Усмихнатият труп

31

Доминга Салвадор ни посрещна усмихната в гостната си. В скута на баба си седеше малкото момиченце, което при предишното ми посещение караше триколесно велосипедче. Детето беше спокойно и отпуснато като котенце. Две по-големи момчета се бяха настанили в краката на Доминга. Тя изглеждаше като символ на майчино блаженство. Направо ми се догади.

Разбира се, това, че беше най-опасната вуду жрица, която някога съм срещала, не означаваше, че не е и баба освен всичко друго. Хората рядко са едностранчиви. Хитлер е обичал кучетата.

— Добре дошли сте да претърсите, сержант! Домът ми е и ваш дом — каза сеньората със захаросан тон, същият, с който ни беше предложила лимонада или студен чай, ако предпочетем.

Ние с Джон Бърк стояхме встрани и оставяхме полицията да си върши работата. Доминга ги караше да се чувстват като глупаци заради подозренията си. Просто сладка стара дама. Даа бе!

Антонио и Енцо също стояха встрани. Малко не подхождаха на картината на бабиното блаженство, но очевидно тя искаше да има свидетели. Или пък не изключваше някаква престрелка.

— Госпожо Салвадор, нали разбирате евентуалните последици от обиска? — попита Долф.

— Няма да има последици, защото нямам какво да крия — тя се усмихна сладко. Дявол да я вземе.

— Анита, господин Бърк… — повика ни Долф.

Пристъпихме напред като асистенти в шоу на фокусник. Което не беше далече от истината. Един висок полицай държеше готова за снимки камера.

— Доколкото знам, познавате госпожица Блейк — каза Долф.

— Имала съм това удоволствие — съгласи се Доминга.

Маслото не би се стопило в лъжливата й уста.

— Това е Джон Бърк.

Очите й лекичко се разшириха. Първа пукнатина в идеалната й маскировка. Дали беше чувала за Джон Бърк? Дали името я притесни? Надявах се.

— Толкова се радвам да се запознаем най-сетне, господин Джон Бърк! — каза тя накрая.

— Винаги е приятно да се срещнеш с нов познавач на изкуството — отвърна той.

Тя леко сведе глава, приемайки комплимента. Поне не се опитваше да имитира пълна невинност. Признаваше, че е вуду жрица. Какъв напредък.

Щеше да е обидно бабата на вудуто да се прави на невинна.

— Давай, Анита — каза Долф. Без встъпителни слова, никакво чувство за театрален ефект, просто „давай“. Такъв си е той.

Извадих от джоба си пластмасова торбичка. Доминга ми се стори озадачена. Изтърсих гри-грито. Лицето й застина, досущ като маска. Странна лека усмивчица изкриви устните й.

— Това какво е?

— Хайде сега, сеньора — обади се Джон, — не се прави на глупачка! Много добре знаеш какво е.

— Знам, че е някакъв вид талисман, разбира се. Но какво — полицията вече заплашва стариците с вуду, така ли?

— Както дойде — обадих се.

— Анита! — изсумтя Долф.

— Извинявай… — погледнах към Джон и той кимна.

Оставих гри-грито на пода, на около два метра от Доминга Салвадор. Трябваше да се доверя на Джон за голяма част от нещата. С Мани бях преговорила по телефона някои от твърденията му. Ако номерът подействаше и можехме да накараме съда да го признае, ако успеехме да обясним всичко на заседателите, тогава може би разполагахме с доказателство. Колко, „ако“ станаха дотук?

Секунда-две гри-грито просто си стоеше на място, но след това кокалчетата от пръсти се раздвижиха, сякаш ги бе погалила невидима длан.

Доминга вдигна внучка си от скута и махна на момчетата да отидат при Енцо. Седеше сама на дивана и чакаше. Странната усмивчица още цъфтеше на устните й, но вече изглеждаше доста крива.

Талисманът започна да пълзи към нея като червей, избутвайки се и гърчейки се с помощта на мускули, каквито не притежаваше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Записваш ли, Боби? — попита Долф.

Ченгето с видеокамерата отвърна:

— Записвам, записвам. Не вярвам, мамка му, но го снимам.

— Моля ви, не използвайте такива думи пред децата! — обади се Доминга.

Ченгето отвърна:

— Извинете, госпожо!

— Извинен сте. — Тя все още се опитваше да се преструва на идеалната домакиня, докато онова нещо пълзеше към краката й. Признавам й куража.

Антонио обаче се пречупи. Тръгна напред, сякаш се канеше да изгребе нещото от килима.

— Не го докосвай! — предупреди Долф.

— Плашите баба ми с номерата си — изръмжа младежът.

— Не го докосвай! — повтори отново сержантът.

Този път се изправи. Телесата му сякаш запълниха стаята. Редом с него Антонио внезапно стана дребен и крехък.

— Моля ви, плашите я! — Но всъщност неговото лице бе пребледняло и покрито с пот. Какво толкова се тръшкаше сладкият Тони? Нали не неговият задник отиваше в затвора?

— Застани ето там — нареди Долф, — веднага, иначе ще се наложи да ти сложим белезници!

Антонио поклати глава.

— Не, аз… аз ще се дръпна!

Така и стори, но погледна към Доминга, докато се движеше. Бърз, страхлив поглед. Когато тя му отвърна, в очите й нямаше нищо друго, освен гняв. Черните й очи блестяха от ярост. Лицето й внезапно се изкриви. Какво бе станало, та разруши преструвката? Какво ставаше?!

Гри-грито мъчително си проправи път до кралицата на вудуто. Сгуши се в краката й като куче, търкаляйки се върху събутите й обувки, все едно котка, която иска да я почешат по коремчето.

Сеньората се опита да не му обърне внимание, да се преструва.

— Ще се отречете ли от възвърнатата ви сила? — попита Джон.

— Не знам какво искате да кажете — отново бе овладяла изражението си. Изглеждаше озадачена. Боже, колко беше добра! — Вие сте могъщ вуду жрец. Правите всичко това, за да ме вкарате в капан!

— Ако не искате талисмана, ще го взема — отвърна той. — Ще добавя вашата магия към моята. Ще стана най-могъщият майстор в Щатите…

За първи път силата на Джон потече по кожата ми. Беше полъх на магия, много страховит. Бях започнала да приемам Бърк за обикновен човек — или поне толкова обикновен, за колкото всеки от нас може да мине. Моя грешка.

Сеньората само поклати глава.

Джон пристъпи напред и коленичи. Посегна към гърчещото се гри-гри. Силата му се движеше заедно с него като невидима ръка.

— Не! — Доминга сграбчи талисмана и го гушна в шепи.

Джон Бърк й се усмихна изотдолу.

— Значи признавате, че сте изработили този талисман? Ако не, ще го взема и ще го използвам както сметна за удобно. Намерен е сред вещите на брат ми. По закон е мой, нали така, сержант Стор?

— Точно така — потвърди Долф.

— Не, не можете!

— О, и мога, и ще го сторя, освен, ако не погледнете към онази камера и не признаете, че сте го изработили!

Старицата изръмжа:

— Ще съжаляващ за това!

— Не, ти ще съжаляваш, че си убила брат ми!

Тя се втренчи във видеокамерата.

— Много добре, аз изработих този талисман, но не признавам нищо друго. Изработих талисмана за брат ви, но това е всичко.

— Изпълнили сте човешко жертвоприношение за създаването на този талисман — уточни Джон.

Сеньората поклати глава:

— Талисманът е мой. Направих го за брат ви, това е всичко. Вие притежавате талисмана, но нищо друго.

— Сеньора, простете ми — каза Антонио. Изглеждаше блед и потресен, и много, ама много уплашен.

— Calenta — отвърна тя, — млъквай!

— Зербровски, заведи приятелчето ни в кухнята и запиши показанията му! — нареди Долф.

В този миг Доминга се изправи.

— Глупак такъв, нещастен глупак! Кажеш ли им още нещо, ще накарам езика ти да изгние в устата!

— Разкарай го оттук, Зербровски!

Зербровски отведе почти разплакания Антонио извън стаята. Имах чувството, че старият Тони е отговорен за възвръщането на талисмана. Беше се издънил и щеше да си плати. Полицията беше последна в списъка на проблемите му. На негово място щях да се постарая много баба да бъде затворена тази вечер. Не бих искала да припари до вуду нещицата си. Никога повече.

— Сега ще обискираме къщата, госпожо Салвадор!

— Ами, заповядайте, сержант! Няма да откриете нищо друго полезно за вас!

Тя беше много спокойна, когато каза това.

— Дори и нещата зад онези врати? — попитах.

— Вече ги няма, Анита! Няма да намериш нищо незаконно и… цяло — тя произнесе последната дума като че ли беше нещо мръсно.

Долф погледна към мен. Свих рамене. Тя ми се стори много уверена.

— Добре, момчета, разчекнете всичко тук!

Униформените полицаи и детективите се раздвижиха, получили внезапно цел. Понечих да последвам Долф навън. Той ме спря.

— Не, Анита, вие с Бърк оставате тук.

— Защо?

— Цивилни сте.

Аз — цивилна?

— Бях ли цивилна, когато извървях гробището за теб?

— Ако някой от хората ми можеше да се справи с това, нямаше да те оставя да го правиш.

— Да ме оставиш?

Той се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не зная.

— Е, може да си корава мацка, може дори да си толкова добра, колкото смяташ, че си, но не си ченге. А това е полицейска работа. Оставаш в дневната с цивилните, поне този път. Когато всичко е чисто, може да слезеш долу и да идентифицираш за нас чудовищата.

— Не ми прави услуги, Долф, става ли?

— Не смятах, че можеш да се цупиш, Блейк!

— Не се цупя — отвърнах.

— Оплакваш се?

— Я стига. Схванах намека. Оставам тук, но не е задължително да ми харесва.

— През повечето време газиш до задник в крокодили. Радвай се, че поне веднъж не си на огневата линия, Анита! — С тези думи той поведе хората си към мазето.

Всъщност не исках да слизам отново в мрака. И със сигурност не исках да виждам тварта, която ни бе преследвала с Мани по стълбите. Но все пак… чувствах се изоставена. Долф беше прав. Цупех се. Страхотно.

Ние с Джон Бърк седнахме на дивана. Доминга остана в люлеещия се стол, където се намираше откакто почукахме на вратата. Децата бяха изгонени навън да си играят, а Енцо ги надзираваше. Стори ми се облекчен. Почти се писах доброволец да изляза с тях. Всичко друго бе по-добре от простото седене и напъване да чуя първите писъци.

Щеше да има писъци, ако там долу се намираше чудовището, а това беше единственият термин, пасващ на онези звуци. Ченгетата ги бива срещу лошите типове, но чудовищата са нещо ново за тях. Беше по-просто, един вид, когато цялата тази гадост се обработваше от неколцина специалисти. Малцина самотници, които се бореха на страната на доброто. Пронизваха вампири. Сваляха зомбита. Горяха вещици. Макар че може да се спори дали допреди няколко години нямаше да свърша на страната на преследваните. През шейсетте, да речем.

Това, с което се занимавах, без съмнение беше магия. Преди да изкараме на светло всички чудовища, свръхестественото си беше свръхестествено. Убий го, преди да убие теб. По-прости времена. Но сега от полицията очакваха да се разправя със зомбита, вампири, по някой демон тук-там. Полицията наистина не се разбира с демоните. Но пък кой ли се разбираше с тях?

Доминга седеше на стола си и се взираше в мен. Двамата униформени в стаята при нас бяха заели обичайната полицейска стойка — безизразни лица, леко отегчение, но ако някой мръдне, ченгетата ще са нащрек. Отегчението беше само маска. Ченгетата винаги забелязват всичко. Такава им е професията.

Доминга не гледаше полицаите. Не обръщаше внимание дори на Джон Бърк, който беше много по-близо до нейното ниво. Взираше се в малката дама — в мен.

Пресрещнах черните й очи и казах:

— Проблем ли имаш?

Ченгето ме стрелна с поглед. Джон се размърда на дивана.

— Какво има? — попита той.

— Тя ме зяпа.

— Няма да се свърши само със зяпане, chica! — гласът й бе натежал. Космите в основата на врата ми се опитаха да пропълзят надолу в блузата.

— Заплаха — усмихнах се. — Не мисля, че ще продължиш да нараняваш хората, да знаеш.

— Това ли имаш предвид? — Тя ми показа талисмана. Той се гърчеше в ръката й, сякаш бе очарован, че му е обърнала внимание. Тя го смачка с длан. Гри-гри напразно се мъчеше да се освободи от хватката й. Дланта й го скри напълно. Тя се взираше право в мен и полека вдигна ръка към гърдите си.

Въздухът внезапно натежа и стана труден за дишане. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха като четина.

— Спрете я! — каза Джон и се изправи. По-близкият до Доминга полицай се поколеба само за миг, но това стигаше. Когато успя да разтвори пръстите на старицата, дланта й беше празна.

— Стар фокус, Доминга. Смятах те за по-добра от това!

Джон беше пребледнял.

— Не е номер — говореше треперливо. Седна тежко на дивана до мен. Мургавото му лице бе пребледняло. Силата му сякаш се спихна. Изглеждаше уморен.

— Какво има? Какво направи тя? — попитах притеснено.

— Трябва да върнете талисмана, госпожо — заяви униформеният полицай.

— Не мога — отвърна сеньората.

— Джон, какво по дяволите направи тя?

— Нещо, на което не би трябвало да е способна!

Започвах да разбирам как се чувства Долф, когато разчита на мен за сведения. Беше като да вадиш шибан зъб.

— Какво направи тя?

— Погълна силата си обратно — обясни Бърк.

— Това какво значи?

— Абсорбира гри-грито в тялото си. Не го ли усети?

Бях почувствала нещо. Сега атмосферата бе по-свежа, но все още — напрегната. Кожата ме сърбеше от близостта на нещо.

— За усещане — усетих, но все още не разбирам нищо.

— Без ритуал и без помощта на лоа, тя го абсорбира обратно в душата си. Няма да намерим и следа от него. Никакви доказателства.

— Значи разполагаме само с касетата?

Джон кимна.

— Ако знаеше, че е способна на това, защо не проговори по-рано? Нямаше да я оставим да пипне това чудо!

— Да, ама не знаех. Невъзможно е без церемониална магия.

— Но тя го направи.

— Да, Анита, знам! — За първи път ми се стори уплашен. Страхът не подхождаше на тъмното му, красиво лице. След силата, която бях усетила у него, страхът ми се струваше още повече не на място. Но все пак беше истински.

Потръпнах, сякаш някой бе пристъпил върху гроба ми. Доминга ме зяпаше.

— В какво се пулиш?

— В една мъртва жена — отвърна тя тихо.

Поклатих глава.

— Думите са евтино нещо, Сеньора. Заплахите не значат нищо.

Джон ме побутна:

— Не я предизвиквай, Анита! Ако може да направи това ей така, никой не може да каже на какво още е способна!

На ченгето му стигаше толкова.

— Тя няма да предприеме нищо. Ако даже мръднете, госпожо, ще ви застрелям!

— Но аз съм просто една старица. Нима ме заплашвате?

— Нито дума повече!

Другият униформен се обади:

— Един път видях вещица, която можеше да омагьосва с гласа си.

И двамата се хванаха за оръжията. Забавно, как малко магия променя възприятията ти за хората. Те се чувстваха добре, когато знаеха, че й трябва човешко жертвоприношение или церемония. Но един фокус й стигаше да мине внезапно в категорията „много опасни“. Аз винаги съм си знаела, че е опасна.

Доминга седеше мълчаливо под подозрителните погледи на полицаите. Малкото й представление беше отвлякло вниманието ми. От мазето все още не се чуваха писъци. Нищо. Тишина.

Дали онова ги беше спипало всичките? Толкова бързо, без нито един изстрел? Надали. Но все пак стомахът ми бе свит, а по гърба ми се стичаше пот. „Добре ли си, Долф?“ — помислих си.

— Каза ли нещо? — попита Джон.

Поклатих глава.

— Просто се бях замислила здравата.

Той кимна, сякаш думите ми имаха особен смисъл за него.

Долф се появи в дневната. Не можех да отгатна нищо по лицето му. Господин Стоик.

— Е, какво има? — попитах.

— Нищо — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“?

— Тя е почистила цялото чудо. Намерихме стаите, за които ми говореше. Едната врата е изкъртена отвътре, но стаята е била изтъркана и пребоядисана… — той ми подаде огромната си длан. Беше оцапана с бяло. По дяволите, та боята е още мокра!

— Не може всичко да е изчезнало! Ами циментираните врати?

— Очевидно някой ги е потрошил с пневматичен чук. Това са просто прясно пребоядисани помещения, Анита! Долу смърди на борова белина и мокра боя. Няма трупове, няма зомбита. Нищо.

Взирах се объркано в него.

— Сигурно се шегуваш!

Той поклати глава:

— Не се смея.

Изправих се пред Доминга.

— Кой те предупреди?

Тя само се взираше с усмивка в мен. Изпитвах огромно желание да изтрия усмивката й с шамари. Щеше да ми стане по-добре дори ако я ударех само веднъж. Знаех, че ще ми олекне.

— Анита — каза Долф, — назад!

Може би гневът се бе изписал на лицето ми или пък за намеренията ми му подсказа фактът, че бях свила юмруци и треперех. Тресях се от гняв и заченки на още нещо. Ако тя не отидеше в затвора, тогава щеше да остане свободна да се опита да ме убие отново тази нощ. И всяка една нощ оттук нататък.

Сеньората се усмихваше, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— Не разполагаш с нищо, chica! Заложи всичко на губеща ръка!

Права беше.

— Стой далече от мен, Доминга!

— Няма да те доближавам, chica, не ми е необходимо!

— Последната ти малка изненадка не сработи толкова добре. Все още съм тук.

— Нищо не съм направила. Но съм сигурна, че и по-лоши неща могат да влязат през вратата ти, chica!

Обърнах се към Дол ф:

— Дявол го взел, нищо ли не можем да направим?

— Имаме талисмана, но това е всичко.

Сигурно нещо ме е издало, защото той ме побутна по рамото:

— Какво?

— Тя направи номер с талисмана. Изчезнал е.

Сержантът си пое дълбоко дъх и го задържа, после издиша.

— Дявол го взел, и как?

Свих рамене.

— Джон ще ти обясни. Аз все още не схващам. Мразех да признавам, че не знам нещо. Винаги съм се притеснявала да огласявам незнанието си. Но пък, хей, едно момиче не може да е специалист по всичко. Напъвах се здравата да стоя далече от вудуто. Работех здраво… и докъде се докарах? Да се взирам в черните очи на вуду жрица, която планира убийството ми. Много зловещо убийство, ако се съди по изражението й.

Е, всичко или нищо. Обърнах се отново към сеньората. Стоях и се взирах в тъмното й лице, и се усмихнах. Собствената й усмивка трепна, което ме накара да се ухиля още по-широко.

— Някой те е предупредил и през последните два дни си чистила тази помийна яма — наведох се над Доминга и положих длани на подлакътниците на креслото й. Така стояхме лице в лице. — Наложило се е да разбиваш собствените си стени. Трябвало е да освободиш или разрушиш всичките си творения. Вътрешното ти светилище, хогунът ти, е почистен и варосан. Всички верве са изтрити. Всички животински жертвоприношения — изчезнали. Цялата сила, трупана пласт по пласт, капка кръв по капка кръв… налага се да започнеш отначало, кучко. Трябва да възстановиш всичко!

Погледът в черните й очи ме накара да потръпна, но не ми пукаше.

— Остаряла си по време на цялото това преустройство. Много от играчките си ли трябваше да съсипеш? Да си копала гробове, а?

— Шегувай се сега, chica, но някоя тъмна нощ ще ти пратя онова, което съм запазила специално за теб!

— Че защо да чакаме? Направи го сега, посред бял ден! Изправи се срещу мен… или се страхуваш?

Доминга Салвадор се разсмя и смехът й бе топъл и приятелски. Стресна ме толкова, че се изправих и за малко да отскоча.

— Да не смяташ, че съм достатъчно глупава да те нападна, докато всички полицаи душат наоколо? Сигурно ме смяташ за идиотка!

— Струваше си да опитам — признах.

— Трябваше да се обединиш с мен в плановете ми за зомбитата. Можехме да забогатеем заедно!

— Заедно можем да правим само едно нещо — да се избием една друга — отвърнах.

— Ами така да бъде. Нека между нас има война!

— Винаги е имало война — отговорих аз.

Сеньората кимна и се усмихна отново. Зербровски се появи откъм кухнята. Хилеше се от ухо до ухо. Готвеше нещо хубаво.

— Внучето току-що изплю камъчето.

Всички в стаята го зяпнаха. Долф каза:

— Изплю какво?

— Човешка жертва. Как е трябвало да прибере гри-грито от Питър Бърк, след като го убие по заповед на баба си, но се появили някакви бегачи и се паникьосал. Толкова се страхува от нея — той посочи Доминга, — че иска да я види зад решетките. Ужасен е от онова, което тя ще му стори, задето е забравил талисмана.

Онзи талисман, с който вече не разполагахме. Но пък го имахме на запис, а сега имахме и признанията на Антонио. Денят се подобряваше.

Обърнах се отново към Доминга Салвадор. Тя изглеждаше висока, горда и ужасяваща. Черните й очи сияеха, озарени от вътрешна светлина. Стоях толкова близо до нея, че силата й пълзеше по кожата ми, но хубавата клада изисква повечко дръвца. Щяха да я опържат на електрическия стол, после да изгорят тялото и да пръснат пепелта на кръстопът.

Казах тихо:

— Пипнахме те!

Тя се изплю в мен. Храчката падна върху ръката ми и пареше като киселина.

— По дяволите!

— Повтори го и ще те застреляме, та да спестим малко пари на данъкоплатците! — заяви Долф. Беше си извадил пистолета.

Тръгнах да търся банята, за да измия плюнката от ръката си. Там, където ме улучи, имаше мехур. Шибани изгаряния втора степен от някаква си лига. Мили Боже!

Радвах се, че Антонио се е пречупил. Радвах се, че Сеньората отива в затвора. Радвах се, че ще умре. По-добре тя, отколкото аз.