Усмихнатият труп

30

След смъртта сивотата настъпва преди всички други цветове. О, изгубилото много кръв тяло може да изглежда бяло или синкаво. Но щом веднъж започне да се разлага — не да гние, още не — то добива сив цвят.

Жената изглеждаше сива. Раната на врата й бе почистена и сондирана. Изглеждаше зинала като втора гигантска уста под брадичката й.

С привичен жест д-р Савил дръпна главата назад.

— Разрезът е много дълбок. Прерязани са вратните мускули и каротидната артерия. Смъртта е настъпила сравнително бързо.

— Професионална работа — казах.

— Ами, да който и да й е прерязал гърлото, е знаел какво прави. Има поне дузина начини да се нарани шията, без това да е смъртоносно или да убие толкова бързо.

Джон Бърк се обади:

— Да не казвате, че брат ми се е упражнявал?

— Не знам — признах. — Личните й вещи тук ли са?

— Ето ги — Мариан разпечата далече по-малка торбичка и я изсипа на една празна маса. Златната гривна заблестя под флуоресцентните крушки.

Вдигнах украшението. Все още носех ръкавици. Малък опънат лък заедно със стрелата, друг музикален знак, две преплетени сърца. Всичко, което Евънс описа.

— Откъде знаеше за амулета и мъртвата жена? — попита Джон Бърк.

— Занесох малко улики на ясновидец. Той видя смъртта на жената и гривната й.

— Какво общо има това с Питър?

— Смятам, че една вуду жрица е накарала Питър да вдигне зомби. То му се е изплъзнало. И убива хора. За да скрие стореното от нея, тя е убила брат ти.

— Коя е тя?

— Не разполагам с доказателства, освен ако самото гри-гри не докаже нещата.

— Едно видение и едно гри-гри — Джон поклати глава. — Трудничко ще го пробуташ на заседателите.

— Знам. Точно за това ни трябват още доказателства.

Д-р Савил следеше разговора ни като страстен запалянко.

— Име, Анита, трябва ми име!

— Трябва да се закълнеш да не тръгваш на бой, докато законът не получи възможност. Само ако законът се провали, обещай ми!

— Давам ти думата си!

Изучавах го внимателно минута-две. И той ми отвърна с ясен и уверен поглед. Но можеше да излъже с чиста съвест.

— Не вярвам на ничия честна дума — позяпах го още малко. Джон дори не трепна. Предполагам, че моят поглед в стил „кова гвоздеи с очи“ е позагубил силата си. Или просто той възнамеряваше да си удържи на думата. Случва се понякога.

— Добре де, приемам думата ти. Но не ме карай да съжалявам!

— Няма — обеща той. — А сега ми кажи името.

Обърнах се към д-р Савил.

— Извини ни, Мариан. Колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-голям е шансът през прозореца ти никога да не пропълзи зомби!

Малко преувеличавах, но намекът ми улучи целта. Стори ми се, че съдебната лекарка се кани да възрази, но накрая кимна:

— Много добре. Бих дала мило и драго някой ден да чуя цялата история, ако е безопасно.

— Ако мога да ти я разкажа, няма да пропусна! — обещах.

Тя кимна отново, затвори чекмеджето, в което лежеше Джейн Доу32и си тръгна.

— Викнете ме, когато приключите. Имам и друга работа — каза и затвори вратата.

Остави ни с уликата. Предполагам, че ми вярваше. Че ни вярваше?

— Доминга Салвадор — казах.

Джон си пое остро дъх.

— Името ми е познато. Ако всички истории са верни, тя е голямо страшилище.

— Истина са — признах.

— Срещала ли си се с нея? — поинтересува се той.

— Имах това нещастие.

На лицето му се изписа изражение, което не ми хареса особено.

— Закле се да не отмъщаваш!

— Полицията няма да я спипа. Тя е твърде хитра за тях — каза той.

— Можем да я спипаме по законен път. Убедена съм.

— Но не си сигурна — възрази Джон.

Какво можех да кажа? Прав беше.

— Почти сигурна съм.

— „Почти“ не е достатъчно за убийството на брат ми.

— Това зомби е убило още доста хора, не само брат ти. Аз също искам да я пипна. Но трябва да я смажем по законен начин, чрез съдебната система.

— Има и други начини да я докопаме.

— Ако законът ни подведе, чувствай се свободен да използваш вуду. Просто не ми казвай, става ли?

Джон ми се стори развеселен и озадачен.

— Няма да се ядосаш, ако прибягна до черна магия?

— Тя вече се опита да ме убие веднъж. Не смятам, че ще се откаже.

— Преживяла си нападението на Сеньората? — попита той и ми се стори изненадан.

Изражението му не ми хареса.

— Мога да се грижа за себе си, господин Бърк!

— Не се и съмнявам, госпожице Блейк! — той се усмихна. — Нараних егото ти. Май не ти хареса, че толкова се учудих, а?

— Запази си наблюденията за собствена употреба, ясно?

— Ако си преживяла челен сблъсък с онова, което може да ти изпрати Доминга Салвадор, тогава трябва да повярвам на някои от историите, които съм чул за теб. Екзекуторката, съживителка, която може да вдигне всичко — все едно на каква възраст е.

— За последното не съм убедена, но просто се старая да остана жива, това е всичко.

— Ако Доминга Салвадор иска да умреш, това няма да е лесно.

— Почти невъзможно си е, мен, ако питаш — признах.

— Тогава, нека я докопаме първи! — предложи Джон.

— По законен начин — напомних аз.

— Анита, много си наивна.

— Предложението да участваш в обиска на къщата й все още е в сила.

— Сигурна ли си, че можеш да го уредиш?

— Така мисля.

В очите на Джон Бърк блестеше нещо като мрачна светлина или искряща тъмнина. Той се усмихна напрегнато и много зловещо, сякаш обмисляше неприятни мъчения за една жена на име Доминга Салвадор. Тази мисъл явно го изпълни с удоволствие.

Кожата между раменете ми се напрегна при това му изражение. Надявах се Джон никога да не ме погледне с такъв мрачен поглед. Нещо ми подсказваше, че от него би станал кошмарен враг. Ужасен почти колкото Доминга Салвадор. Почти толкова страховит…, но не съвсем.