Усмихнатият труп

21

Уили ме поведе през някаква врата и по къс коридор. Веднага щом вратата хлопна зад нас, звуците заглъхнаха, далечни като сън. Лампите ми се сториха ярки след сумрака в клуба. Примигнах. На ярката светлина Уили изглеждаше розовобузест, не съвсем жив, но със здравословен като за мъртвец тен. Беше похапнал тази нощ… нещо. Или някого. Може би човек-доброволец, може би животно. Може би.

Табелката на първата врата отляво гласеше: „Управител“. Кабинетът на Уили? Брей.

Вампирът отвори и ме набута вътре. Той самият не влезе в кабинета. Стрелна с поглед бюрото, след това отстъпи назад и хлопна вратата.

Мокетът на пода беше светлобежов, стените — с цвят на яйчена черупка. До отсрещната стена бе опряно голямо, лакирано черно бюро. От плота му сякаш израстваше лъскава черна лампа. Нямаше нито листове, нито папки, само Жан-Клод седеше зад него.

Дългите му бледи ръце бяха скръстени на плота. Леко вълнистата черна коса, сините като полунощно небе очи, бялата риза със странните й маншети… Седнал там, изглеждаше съвършен — съвършено неподвижен като в картина. Красив като мокър сън, но не и истински. Само изглеждаше съвършен. Аз обаче знаех истината.

До лявата стена бяха подредени два кафяви метални картотечни шкафа. До тях се ширеше кожен диван. Над него бе окачена голяма маслена картина. Представляваше сцена от Сейнт Луис през 18-ти век. Заселниците се спускат по реката със салове. Слънчевата светлина се стича с есенно изобилие. Дечица търчат и играят. Картината изобщо не подхождаше на помещението.

— Картината твоя ли е? — попитах.

Жан-Клод кимна леко.

— Познавал ли си художника?

Той се усмихна — нито следа от зъби, просто прелестно движение на устните. Ако съществуваше вампирско списание, Жан-Клод щеше да е винаги на корицата.

— Бюрото и диванът не подхождат на декора — отбелязах.

— В момента преобзавеждам — уточни той. Просто си седеше и ме гледаше.

— Ти поиска тази среща, Жан-Клод. Да се хващаме за работа!

— Толкова ли бързаш? — Той заговори по-ниско, досущ погалване на животинска козина по гола кожа.

— Да, бързам. Така че карай по същество. Какво искаш?

Усмивката му леко се разшири. Той наистина сведе очи за миг. Изглеждаше почти лукав.

— Ти си мой човешки слуга, Анита. Използваше името ми. Лош знак.

— Не — възразих. — Не съм.

— Носиш два мои белега, остават още два… — лицето му все още бе приятно на вид, сладко. Но изражението не подхождаше на това, което казваше.

— Е, и?

Той въздъхна:

— Анита… — спря насред изречението и се изправи. Заобиколи бюрото. — Знаеш ли какво означава да си Господар на града? — облегна се на плота полуприседнал. Ризата му се разтвори, разкривайки бледите му гърди. Едното зърно надничаше през отвора — малко, светло и твърдо. Кръстообразният белег беше истинска обида за това бледо съвършенство.

Взирах се в голите му гърди. Колко притеснително. Срещнах погледа му и успях да не се изчервя. Точка за мен.

— Има и други ползи от това да си мой човешки слуга, ma petite!

Зениците му сякаш запълваха целите очи, черни и задавящо дълбоки. Поклатих глава.

— Не.

— Не ме лъжи, ma petite, мога да усетя копнежа ти! — той облиза устни. — Мога да го вкуся!

Страхотно, направо велико. Как се спори с някой, който може да почувства каквото чувстваш и ти? Отговор: не спориш, а се съгласяваш.

— Добре де, желая те. Това прави ли те щастлив?

Той се усмихна.

— Да!

Една дума, а сякаш прелетя право през мозъка ми, шепнейки неща, които не беше казал. Шепоти в мрака.

— Е, аз искам да имам доста мъже, но това не означава, че ще спя с тях.

Лицето му направо хлътна, очите му заприличаха на езера с мъртво течение.

— Обикновената похот се побеждава лесно — съгласи се той. Изправи се с плавно движение. — Но нашата не е обикновена, ma petite. И не е похот, а желание! — пристъпи към мен, протегнал бледата си ръка. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не от страх. Не мисля, че беше и номер на ума. Усещането бе истинско. Копнеж, както го бе нарекъл — може и така да беше. Страст.

— Недей — прошепнах дрезгаво.

Той, разбира се, не спря. Плъзна пръсти по бузата ми, докосваше ме едва-едва. Допир на кожа до кожа. Отстъпих назад, насилих се да поема дълбоко и треперливо дъх. Можех да се държа колкото си нехладнокръвно искам, той и бездруго щеше да усети неудобството ми. Нямаше смисъл да се преструвам.

Там, където ме бе докоснал, долавях нещо като остатъчно усещане. Гледах в пода, докато казвах:

— Оценявам възможните странични ползи, Жан-Клод, наистина. Но не мога. Не искам… — срещнах погледа му.

Изражението му бе ужасно каменно. Нищо. Лицето бе същото като преди миг, но сякаш от него бе изчезнала някаква искрица човечност, живот.

Пулсът ми отново се ускори. Нямаше нищо общо със секса. Страх. Имаше твърде много общо със страха.

— Както желаеш, моя малка съживителке. Независимо дали сме любовници или не, това не променя връзката ти с мен. Ти си мой човешки слуга.

— Не съм — възразих.

— Ти си моя, Анита! Доброволно или не, ти си моя.

— Виж, Жан-Клод, ето тук ме губиш. Първо се опитваш да ме съблазниш, което си има приятните моменти. Но когато това не сработва, преминаваш към заплахи.

— Това не е заплаха, ma petite! Това е истината.

— Не, не е. И спри да ме наричаш с това шибано ma petite!

При тези ми думи той се усмихна.

Не исках да се забавлява за моя сметка. Гневът замени страха като бърза, топла вълна. Харесвам гнева. Прави ме смела — и глупава.

— Да ти го начукам!

— Да, вече ти предложих! — гласът му накара възела в стомаха ми да се свие.

Усетих прилива на горещина, когато се изчервих.

— Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!

— Трябва да поговорим, ma petite! Любовници или не, слуга или не, трябва да поговорим!

— Ами говори. Не разполагам с цялата нощ!

Той въздъхна:

— Не ме улесняваш!

— Ако искаше нещо лесно, да си беше избрал някой друг.

Той кимна.

— Самата истина. Моля, седни! — и се облегна отново на бюрото, скръствайки ръце на гърдите си.

— Нямам чак толкова много време — напомних му.

Вампирът се намръщи леко:

— Смятах, че си се съгласила да поговорим, ma petite!

— Споразумяхме се за среща в единадесет. Ти похаби цял час, не аз.

Усмивката му бе почти горчива:

— Добре тогава. Ще прибягна до… съкратената версия.

Кимнах:

— Това ме устройва.

— Аз съм новият Господар на града. Но, докато Николаос беше жива, ми се налагаше да крия силите си, за да оцелея. Справих се твърде добре. Мнозина смятат, че не съм достатъчно силен, за да заемам поста на Господар. Предизвикват ме. Едно от нещата, които използват срещу мен, си ти самата.

— Как така?

— Заради неподчинението ти. Не мога дори да управлявам собствения си човешки слуга. Как тогава бих могъл да властвам над всички вампири в града и околностите?

— Какво точно искаш от мен?

Жан-Клод се усмихна — широко и искрено, оголвайки зъби:

— Искам да бъдеш мой човешки слуга.

— Не и в този живот, Жан-Клод!

— Мога да ти нанеса третия белег и насила, Анита!

Не ме заплашваше — каза го просто, за да уточни положението.

— Предпочитам да умра, отколкото да ти бъда човешки слуга.

Вампирите повелители могат да надушват истината. Той щеше да долови, че наистина го мисля.

— Защо?

Отворих уста в опит да обясня, но не казах нищо. Той нямаше да ме разбере. Стояхме на две крачки един от друг, но все едно се намирахме на километри разстояние. Няколко километра, при това разделени с мрачна бездна. Нямаше как да прехвърлим мост над тази пропаст. Той беше ходещ труп. Каквото и да е представлявал като жив човек, вече не съществуваше. Той беше Господар на града и това дори не го доближаваше до човешкото.

— Ако ме насилваш, просто ще те убия — казах.

— Наистина го мислиш… — В гласа му прозвуча изненада. Твърде рядко някое момиче успява да изненада многовековен вампир.

— Да.

— Не те разбирам, ma petite.

— Знам — признах.

— А можеш ли поне да се престориш, че си ми слуга?

Въпросът бе твърде странен.

— Какво имаш предвид под „преструвка“?

— Да присъстваш на няколко срещи. Да застанеш до мен с оръжията и репутацията си.

— Искаш да имаш Екзекуторката зад гърба си? — В течение на няколко секунди просто го гледах подозрително. В съзнанието ми полека се разливаше истинският ужас от казаното току-що. — Мислех, че двата белега са само случайност. Че си се паникьосал. А всъщност през цялото време си планирал да ме бележиш, така ли?

Той само се усмихна.

— Отговори ми, кучи сине!

— Ако ми се отваря възможност, не бих я отхвърлил с лека ръка.

— С лека ръка! — направо крещях. — Ти хладнокръвно си ме избрал за свой човешки слуга! Защо?

— Ти си Екзекуторката.

— Проклет да си, това пък какво значи?

— Впечатляващо е да бъдеш онзи вампир, който най-сетне те е спипал.

— Не си ме „спипал“!

— Ако се държиш добре, другите ще си помислят, че съм. Само ние с теб ще знаем, че всичко е преструвка.

Поклатих глава.

— Няма да играя по свирката ти, Жан-Клод!

— Няма да ми помогнеш, така ли?

— Браво, схвана.

— Предлагам ти безсмъртие. Без добавката на вампиризма. Предлагам ти себе си. Имало е и ще има жени, готови да сторят всичко, което искам от тях само заради това!

— Сексът си е секс, Жан-Клод. Никой не е чак толкова добър в него.

Той се усмихна леко:

— Вампирите са различни, ma petite! Ако не беше толкова упорита, можеше и да откриеш до каква степен сме различни.

Налагаше се да отклоня поглед от лицето му. Изражението му бе твърде интимно. Твърде пълно с обещания.

— Има само едно нещо, което искам от теб — заявих.

— И какво е то, ma petite?

— Добре де, две неща са. Първо, спри да ме наричаш ma petite и второ, остави ме на мира. Разкарай тези проклети белези!

— Първото изискване мога да изпълня, Анита.

— А второто?

— Не бих могъл, дори и да исках.

— Но ти и не искаш — уточних.

— Така е, не искам.

— Стой далече от мен, Жан-Клод! Стой някъде на майната си, иначе ще те убия!

— Мнозина са се опитвали през годините.

— И колко от тях са били над осемнайстата бройка?

Той съвсем леко присви очи.

— Нито един. В Унгария срещнах един тип, който се кълнеше, че е убил петима.

— И какво стана с него?

— Разкъсах му гърлото.

— Искам да ме разбереш добре, Жан-Клод! Предпочитам да разкъсаш гърлото ми. Предпочитам да умра, опитвайки се да те убия, но не и да ти се подчиня! — Взирах се в него, опитвайки се да открия признаци за това дали е разбрал какво му говоря. — Кажи нещо, де!

— Чух думите ти. Знам, че наистина го мислиш… Той внезапно се озова пред мен. Не го видях да се движи, не го почувствах в мислите си. Просто внезапно изникна на сантиметри от мен. Май зинах.

— Наистина ли би могла да ме убиеш? — гласът му бе като коприна върху рана, нежен, но с намек за болка. Като секса. Беше като кадифено погалване вътре в главата ми. Беше приятно, въпреки че тялото ми се раздираше от страх. Мамка му. Той все още можеше да ме има. Все още можеше да ме повали. Да, ама не.

Вдигнах поглед към прелестните му сини очи и казах:

— Да.

Наистина го мислех. Той примигна изящно и отстъпи назад.

— Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! — каза. В гласа му този път не се долавяше заиграване. Беше просто изказване.

— Това е най-приятният комплимент, който някога си ми правил!

Жан-Клод стоеше пред мен с отпуснати ръце. Съвсем неподвижен. Змиите и птиците могат да прекарват доста време напълно сковани, но дори в змията се долавя усещане за живот, за действие, което очаква да се състои. Той стоеше без усещане за нищо и, при все онова, което очите ми подсказваха, беше изчезнал. Изобщо не беше там. Смъртта не издава звуци.

— Какво е станало с лицето ти?

Докоснах подутата си буза, преди да успея да се сдържа.

— Нищо — отвърнах.

— Кой те удари?

— Защо питаш — за да идеш да му цапнеш един ли?

— Защитата ми е сред допълнителните блага от това да ми бъдеш слуга.

— Нямам нужда от защитата ти, Жан-Клод!

— Той те е наранил.

— А аз натиках пистолет в слабините му и го накарах да ми изпее и майчиното си мляко — заявих.

Вампирът се усмихна.

— Какво си направила?

— Наврях му пистолет в топките, ясно?

В очите му проблеснаха искрици. По лицето му се разля веселие и избухна между устните му. Разсмя се с цяло гърло.

Смехът беше като бонбон: сладък и заразителен. Ако можех да бутилирам смеха на Жан-Клод, сигурна съм, че от него щеше да се дебелее. Или да се получава оргазъм.

— Ma petite, ma petite, ти си наистина чудесна!

Взирах се в него и оставих този прелестен, осезаем смях да ме обгърне. Беше време да си тръгна. Много е трудно да запазваш достойнството си, ако някой се смее с цяло гърло срещу теб. Но все пак успях.

Репликата ми на раздяла го накара да се разсмее още по-силно.

— Спри да ме наричаш ma petite!