Усмихнатият труп

16

В съня си бях малка. Дете. Колата беше нагъната отпред, където я бе блъснала друга кола. Сякаш е била изработена от намачкано на ръка фолио. Вратата беше отворена. Пропълзях вътре по познатата ми тапицерия, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. На седалката имаше петно от тъмна течност. Изобщо не беше голямо. Докоснах го колебливо.

Когато се отдръпнах, пръстите ми бяха оцапани в червено. Първата кръв, която изобщо виждах. Втренчих се през предното стъкло. Беше счупено — паяжина от пукнатини — и изкривено навън там, където главата на майка ми се беше ударила в него. Тя бе излетяла през вратата, за да умре в нивата край пътя. Ето защо на седалката имаше толкова малко кръв.

Взирах се в прясната кръв по пръстите си. В реалността тя бе засъхнала — просто петно. Когато сънувах сцената, винаги беше прясна.

Този път се усещаше и мирис. Смрад на гнила плът. Това не беше вярно. Ококорих се в съня си и осъзнах, че сънувам. А миризмата не беше част от него. Беше истинска.

Внезапно се събудих и се втренчих в тъмното. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Посегнах незабавно към браунинга във второто му хранилище — прикрепен към таблата на кревата кобур. Беше твърд и неподатлив, и успокоителен. Останах в леглото, притиснала гръб към таблата и стиснала здраво пистолета.

Лунната светлина се лееше през тесен процеп в завесите. Бледата светлина очертаваше силует на мъж. Силует, който не реагира на пистолета или на раздвижването ми. Мъкнеше се напред, влачейки крака по килима. Беше се препънал в колекцията ми от плюшени пингвини, които се ширеха като пухкава вълна под прозореца на спалнята. Беше съборил някои от тях и явно не успяваше да се сети къде са му краката, за да ги прекрачи. Така че газеше през плюшени пингвини, влачейки стъпала, сякаш джапа през вода.

Държах го под прицел с една ръка и опипом посегнах с другата към ключа на настолната си лампа. След мрака светлината ми се стори зловеща. Примигнах бързо с надеждата зениците ми да се свият и да се приспособят. Когато очите ми привикнаха и можех да виждам добре, открих, че посетителят ми е зомби.

Приживе е бил едър тип. Раменете му бяха широки като изпълнена с мускули порта на хамбар. Огромните му ръце дори на вид изглеждаха силни. Едното му око бе изсъхнало и свито като стафида. Другото се взираше в мен. В погледа му нямаше нищо — нито предвкусване, нито възбуда, нито жестокост, нищо освен празнота. Празнота, която Доминга Салвадор бе изпълнила с цел. „Убий!“, беше наредила тя. Бях готова да се обзаложа.

Зомбито беше нейно. Аз не можех да го покръстя. Не можех да му наредя да стори нещо, докато не изпълни заповедите на Доминга. Щом ме убиеше, то щеше да стане покорно като мъртво кученце. След като ме убиеше.

Не смятах да чакам това да се случи.

Браунингът беше зареден с „Глейзър Сейфти Раундс“, със сребърно покритие. „Глейзър“ ще убият човек, стига до го улучите някъде близо до средата на тялото. С такава голяма дупка няма връщане назад. Но изстрел в гърдите не би притеснил зомбито. То щеше да продължи да се движи, все едно дали има или няма сърце. Ако със „Сейфти Раундс“ улучите човек в ръката или крака, ще му ги ампутирате. Незабавно. Стига да стреляте точно.

Зомбито явно не бързаше. Тътреше се през падналите плюшени играчки с едностранчивата целеустременост на мъртвите. Зомбитата не са нечовешки силни. Но са способни да използват всяка капка от силата си; не пестят нищо. Почти всеки човек може да се впусне в свръхчовешка демонстрация — еднократно. Ще си пресили мускулите, ще скъса някое сухожилие, ще си счупи гръбнака, но ще успее да вдигне кола. Само мозъчните инхибитори ни спасяват от саморазрушението. Зомбитата нямат инхибитори. Трупът буквално може да ме разкъса на парчета, докато разкъсва и самия себе си. Но ако Доминга наистина искаше да ме убие, би изпратила по-слабо разложено зомби. Това тук бе стигнало до такава фаза, че спокойно можех да подскачам около него и да стигна до вратата. Може би. Но пък, от друга страна…

Гушнах дръжката на пистолета с лявата си ръка, а дясната бе там, където й се полага — с пръст на спусъка. Дръпнах спусъка и изстрелът отекна невероятно силно в малката стая. Зомбито подскочи и се препъна. Дясната му ръка отлетя в дъжд от плът и кост. Кръв нямаше — то бе мъртво от твърде дълго време за такива демонстрации.

Нашественикът продължи да се движи.

Прицелих се и в другата ръка. Задръж дъх, натиснии. Целех се в лакътя. Улучих го. Двете ръце паднаха на килима и започнаха да пълзят към леглото. Можех да накъсам тварта на парченца, и те всички щяха да продължат с опитите да ме убият.

Десният крак под коляното. Кракът не се откъсна напълно, но зомбито падна настрани и се загърчи. Строполи се на хълбок, после се претърколи по корем и започна да се оттласква с оцелелия си крак. От ранения протече някаква тъмна течност. Смрадта се усили.

Преглътнах и слюнката ми беше гъста. Боже. Смъкнах се от леглото — от отсрещната страна, по-далече от тварта. Заобиколих, за да изляза в гръб на зомбито. То веднага усети, че съм се раздвижила. Опита се да се обърне и да тръгне към мен, избутвайки се със здравия си крак. Пълзящите ръце се обърнаха побързо, пръстите им дращеха по килима. Надвесих се и раздробих другия крак от по-малко от метър разстояние. По пингвините ми заваляха парченца и късчета. Мамка му.

Ръцете почти се бяха добрали до босите ми стъпала. Стрелях бързо два пъти и дланите се пръснаха, експлодирайки по белия килим. Лактите без китки се гърчеха и мърдаха. Все още се опитваха да ме докопат.

Долових шумолене на плат и някакво движение точно зад мен, в тъмната дневна. Стоях с гръб към отворената врата. Още докато се обръщах знаех, че съм закъсняла.

Нечии ръце ме сграбчиха и ме притиснаха към съвсем плътен гръден кош. Пръсти се вкопчиха в дясната ми ръка, приковавайки пистолета към тялото ми. Извих глава встрани, използвайки косата, за да прикрия лицето и врата си. В рамото ми се забиха зъби. Изпищях.

Лицето ми бе притиснато към врата на тварта. Пръстите й се забиваха все по-дълбоко. Скоро щеше да ми счупи ръката. Дулото на пистолета бе облегнато срещу рамото на зомбито. Зъбите му пък гризяха моето рамо — но не бяха вампирски. То разполагаше само с комплект човешки зъби. Болеше ужасно и раната щеше да е впечатляваща, ако успеех да се измъкна.

Отместих лице от врата му и дръпнах спусъка. Цялото тяло отскочи назад. Лявата ръка омекна. Изтърколих се от хватката й. Дланта висеше на мен и пръстите продължаваха да стискат.

Стоях на прага на спалнята си и се взирах в тварта, която за малко щеше да ме докопа. Беше бял мъж, метър и деветдесет висок, с телосложение на ръгбист. И беше съвсем пресен. Там, където откъснах рамото, плискаше кръв. Пръстите му се свиха. Не можеше да ми счупи кост, но и аз не можех да ги накарам да ме пуснат. Нямах време за това.

Зомбито тръгна напред, протегнало ръка да ме спипа. А аз сякаш разполагах с цяла вечност да вдигна оръжието си. Закачената за мен ръка се гърчеше и се бореше, сякаш още бе свързана с мозъка на създанието. Стрелях два пъти последователно. Трупът се препъна, левият му крак поддаде, но беше твърде късно. Бях твърде близо. Така че ме събори при падането си.

Паднахме на пода и аз останах отдолу. Успях да удържа браунинга над главата си, така че ръцете ми да са свободни, оръжието също. Тежестта на тварта ме приковаваше — нямаше какво да направя по въпроса. По устните му блестеше кръв. Стрелях от упор, затваряйки очи докато дърпах спусъка. Не само защото не исках да гледам, но и за да се опазя от парченцата кост.

Когато отворих очи, главата бе изчезнала, с изключение на парче оголена челюст и част от черепа. Здравата ръка се насочваше към гърлото ми. Онази, която още висеше на рамото ми, помагаше на тялото. Нямаше как да обърна пистолета, за да стрелям по нея. Ъгълът беше лош.

Зад мен се разнесе шум от влачене на нещо тежко. Рискувах да погледна, извивайки врат назад — и видях първото зомби, което се насочваше към мен. Устата му — единственото му останало способно да ме нарани оръжие — бе зинала широко.

Изпищях и се обърнах отново към зомбито върху мен. Стискащата ме ръка трепкаше до гърлото ми. Издърпах я назад и й дадох да стисне другата за лакътя. Сграбчи я хищно. Мозъкът го нямаше, а поотделно частите на тялото не са толкова умни. Усетих как пръстите на рамото ми се разхлабват. През висящата ръка пролази тръпка. Кръвта бликна от нея като от пръсната диня. Пръстите се сгърчиха и ме пуснаха. Зомбито стисна собствената си ръка така, че тя се пръсна и костите се пукнаха.

Стържещите звуци зад мен се приближаваха.

— Боже!

— Полиция! Излезте с вдигнати ръце! — Гласът беше мъжки и отекваше от коридора.

Хайде, стига толкова хладнокръвие и самостоятелност.

— Помощ!

— Госпожице, какво става там вътре?

Звуците от пълзене бяха съвсем близо до мен. Извих глава и открих, че стоя почти нос до нос с първото зомби. Набутах браунинга в отворената му уста. Зъбите му застъргаха по дулото и аз дръпнах спусъка.

Внезапно на прага, на фона на тъмнината, се очерта силуетът на полицай. Стори ми се огромен, гледан от моя ъгъл. С къдрава кафява, вече прошарена коса, с мустаци и пистолет в ръката.

— Исусе! — възкликна той.

Второто зомби пусна смазаната си ръка и посегна отново към мен. Полицаят го сграбчи здраво за колана и го дръпна нагоре с една ръка.

— Махни я оттук! — нареди.

Партньорът му влезе навътре, но аз не му дадох време. Изпълзях изпод полуповдигнатото тяло, драпайки на четири крака към дневната. Не е необходимо да ме молят по два пъти. Партньорът на ченгето ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Държеше ме за дясната ръка, в която пък аз държах браунинга.

По принцип преди да предприемат каквото и да е, полицаите те карат да пуснеш оръжието си. По принцип няма начин да се каже от пръв поглед кой е лошият и кой — добрият. Ако държиш пистолета, значи си от лошите, докато не докажеш обратното. В полеви условия правилото „невинен до доказване на противното“ не важи.

Ченгето забърса пистолета от ръката ми. Оставих му го. Знаех си упражнението.

Зад нас отекна изстрел. Подскочих, също и полицаят. Беше горе-долу на моята възраст, макар че точно в момента се чувствах на около милион години. Обърнахме се и открихме, че първият полицай стреля по зомбито. Тварта бе успяла да се отскубне от хватката му. Вече беше на крака и се олюляваше под куршумите, но не спря.

— Я ела тук, Брейди — каза първото ченге.

По-младият полицай извади пистолета си и тръгна напред. Поколеба се и ме погледна.

— Помогни му! — казах.

Той кимна и се захвана да стреля в зомбито. Звукът от стрелбата беше като гръмотевична буря. Изпълни стаята до степен ушите ми да зазвънтят и да ми се догади от смрадта на барут. По стените цъфнаха дупки от куршуми. Зомбито продължаваше да се олюлява напред. Те просто го дразнеха.

Проблемът с полицаите е, че нямат право да зареждат с „Глейзър Сейфти Раундс“. Повечето ченгета не се сблъскват със свръхестественото толкова често като мен. През работното си време гонят хора-престъпници. А властта ще се намръщи, ако откъснеш крака на Джон К. Народни, само щото е гръмнал по теб. Поне по идея не би трябвало да убиваш хората, защото те се опитват да те убият. Нали така?

Така че ченгетата имаха нормални муниции, може би тук-там с някое сребърно покритие за по-лесно преглъщане на лекарството, но не и такива, които ще спрат зомби. Така че се налагаше да отстъпват. Единият презареди, докато другият стреляше. Създанието просто се олюляваше напред. Оцелялата му ръка шареше пред него в търсене. Търсеше мен. Мамка му.

— Пистолетът ми е зареден с „Глейзър“ — заявих. Използвайте го!

Първото ченге се обади:

— Брейди, нали ти казах да я махнеш оттук?

— Трябваше ти помощ — оправда се Брейди.

— Разкарай цивилната оттук, да му се не види!

Аз — цивилна?

Брейди не се опита да спори отново. Просто отстъпи към мен — с изваден пистолет, но без да стреля.

— Хайде, госпожичке, да се махаме оттук!

— Върнете ми пистолета!

Той ме погледна и поклати глава.

— Аз съм с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания! — обясних.

Което си беше истина. Разчитах да допуснат, че съм ченге, което вече не беше вярно.

Той беше млад. Хвана се. Върна ми браунинга.

— Благодаря.

Пристъпих към по-възрастния полицай:

— Аз съм с Отряда на привиденията.

Той ме погледна, все още насочил оръжието си към настъпващия труп.

— Тогава направи нещо!

Някой беше светнал лампата в дневната. Сега, когато вече не се стреляше, зомбито полека-лека излизаше. Вървеше също като човек, крачещ по улицата, като изключим факта, че нямаше глава и беше еднорък. Крачките му пружинираха. Може би долавяше, че съм наблизо.

Тялото му беше в по-добро състояние от това на първото зомби. Можех да го осакатя, но не и да го спра. И осакатяването ми стигаше. Стрелях в левия му крак, който бях улучила и по-рано. Разполагах с повече време за прицел и този път бях точна.

Кракът поддаде. Зомбито се придърпваше напред с една ръка, изтласквайки се с крак по килима. Това му беше последният крак. Започнах да се усмихвам, после се разсмях, но смехът ми заседна в гърлото. Заобиколих отдалече дивана. Не бих искала да ми се случи нещо, нали видях какво направи със собствената си ръка. Не исках да смачка и някой мой крайник.

Излязох в гръб на зомбито и то се извърна по-бързо, отколкото би трябвало в опит да се озове „с лице“ срещу мен. Стрелях два пъти по другия крак. Не си спомнях колко патрона съм използвала. Дали ми беше останал още един — или два… или николко?

Чувствах се като Мръсния Хари23, само дето на оня тип не му пукаше колко куршума са ми останали. Мъртвите не се плашат лесно.

Зомбито все още се влачеше напред с осакатените си крака. С едничката си ръка. Стрелях почти от упор и дланта избухна като пурпурно цвете на белия килим. Тварта обаче продължи напред, използвайки остатъка от китката.

Дръпнах спусъка и чух щракане на празно. Мамка му.

— Свърших мунициите! — заявих и отстъпих назад. Зомбито ме последва.

По-възрастното ченге се намеси и хвана тварта за глезените. Дръпна назад. Единият крак бавно се изплъзна от панталоните и се загърчи в ръката му.

— Да му се не види! — полицаят пусна крака. Гърчеше се като змия със счупен гръбнак.

Взирах се надолу във все тъй целеустремения труп. Той се бореше да ме стигне. Не напредваше особено добре. Полицаят го държеше във въздуха за единия крак. Но зомбито се бореше. И щеше да продължи да се бори, докато изгние или докато Доминга Салвадор промени нарежданията си.

През вратата нахлуха още униформени ченгета. Нахвърлиха се на разчлененото зомби като лешояди на мърша. То се гърчеше и се бореше. Бореше се да се измъкне и да довърши задачата си. Те пък щяха да го държат, докато не пристигнат подкрепления от лабораторията. Докторчетата щяха да сторят на място каквото могат. След това зомбито щеше да бъде изгорено от екип изтребители. Преди се опитваха да откарват зомбита в моргата и да ги подлагат на тестове, но разни малки парченца непрекъснато им бягаха и се криеха на всякакви странни места. Накрая съдебната лекарка нареди всички зомбита да бъдат наистина мъртви, преди да й ги карат. Екипът от линейката и момчетата от лабораторията се съгласиха с нея. Симпатизирах им, но знаех, че огънят унищожава повечето улики. Да, гадна работа…

Стоях настрани в собствената си дневна. Бяха ме забравили в тарапаната. Добре, и бездруго тази нощ не ми се искаше да се боря с други зомбита. За първи път осъзнах, че съм облечена само в прекалено голяма тениска и гащета. Покритата с кръв тениска бе залепнала влажна по тялото ми. Тръгнах към спалнята. Исках да взема нови гащета. Но гледката на пода ме прикова.

Първото зомби приличаше на безкрако насекомо. Не можеше да се движи, но се опитваше. Кървавите чукани на тялото му все още се стараеха да изпълнят дадените му заповеди. Да ме убият.

Доминга Салвадор бе искала да ме убие. Две зомбита, едното от тях — почти ново. Тя бе имала намерение да ме убие. Тази единствена мисъл бе заседнала в главата ми като мотив от песен. Бяхме се заплашвали една друга, но защо чак такава жестокост? Защо да ме убива? Не можех да я спра по законов път. Тя го знаеше. Защо тогава да предприема толкова сериозен опит?

Може би, защото имаше какво да крие? Доминга ми бе дала дума, че не е вдигнала зомбито убиец, но може би думата й не струваше нищо. Това бе единственият възможен отговор. Тя имаше нещо общо със зомбито убиец. Беше ли го събудила лично? Или знаеше кой го е направил? Не. Тя бе авторката — иначе защо да ме убива в нощта след разговора с мен? Твърде голямо съвпадение се получаваше. Доминга Салвадор бе вдигнала зомби и то й се беше измъкнало. Това беше. Колкото и да бе зла, тя не беше луда. Не би вдигнала просто така зомби — убиец, за да го пусне да вилнее. Великата вуду кралица се бе осрала кралски. Това я изкарваше от нерви повече от всичко друго, дори повече от смъртта или евентуалните обвинения в убийство. Тя не можеше да допусне да си съсипва репутацията по подобен начин.

Взирах се в спалнята покрай кървавите, смрадливи останки. Плюшените ми пингвини бяха покрити с кръв и други, по-гадни неща. Дали пералнята ми щеше да се справи с това? Справяше се доста добре с костюмите ми.

„Глейзър Сейфти Раундс“ не минаваха през стените. Още една причина, поради която ги харесвах. Така поне не застрелвах съседите си. Куршумите на ченгетата бяха пробили стените. Навсякъде имаше спретнати дупки от стрелбата.

Досега никой не ме беше нападал вкъщи, не и така нагло. Противоречеше на правилата. Предполага се, че човек е в безопасност в собственото си легло. Знам, знам. Лошите типове не спазват правилата. Това е една от причините да са лоши.

Знаех кой е вдигнал зомбито. Трябваше само да го докажа. Навсякъде имаше кръв. Кръв и други гадни неща. На практика бях свикнала с миризмата. Боже. Ама смърдеше! Целият апартамент смърдеше. Почти всичко в жилището ми беше бяло — стени, килим, диван, кресла… На тях петната личаха прекрасно, досущ като пресни рани. Дупките от куршумите и напуканият паркет също подчертаваха кръвта.

Апартаментът беше съсипан. Щях да докажа, че Доминга е сторила това и дори стига да извадех късмет, да й върна услугата.

— Сладкишче за сладката — прошепнах, без да се обръщам към никого конкретно. В гърлото ми започваха да парят сълзи. Не исках да плача, но в гърлото ми напираха също така и писъци. Сълзи или писък? Плачът ми се стори по-уместен.

Пристигна „Бърза помощ“. Лекарката беше ниска чернокожа, приблизително на моята възраст.

— Хайде, сладурче, трябва да те прегледаме! — заговори ми тя мило, докато внимателно ме отвеждаше встрани от касапницата.

Дори не възразих срещу обръщението „сладурче“.

Така ми се искаше да се изкатеря в нечий скут и да се оставя да ме утешават! Имах огромна нужда от това. Но нямаше да го получа.

— Сладурче, трябва да проверим колко тежко си ранена, преди да те свалим до линейката долу.

Поклатих глава. Когато заговорих, гласът ми прозвуча далечен и приглушен.

— Кръвта не е моя.

— Какво?

Погледнах докторката, борейки се да остана на фокус и да не отплувам. Изпадах в шок. Обикновено се справям по-добре, но хей, ние всички имаме лоши нощи.

— Кръвта не е моя. Ухапана съм по рамото, това е всичко.

Лекарката явно не ми вярваше. Не я виня. Ако те видят покрит с кръв, повечето хора просто приемат, че все част от нея ще е твоя. Не взимат предвид, че стоят срещу корав като желязо убиец на вампири и съживител.

Сълзите се върнаха, кръжейки точно зад очите ми. Навсякъде по пингвините ми имаше кръв. Не ми пукаше за стените и килима. Тях можех да сменя, но проклетите плюшени играчки бях събирала с години! Оставих докторката да ме отведе. По бузите ми се стичаха сълзи. Не плачех, просто очите ми сълзяха. Очите ми сълзяха, защото всичките ми играчки бяха покрити с парчета от зомбита. Исусе!