязах драсканици с тебешир. Пастелени кръстове и неразгадаеми диаграми. Приличаха на детски рисунки…, но не бяха. Вероятно пламенни фенове на сеньората бяха нарисували обожествителни знаци пред къщата й. Около рисунките стояха стопени до бучки остатъци от свещи. Момичето с колелцето караше напред-назад през рисунките. Нормално, а?

Последвах Мани през изгорената от слънцето ливада. Малката с велосипедчето вече също ни гледаше с неразгадаемо изражение на кафявото си личице.

Колегата ми свали слънчевите си очила и се усмихна на мъжа:

— Buenos dias, Антонио! Доста време мина!

— Si — отвърна Антонио. Имаше басов и задавен глас. Силно загорелите му ръце бяха скръстени пред гърдите. Така дясната длан се намираше точно до дръжката на пистолета.

Използвах Мани за прикритие и за всеки случай доближих ръка до собственото си оръжие. Девизът на бойскаутите е „Винаги готов!“. Или това беше девизът на морските пехотинци?

— Станал си силен и хубав мъж! — отбеляза Мани.

— Баба казва, че трябва да ви пусна вътре — отвърна Антонио.

— Тя е мъдра жена — съгласи се партньорът ми.

Младежът сви рамене:

— Тя е Сеньора… — и ме огледа любопитно. — А тази коя е?

— Синьорита Анита Блейк. — Мани отстъпи, за да изляза аз напред.

Така и сторих, отпуснала дясната си ръка край хълбока, сякаш ми е нервно, но това беше единственият начин да я държа близо до пистолета.

Антонио сведе очи към мен. В погледа му се четеше гняв — и нищо повече. Дори не се доближаваше до изражението на телохранителите на Харолд Гейнър. Усмихнах се.

— Приятно ми е да се запознаем!

Той подозрително ми се намръщи за миг, после кимна. Продължих да му се усмихвам и по лицето му полека също се разля усмивка. Смяташе, че флиртувам с него. Оставих го да си мисли така.

Той каза нещо на испански. Аз можех само да се усмихвам и да клатя глава. Говореше тихо и в тъмните му очи се появи искрица, а на устните — извивка. Не беше необходимо да владея езика, за да знам, че са ми направили предложение. Или са ми нанесли обида.

Мани целият се скова и вратът му се зачерви. Каза нещо през стиснати зъби.

Сега беше ред на Антонио да се изчерви. Посегна към пистолета си. Изкачих две стъпала и го хванах за ръката, сякаш нямах представа какво става тук. Мускулите му бяха напрегнати като натегнати жици.

Заслепих го с усмивка, без да разхлабвам хватката си. Той прехвърли поглед от Мани към мен, но аз не го пуснах, докато китката му не се озова до хълбока. Едва тогава той реши да ми целуне ръка. Плъзна устни по опакото на дланта ми, но не отлепяше очи от Мани. Беше разгневен, направо преливаше от ярост.

Антонио носеше пистолет, но беше аматьор. Аматьорите с оръжие в крайна сметка ги убиват. Питах се дали Доминга Салвадор знае това? Сигурно е факир на вудуто, но се обзалагам, че няма голяма представа от оръжия и какво се изисква, за да ги ползваш редовно. Е каквото и да се искаше, Антонио не го притежаваше. Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв…

Той ме изкачи горе при себе си на верандата, все още стиснал ръката ми. Беше лявата. Нека си я държи цял ден ако ще.

— Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!

— Ясно — съгласи се Мани.

Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства — смъртоносно.

Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата — като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза…

Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.

Тцъ-тцъ.

От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.

— Какво те бави толкова, Антонио? — Имаше плътен глас и силен акцент.

— Претърсих го за оръжие.

По-възрастният мъж кимна.

— Тя е готова да приеме и двама ви.

Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.

Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.

Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогенератор и чучур за студена вода.

Всички уреди бяха бледожълти — „Житно жълто“, „Есенен бронз“.

На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.

Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.

— Радвам се да те видя, Мануел! — Тя говореше с плътен глас, контраалт с галещ кадифен акцент.

— Аз също, Доминга! — той я пусна и седна срещу нея.

Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.

— Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!

Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.

— Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!

— Чувала съм легенди за теб, chica11. Изумителни истории! — в черните й очи забелязах искрица… усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.

— Мани? — попитах.

— Не съм бил аз.

— Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява! — последното бе казано с гняв и горчивина.

О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.

— Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.

— Аз не се занимавам с вудун.

Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.

— Ти вдигаш мъртъвците, зомбита — и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!

По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.

— Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен… — поде Мани.

Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:

— О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! — горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. — Ела тук, chica! — протегна ми едната си ръка, не двете.

Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.

Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се — и не знаех от какво.

Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.

Поклатих глава:

— Съжалявам, не разбирам испански.

Тя погали косата ми със свободната си ръка.

— Черна коса, като гарваново крило. Не си подхожда с бледата ти кожа.

— Майка ми беше мексиканка.

— Но не говориш езика й…

Доминга още ме държеше за ръката, а аз си я исках обратно.

— Почина, когато бях съвсем малка. Отгледана съм от народа на баща ми.

— Ясно…

Издърпах си дланта и незабавно се почувствах по-добре. Сеньора Салвадор не ми беше сторила нищо.

Нищичко. Тогава защо ме сърбяха петите? Мъжът с белия кичур стоеше на пост зад сеньората. Ясно го виждах. Ръцете му бяха на видно място. Държах под око задната врата и входа на кухнята. Никой не можеше да се промъкне зад гърба ми. Но косъмчетата по врата ми стърчаха от напрежение.

Погледнах към Мани, но той се взираше в Доминга. Беше сплел ръце върху масата — толкова здраво, че кокалчетата му се белееха.

Имах чувството, че съм на фестивал на чуждестранното кино и липсват субтитри. Горе-долу можех да отгатна какво става, но не бях сигурна дали съм права. Настръхналата кожа на шията ми подсказваше, че някой врътка фокуси. Реакцията на Мани пък нашепваше, че най-вероятно фокусчето е предвидено за него.

Той отпусна рамене. Напрежението в хватката му също спадна. Сякаш го заля видима вълна на облекчение. Доминга се усмихна и зъбите й блеснаха:

— Можеше да станеш също толкова могъщ, mi corazon12!

— Не исках силата, Доминга — отвърна той.

Местех поглед от единия към другия, без да знам какво точно е станало току-що. Не бях сигурна и дали искам да знам. Копнеех да вярвам, че незнанието е благословия. Твърде често наистина е така.

Доминга отново извърна черните си очи към мен:

— А ти, chica, ти искаш ли сила?

Напрежението в основата на черепа ми се разля по цялото ми тяло. Имах чувството, че по кожата ми лазят насекоми. По дяволите.

— Не.

Прост и ясен отговор. Вероятно по-често трябва да съм лаконична.

— Вероятно не, но ще закопнееш за нея.

Не ми хареса начина, по който го каза. Каква глупост — да стоя насред слънчевата кухня в седем и половина заранта, и да се страхувам. Но така си беше. Направо червата ми се връзваха на възел.

Доминга се взираше в мен. Очите й си бяха просто очи. Не притежаваха омайващата сила на вампир. Най-обикновени очи и все пак… Космите по врата ми опитаха да изпълзят надолу в гащите. Цялата бях настръхнала и ме заля притеснителна топлина. Облизах устни и отвърнах на погледа на Доминга Салвадор.

Беше като магически шамар. Тя ме изпитваше. Бях минавала през това и преди. Хората са тъй очаровани от професията ми! Убедени, че познавам магията. Не е вярно. Имам общо само със смъртта. Което не е едно и също.

Взирах се в почти черните очи на домакинята и имах чувството, че плувам напред. Беше като да падаш неподвижен. Светът сякаш се завъртя за миг, после се стабилизира. От тялото ми бликна топлина, досущ като намотана на стегнато въже струя горещина. Стрелна се напред към старицата. Удари я здраво и изпитах усещането, че е донякъде като токов удар. Изправих се, зинала за въздух:

— Мамка му!

— Анита, добре ли си? — Мани също се беше надигнал. Леко ме докосна по рамото.

— Не съм сигурна. Какво, по дяволите, ми направи тя?

— Не, ти си тази, която ми посегна, chica — отвърна Доминга. Стори ми се леко пребледняла. По челото й изби пот.

Телохранителят й се отлепи от стената, отпуснал ръце и нащрек.

— Не, Енцо, добре съм! — заяви сеньората задъхано, сякаш бе тичала.

Останах права. Исках да си ида у дома, ако може веднага, много моля.

— Не дойдохме да си играем игрички, Доминга! — обади се Мани. Гласът му бе натежал от ярост и, според мен, от страх. Съгласна бях, особено с последното чувство.

— Не е никаква игра, Мануел! Да не си забравил всичко, на което съм те учила? Всичко, което си бил?

— Нищо не съм забравил, но не съм я довел, за да пострада!

— Дали ще пострада или не, зависи само от нея, mi corazon!

Последното твърдение не ми хареса особено.

— Ти няма да ни помогнеш. Просто ще си играем на котка и мишка. Е, тази мишка си отива! — обърнах се, без да отклонявам вниманието си от Енцо. Той не беше аматьор.

— Не искаш ли да намериш малкото момче, което според Мани е било отвлечено? На три годинки, твърде малко, за да се озове в ръцете на бокор!

Това ме спря. Тя знаеше, че така ще стане. Проклета да е.

— Какво е бокор13?

Доминга се усмихна.

— Наистина ли не знаеш, а?

Поклатих глава.

Усмивката й се разшири, направо сияеше от удоволствие.

— Сложи си дясната ръка с дланта нагоре на масата, рог favor!

— Ако знаеш нещо за момчето, просто ми кажи. Моля!

— Ако издържиш едно-две изпитания, ще ти помогна.

— Що за изпитания? — надявах се, че прозвучах толкова подозрително, колкото бях настроена.

Доминга се засмя — буен и весел смях. Подхождаше си с всичките весели бръчки по лицето й. Очите й направо сияеха. Защо ли имах чувството, че се надсмива над мен?

— Хайде, chica, няма да те нараня! — каза тя.

— Мани?

— Ще те предупредя, ако стори нещо, което ще ти навреди!

Доминга вдигна поглед към мен — нещо като озадачено учудване.

— Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.

— Незнанието е благословия — заявих.

— Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли.

Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.

— Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! — опит да призова добрата й страна.

Доминга се наведе към мен.

— Наистина ли смяташ, че детето е още живо?

Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.

— Не.

— Значи разполагаме с време, нали?

— Време за какво?

— Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите!

Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Доминга се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.

Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително.

Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.

Беше талисман — гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.

Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.

След това го усетих — топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.

— Какво му правиш?

Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.

Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!

— Мамка му!

Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.

— Добре… — казах задавено, — издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!

Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.

— По дяволите, по дяволите! — промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.

— Сега можем ли да се хванем за работа? — успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.

Доминга люлееше талисмана в шепи.

— Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?

Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.

— Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.

Тя се усмихна.

— Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?

— Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.

— Всъщност сама не си вярваш.

— Е, старая се — признах.

— Била си изпитвана и преди! — каза го като твърдение.

— Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това — посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерийки. Да бе.

— Тя вудун ли беше?

Кимнах.

— Защо не си учила при нея?

— Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.

— Ти си християнка. — Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.

— Така си е — надигнах се. — Ще ми се да кажа, че ми е било приятно, но не е вярно!

— Задай въпросите си, chica!

— Какво? — смяната на темата ми дойде твърде внезапно.

— Питай онова, което си дошла да ми кажеш! — обясни сеньората.

Погледнах към Мани.

— Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори — той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.

Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне… о, мътните го взели, тя си играеше с тъничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рейнолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея…

Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.

— Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?

— Няколко — съгласи се Доминга.

Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.

— А случайно да си пращала някое зомби със задача… за мъст? — ето, вижте само колко любезна формулировка!

— Нито едно.

— Сигурна ли си?

Доминга се усмихна:

— Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.

— Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе — обадих се.

— О? — тя вдигна прошарените си вежди. — Нима си така добре запозната с вдигането на зомбита „убийци“?

Преборих се с желанието да се свия като хваната в лъжа ученичка.

— Само с едно.

— Разкажи ми!

— Не — заявих твърдо. — Не, не смятам да обсъждам тази случка!

Това си беше мой личен кошмар, който нямах намерение да споделям с някаква вуду бабишкера. Реших да променя малко темата:

— Вдигала съм убийци. Те не са по-жестоки от обичайните немъртви.

— Колко мъртъвци си повикала от гроба? — поинтересува се Доминга.

Свих рамене:

— Нямам представа.

— Кажи ми, ъъъ… — тя явно търсеше подходящата дума, — приблизително.

— Наистина нямам представа. Стотици са.

— Хиляда?

— Може и да са, не съм следила бройката — признах.

— А дали твоят началник в „Съживители“ ООД ги брои?

— Предполагам, че всичките ми клиенти имат досиета, да — съгласих се.

Доминга се усмихна.

— Живо ме интересува точната цифра. С какво би навредило?

— Ще проверя, ако е възможно.

— Такова послушно момиче! — тя се изправи. — Не, не съм събуждала това твое „убийствено“ зомби. Ако това е създанието, което похапва граждани… — тя се усмихна, почти се разсмя, сякаш й прозвуча забавно. — Но познавам хора, които никога не биха говорили с теб. Хора, които са способни да извършат този ужасен подвиг. Ще ги разпитам и те ще ми отговорят. Ще науча истината от тях и ще ти препредам тази истина, Анита!

Изрече името ми с придихание и провлачено: Йъниигъ. Прозвуча екзотично.

— Много благодаря, сеньора Салвадор!

— Но ще искам една услуга в замяна на тази информация — допълни тя.

Скоро щеше да изрече нещо неприятно, бях готова да се обзаложа.

— И каква ще е тази услуга, сеньора?

— Искам да преминеш още едно изпитание.

Зяпнах я в очакване да продължи, но не последва нищо повече. Попитах:

— И що за изпитание е това?

— Ела долу и ще ти покажа — говореше сладко като мед.

— Не, Доминга! — обади се Мани. Вече се бе изправил. — Анита, нищо, което сеньората ще ти каже, не си струва това, което иска от теб.

— Мога да говоря с хора и твари, които няма да разговарят с нито един от вас. Каквито сте ми добри християни!

— Хайде, Анита, не ни трябва помощта й! — колегата ми тръгна към вратата.

Не го последвах. Мани не беше видял изкланото семейство. Не беше сънувал цяла нощ окървавени плюшени мечета. Аз сънувах. Не бих могла да си тръгна, ако имаше някакъв шанс сеньората да ми помогне. Независимо дали Бенджамин Рейнолдс беше жив или мъртъв. Важното беше, че онази твар ще убива отново. И се обзалагах, че има нещо общо с вудуто. Това не беше моята област. Имах нужда от помощ, и то бързо.

— Анита, хайде! — Мани ме хвана за ръката и ме дръпна към вратата.

— Разкажи ми за изпитанието!

Доминга се усмихна триумфално. Знаеше, че съм паднала в капана. Знаеше, че няма да си тръгна, докато не получа обещаната от нея помощ. По дяволите.

— Нека се оттеглим в мазето и ще ти обясня изпитанието там.

Хватката на Мани се стегна.

— Анита, не знаеш какво правиш! Прав беше, но…

— Просто стой с мен, Мани, и ме прикривай. Не ме оставяй да сторя нещо наистина болезнено. Става ли?

— Анита каквото и да иска тя от теб там долу, ще боли. Може би не физически, но ще боли.

— Налага се да го сторя, Мани! — потупах го по ръката и се усмихнах. — Всичко ще бъде наред!

— Не — отвърна той, — нищо подобно.

Не знаех какво да му отговоря, освен, че вероятно е прав. Но това нямаше значение. Стига с това да спра убийствата, смятах да направя каквото и да поискаше жрицата от мен — в границите на разумното. Щях да пърхам от радост, стига да не видя и друго полуизядено тяло.

Доминга се усмихна:

— Нека слезем долу!

— Може ли да поговоря с Анита насаме, сеньора, рог favor! — обади се Мани. Още ме държеше за ръката. Усещах колко е напрегнат.

— Ще можете да си говорите през целия прекрасен днешен ден, Мануел. Но аз разполагам със съвсем малко време. Ако тя се подложи на този тест сега, обещавам да й помогна да хване своя убиец, доколкото ми е по силите.

Това беше голямо обещание. Много хора биха разговаряли с нея, дори и само от чист ужас. Полицията например не може да вдъхне такова усещане. Способни са само да те арестуват. Това не е достатъчен мотив. Виж, ако немъртви запълзят по прозореца ти… това вече е мотив.

Четири, може би пет жертви досега. Доста неприятен начин да умреш.

— Вече казах, че ще го сторя. Да вървим!

Сеньората заобиколи масата и хвана Мани за ръката. Той подскочи, сякаш го бе ударила. Тя го издърпа надалече от мен.

— Няма да й навредя, Мануел. Кълна се!

— Не ти вярвам, Доминга!

Старицата се разсмя.

— Да, но изборът е неин, Мануел! Не съм я насилвала!

— Но я изнуди, Доминга. Изнудваш я с живота на други хора.

Сеньората погледна през рамо.

— Да съм те изнудвала, chica?

— Да — казах.

— О, тя ти е добра ученичка, corazon! Честна е като теб. И смела като теб.

— Смела е, но не е виждала онова, което се намира долу.

Исках да попитам какво точно има в мазето, но не посмях. Всъщност не исках и да знам. Предупреждавали са ме за свръхестествените дивотии и преди. Не влизай в онази стая, чудовището ще те пипне. Обикновено там има чудовище — и по принцип се опитва да ме хване. Но досега съм успявала да изляза по-бърза или по-късметлийка от чудовищата. Засега вадех късмет.

Искаше ми се да послушам предупреждението на Мани. Точно сега прибирането вкъщи ми се струваше прекрасна идея, но дългът подаде грозната си глава. Дългът — и шепотът на кошмарите. Не исках да се сблъсквам с друго изклано семейство.

Доминга изведе Мани от стаята. Последвах ги, а Енцо се влачеше отзад. Що за ден за парад!