Усмихнатият труп

24

Сакатата Уанда се оказа дребна жена, седнала в една от онези спортни инвалидни колички, които се използват за състезания. Носеше тренировъчни ръкавици и мускулите на раменете й се движеха под загорялата кожа, докато се избутваше. Дългата кестенява коса се сипеше в нежни вълни около много сладкото й лице. Гримът й беше нанесен с вкус. Носеше бляскава металносиня блуза без сутиен. Дългата й до глезените пола беше с поне два пласта многоцветен кринолин, а стъпалата й се криеха в стилни черни ботуши.

Напредваше към нас с добро темпо. Повечето проститутки, мъже и жени, изглеждаха обикновени. Не бяха облечени крещящо — шорти, бюстиета. В тази жега кой би ги обвинил? Предполагам, че ако носиш мрежести гащеризони, ченгетата просто по инстинкт стават подозрителни.

Жан-Клод стоеше до мен. Гледаше неоновата табела на съседната сграда. Надписът — с изискан цвят на обички — гласеше „Сивата котка“.

Как се подхожда към проститутка, пък, ако ще да е и само за разговор? Не знаех. Човек научава по нещо ново всеки ден. Стоях на пътя й и я чаках да се приближи до мен. Тя вдигна поглед и забеляза, че я гледам. Когато не отклоних очи, тя установи връзка помежду ни и се усмихна.

Жан-Клод застана до мен. Усмивката на Уанда се разшири и разцъфна. Определено беше от типа „Ела насам да те излапам!“, както обичаше да казва баба Блейк.

Жан-Клод прошепна:

— Това ли е проститутката?

— Да — кимнах.

— В инвалидната количка? — уточни той.

— Ахъм.

— Леле — беше всичко, което каза. Според мен Жан-Клод бе шокиран. Хубаво бе да знам, че това е възможно.

Уанда спря количката си с опитно движение на ръцете. Усмихваше се, вдигнала глава, за да ни гледа. Ъгълът ми се стори доста болезнен.

— Здрасти — каза проститутката.

— Здрасти — поздравих.

Тя продължаваше да се усмихва. И да ни зяпа. Защо ли внезапно се почувствах кофти?

— Един приятел ми каза за теб — зявих.

Уанда кимна.

— Ти си онази, дето й викат Уанда с количката, нали?

Тя внезапно се ухили и лицето й придоби реален вид. Зад всичките тези мили, но фалшиви усмивки стоеше истинска личност.

— Аха, аз съм.

— Можем ли да поговорим?

— Разбира се — каза тя. — Имаш ли стая?

Дали имах стая? Не се ли предполагаше тя да има?

— Не.

Тя изчакваше. О, да му се не види.

— Искаме просто да поговорим за един-два часа. Ще си платим каквото струва.

Тя ми каза колко ще струва.

— Исусе, това е бая множко! — установих.

Уанда се усмихна ангелски.

— Въпрос на търсене и предлагане — обясни. — Никъде другаде не можете да получите това, което имам аз! — и докато го казваше, плъзна длани по краката си. Погледът ми последва движението й, както се и очакваше. Това наистина беше шантаво.

Кимнах.

— Добре, сделката е сключена!

Все пак, ставаше дума за делови разходи. Компютърна хартия, пълнители за химикалки, една проститутка, кафяви папки. Ето, чудесно пасва в списъка.

На Бърт направо щеше да му хареса.