Усмихнатият труп

13

Знойният мрак ме стисна като горещ, лепкав юмрук. Уличната лампа на тротоара стърчеше насред ярка локва, сякаш светлината се бе стопила. Всички лампи бяха репродукции на газови фенери от началото на века. Извисяваха се черни и изящни, но не особено автентични. Като костюм за Хелоуин. Изглежда добре, но е твърде удобен, за да е истински.

Нощното небе бе надвиснало над високите тухлени сгради, но уличните лампи сдържаха нашествието на мрака. Досущ черна шатра, крепена от колове светлина. Изпитваш усещането за мрак, но той е нереален.

Тръгнах към гаража точно до Първа улица. Паркирането в Крайречния е почти невъзможна задача. Туристите само влошават проблема.

Твърдите подметки на официалните обувки на Ървинг стържеха шумно по паважа на улицата. Отекваше ехо. Истински паваж. Улици, правени за коне, не за коли. Именно заради това паркирането беше кошмарно, но пък… очарователно.

Моите найки почти не вдигаха шум. В сравнение с мен Ървинг беше като шумно кученце. Повечето ликантропи, които съм срещала, са потайни. Той може и да е върколак, но се държи no-скоро като куче. Голямо, обичащо веселието куче.

Подминаваха ни двойки и малки групички. Всички се смееха и разговаряха с твърде пискливи гласове. Бяха дошли да видят вампири. Истински вампири на живо, или по-скоро на мъртво, може би? Туристи всички до един. Аматьори. Воайори. Аз бях виждала повече немъртви от всички тях. Бях готова да се обзаложа. Така че удоволствието ми убягваше.

Вече бе съвсем тъмно. Долф и отрядът ме чакаха на гробището „Бърел“. Трябваше да стигна дотам. Ами досието на Гейнър? А и какво щях да правя с Ървинг? Понякога графикът ми е наистина претоварен.

Нечий силует се отлепи от тъмните сгради. Не можах да отгатна дали ни е причаквал или просто се появи. Магия. Застинах, напрегната като заек под автомобилни фарове.

— Какво има, Блейк? — попита Ървинг.

Връчих му папката и той я взе с озадачено изражение. Исках ръцете ми да са свободни, в случай че се наложи да вадя оръжието си. Вероятно нямаше да се стигне до това. Може би.

Жан-Клод вървеше към нас. Вампирът, господар на града. Движеше се като танцьор или котка — с плавна, плъзгаща се походка. Сдържана енергия и грация, готови да избухнат в насилие.

Не беше чак толкова висок, може би метър и седемдесет и пет. Ризата му сияеше от белота. Беше свободна, дълга, с бухнали ръкави, пристегнати на китките от маншети с три копчета. Отпред имаше само връв за завързване на гърлото. Той не я беше стегнал и белият плат само рамкираше бледите му, гладки гърди. Ризата беше запасана в стегнати черни джинси, и само това я спираше да не се вее около него като плащ.

Косата му беше чисто черна и леко се къдреше около лицето. Очите му, ако посмееш да погледнеш в тях, бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни. Бляскави, тъмни скъпоценни камъни.

Спря на около шест крачки от нас. Достатъчно близо, за да се вижда тъмният белег с форма на кръст на гърдите му. Той единствен нарушаваше съвършенството на тялото му. Или поне на тази част от тялото, която бях виждала.

Моят белег беше резултат от кофти шегичка. Неговият — плод на последния опит на някой пътник към отвъдното да отложи смъртта. Питах се дали горкият човечец се е измъкнал? Дали Жан-Клод щеше да ми каже, ако го попитах? Може би. Само че не исках и да знам, ако отговорът е „не“.

— Здравей, Жан-Клод! — казах.

— Здравей, ma petite! — отвърна той. Гласът му бе като кожено палто — пищен, мек, смътно мръснишки, сякаш само да говориш с него бе нещо мръсно. Може и така да беше.

— Не ме наричай „ma petite“ — озъбих се.

Той се усмихна лекичко, без да покаже и следа от зъбите си.

— Както желаеш! — и се извърна към Ървинг.

Върколакът отклони поглед, внимавайки да не срещне очите на Жан-Клод. Човек не бива да гледа право в очите на вампир. Никога. Защо тогава аз го правех с лекота? Наистина, защо?

— Кой е приятелят ти? — Това обръщение прозвуча много тихо и някак заплашително.

— Това е Ървинг Гризуолд. Репортер е в „Пост Диспач“. Помага ми с някои сведения.

— Аха! — възкликна вампирът. Обиколи Ървинг, сякаш той бе стока за продан, а Жан-Клод искаше да го разгледа от всички ъгли.

Репортерът се озърташе нервно, за да държи вампира под око. Погледна ме и ококори очи.

— Какво става?

— Наистина — какво ли, Ървинг? — полюбопитства Жан-Клод.

— Остави го на мира!

— Защо просто не дойде да се видим, моя малка съживителке?

„Малка съживителка“ не беше особено подобрение спрямо ma petite, но щях да го понеса.

— Бях заета.

Изражението, което се изписа на лицето на вампира, бе почти гняв. А аз наистина не исках да ми се ядосва.

— Канех се да се срещна с теб — уточних.

— Кога?

— Утре вечер.

— Тази вечер — не го каза като предложение.

— Не мога.

— О, да, ma petite, можеш! — гласът му отекна като топъл вятър в главата ми.

— Толкова дяволски настоятелен си! — обадих се.

Той се засмя. Смехът му бе приятен и благозвучен като скъп парфюм, който витае в стаята, след като напръсканият с него човек е излязъл. Точно такъв беше — витаеше в ушите като далечна музика. От всички вампири-повелители, които съм срещала, Жан-Клод притежаваше най-хубавия глас. Всеки си има някакъв талант.

— А ти си толкова вбесяваща! — отвърна той, все още с насмешлива нотка. — Какво да правя с теб?

— Остави ме на мира — отрязах. Казах го съвсем честно. Това бе едно от най-големите ми желания.

Жан-Клод внезапно стана напълно сериозен, сякаш някой бе превключил шалтер. Включено — веселие; изключено — неразгадаемо изражение.

— Твърде много от последователите ми знаят, че си мой човешки слуга, ma petite! Овладяването ти е част от организирането на силите ми! — Каза го почти със съжаление.

Страшно ми помогна, да бе.

— Какво искаш да кажеш с това „овладяване“? — Стомахът ми бе присвит в наченките на страх.

Ако Жан-Клод не ме изплашеше до смърт, най-малко щеше да ми докара язва.

— Ти си мой човешки слуга. Трябва да започнеш да се държиш като такава.

— Не съм твоя прислуга!

— Да, ma petite, такава си!

— Проклет да си, Жан-Клод, остави ме на мира!

Той внезапно се озова до мен. Не го забелязах да се движи. Беше замъглил съзнанието ми, без дори да мигне. Сърцето ми изпърха в гърлото. Опитах се да отстъпя, но бледата му, жилава длан ме сграбчи за дясната ръка, точно над лакътя. Не биваше да отстъпвам. Трябваше да посегна към пистолета. Надявах се, че ще преживея тази си грешка.

Заговорих равно и спокойно. Е, поне ще умра смела!

— Смятах, че наличието на два вампирски белега означава, че не можеш да владееш мислите ми!

— Не мога да те омагьосам с очи, а и е по-трудно да замъгля сетивата ти, но все пак е възможно! — Той обхвана ръката ми с пръсти.

Не болеше. И бездруго не се опитвах да се дърпам. Знаех, че може да счупи ръката ми, без дори да се изпоти — или да я откъсне от рамото, или да вдига „Тойоти“ от лежанка. Ако не бях способна да победя на канадска борба Томи, със сигурност нямаше да мога да се преборя и с Жан-Клод.

— Той е новият Господар на града, нали? — обади се Ървинг.

Мисля, че и двамата го бяхме забравили. За репортера щеше да е по-добре да стане точно така.

Жан-Клод леко стегна хватката си около ръката ми и се обърна да погледне Ървинг.

— Ти си репортерът, който се опитва да вземе интервю от мен.

— Да, аз съм — съгласи се приятелят ми с лека нервност — не особено много, просто намек за скованост в гласа му. Изглеждаше смел и решителен. Точка за него.

— Вероятно след като поговоря с тази прекрасна дама, ще ти дам интервю.

— Наистина ли? — Репортерът не можа да прикрие изумлението си. Ухили ми се широко. — Би било страхотно. Ще бъде както пожелаете. Аз…

— Млъквай! — командата съскаше и кипеше.

Ървинг се смълча, сякаш бе омагьосан.

— Гризуолд, добре ли си? — Беше странно, че питах. Стоях буза до буза с един вампир, но все пак проявявах загриженост…

— Аха — отвърна приятелят ми. Дори и това потвърждение прозвуча смазано от страх. — Просто никога не съм усещал нещо като него.

Погледнах към Жан-Клод.

— Той е единствен по рода си.

Жан-Клод отново насочи вниманието си към мен. О, боже!

— Все още се шегуваш, ma petite!

Взрях се в прекрасните му очи, които си бяха просто… очи. Той ми беше дал силата да им устоявам.

— Просто, колкото да убивам времето. Та какво искаш, Жан-Клод?

— Толкова смела, дори и сега…

— Ти няма да ми посегнеш насред улицата, пред свидетели. Може и да си новият Господар, но си също и бизнесмен. Вампир от ново поколение. Това ограничава възможностите ти.

— Само пред свидетели — каза той толкова тихо, че го чух единствено аз.

— Добре де, но и двамата сме съгласни, че няма да ми посегнеш точно тук и сега — продължавах да се взирам в него. — Тъй че стига номера и ми кажи какво, дявол го взел, искаш!

Той се усмихна — леко движение на устните, но пусна ръката ми и се отдръпна.

— Ти също няма да ме застреляш на улицата безпричинно.

Смятах, че имам причина, но не такава, че да мога да я обясня пред полицията.

— Не искам да ме обвинят в убийство, вярно си е.

Усмивката му се разшири, но все още не показваше зъби. Справяше се с това по-добре от всички живи вампири, които съм срещала. Хм, дали жив вампир не е оксиморон? Вече не бях съвсем сигурна.

— Тъй, значи няма да си посягаме взаимно на обществено място — уточни той.

— Вероятно не — съгласих се. — Е, какво точно искаш? Закъснявам за среща.

— Какво ще правиш тази вечер — ще вдигаш зомбита или ще пронизваш вампири?

— Нито едно от двете.

Вампирът ме погледна, очаквайки да продължа. Не казах нито дума повече. Той сви рамене — и този жест бе изящен.

— Ти си моят човешки слуга, Анита. Използваше истинското ми име, значи вече бях загазила.

— Не съм — отрекох.

Той въздъхна дълбоко:

— Носиш два от белезите ми.

— Не по свой избор — уточних.

— Щеше да умреш, ако не бях споделил силата с теб!

— Не ми дрънкай глупости как си ми спасил живота. Сложи ми насила два белега. Не ме попита, нито ми обясни. Първият може и да ми е спасил живота, страхотно. Но вторият спаси твоя живот. И в двата случая нямах избор.

— Още два белега и ще станеш безсмъртна. Няма да старееш, защото и аз не старея. Ще останеш човек, жива и способна да носиш разпятието си. Способна да влезеш в църква. Не застрашаваме душата ти. Защо се бориш с мен?

— Откъде знаеш какво застрашава душата ми? Ти вече нямаш такава! Заменил си безсмъртната си душа за земна вечност. Но аз знам, че и вампирите умират, Жан-Клод! Какво ще стане, когато умреш? Къде ще отидеш? Дали просто ще изчезнеш? Не, ще отидеш в ада, където ти е мястото!

— И ти смяташ, че като си мой човешки слуга, ще попаднеш там заедно с мен?

— Не знам и не искам да научавам!

— Като се бориш с мен, ме караш да изглеждам слаб. Не мога да си го позволя, ma petite! По един или друг начин трябва да се справим със ситуацията!

— Просто ме остави на мира.

— Не мога. Ти си ми човешки слуга и трябва да започнеш да се държиш като такава!

— Не ме притискай, Жан-Клод!

— Или какво — ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?

Взрях се в прелестното му лице и казах:

— Да.

— Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!

Свих рамене. Какво можех да кажа?

— Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!

Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.

— He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа — но на безопасно разстояние.

— Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!

Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.

— Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.

— Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.

— Трябва да довършим разговора си, ma petite! — отвърна той.

Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.

— Утре вечер.

— Къде? — попита той.

Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов комедиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.

— Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?

Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.

— Да.

— Да се видим там… да речем, в единайсет.

— За мен ще бъде удоволствие! — думите погалиха кожата ми като обещание.

Мамка му.

— Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.

— Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? — имах лошо предчувствие.

Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.

— Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!

— Да бе, мислил си!

— Ще те чакам.

Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.

Проклет да е.

— Хайде, Ървинг!

— Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.

— Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!

— Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.

Не ми хареса как спомена копнежите.

— В какво си се забъркал?

— Аз, ma petite, да се забърквам? — усмихна се вампирът.

— Анита, искам да остана — обади се Ървинг.

Обърнах се към него:

— Не знаеш какво говориш.

— Аз съм репортер. Върша си работата.

— Закълни ми се — закълни се, че няма да го нараниш!

— Имаш думата ми — съгласи се Жан-Клод.

— Че няма да го нараниш по никакъв начин.

— Че няма да го нараня по никакъв начин. — Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.

Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.

Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?

Ървинг кимна.

— Искам това интервю.

Поклатих глава:

— Ти си глупак.

— Аз съм добър репортер! — възрази той.

— И все пак си глупак!

— Мога да се грижа за себе си, Анита!

Гледахме се един друг секунда-две.

— Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?

Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.

— Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.

— Добре, няма проблем! — Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.

Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.

Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.

— Ще се видим и с двама ви утре! — обърнах се и се отдалечих.

Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя към мен.

— Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! — Усмихвах се, докато го казвах.

Мъжът несигурно свали апарата си.

— Леле, само една снимчица…

— Стига ти толкова! — заявих. — Айде мърдайте, представлението свърши!

Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.

Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.