Усмихнатият труп

11

И кое беше по-важно от залавянето на твар, изкормила цяло семейство? Нищо, абсолютно нищо. Но до смрачаване оставаше доста време, а и аз си имах други проблеми. Дали Томи ще се върне при Гейнър да му предаде какво съм казала? Да. А Гейнър ще приеме ли вестта с лека ръка? Вероятно не. Нуждаех се от информация. Трябваше да науча докъде може да стигне той. Репортер… трябваше ми репортер. Ървинг Гризуолд идва на помощ!

Ървинг обитаваше едно от онези пастелни кубчета, които минават за кабинети. Няма покрив, няма врата, но притежава стени. Ървинг е висок само метър и шейсет. Дори и това ми стига, да го заобичам. Не срещам често мъже точно с моя ръст. Рошавата кафява коса обграждаше плешивото петно на темето му като цветни венчелистчета. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави, връзката му беше разхлабена. Лицето му бе обло и розовобузо. Приличаше на плешиво херувимче. С нищо не напомняше на върколак, какъвто всъщност беше. Дори ликантропията не лекува оплешивяването.

Никой в сейнтлуиския „Пост Диспач“ не знаеше, че Ървинг е превръщач. Това е заболяване и дискриминацията спрямо ликантропите е незаконна, но, както и при хората със СПИН, работодателите престъпват закона въпреки това. Е, може би ръководството на вестника щеше да се окаже либерално и с широки разбирания, но аз бях на мнението на Ървинг. Предпазливостта на първо място!

Заварих го на стола зад бюрото му. Аз самата се облегнах на прага на кубчето-кабинет.

— Как върви? — попита приятелят ми.

— За забавен ли се смяташ или просто имаш дразнещ навик? — поинтересувах се.

Той се ухили:

— Просто съм общителен. Питай приятелката ми!

— Обзалагам се!

— Та к’во стаа, Блейк? И, моля те, кажи ми, че каквото и да става, е годно за запис, а не обратното.

— Как ти се струва идеята да напишеш статия за готвещия се нов закон за зомбитата?

— Ми може — отвърна той. Присви подозрително очи. — Какво ще искаш в замяна?

— Тази част не става за запис, Ървинг, поне засега.

— Естествено! — той ми се намръщи. — Продължавай!

— Трябва ми цялата информация за Харолд Гейнър, с която разполагате.

— Това име не ми говори нищо — призна той. Трябва ли?

Веселостта бе изчезнала от погледа му и сега ме гледаше сериозно. Съсредоточаваше се напълно, когато надушеше някоя статия.

— Не е задължително — отвърнах аз. Предпазливост! — Можеш ли да се сдобиеш с информацията?

— В замяна на статия за зомбитата?

— Ще те разходя из всички заводи, които използват зомбита. Можеш да водиш фотограф и да щракаш труповете!

Очите му светнаха.

— Серия статии с много ужасяващи снимки. На централното място — ти. Красавицата и Звяра. Издателят ми вероятно ще се хване.

— И аз така си помислих, но не съм сигурна за централното място…

— Хей, шефът ти ще го хареса! Публичността значи и повече работа…

— И продава повече вестници…

— Така си е — съгласи се Ървинг. Погледа ме известно време. Стаята бе почти тиха. Повечето служители си бяха тръгнали. Езерцето светлина тук бе едно от малкото. Ървинг ме бе чакал. Толкова по въпроса, че пресата никога не спи. Тихото дихание на климатика запълваше покоя на ранната вечер.

— Ще видя имаме ли Харолд Гейнър в компютъра — заяви той накрая.

Усмихнах му се:

— Хубав номер — да запомниш името само от едно споменаване.

— В крайна сметка съм опитен журналист — отвърна той. Завъртя пресилено стола си към клавиатурата на компютъра. Надяна си въображаеми ръкавици и нагласи дългата опашка на смокинга си.

— О, я стига! — усмихнах му се по-широко.

— Не припирай маестрото! — Ървинг написа няколко думи и екранът оживя, след което приятелят ми призна: — Имаме го. Разполагаме с доста нещо за него. Ще отнеме цяла вечност да го разпечатам! — Той завъртя стола си, за да се обърне към мен. Лош знак. Поде: — Виж какво ще ти предложа… Ще опаковам папката с все снимките, ако имаме такива. Ще ти ги връча право в сладките ръчички.

— И къде е уловката?

Ървинг сплете пръсти на гърдите си.

— Моля ти се, никакви уловки. Правя го от добро сърце.

— Добре, донеси ги в апартамента ми.

— Защо не се видим при „Мъртвеца Дейв“? — предложи върколакът.

— „Мъртвецът“ е долу във вампирския квартал. Каква работа имаш пък ти натам?

При все сладкото си херувимско лице, той ме наблюдаваше много внимателно.

— Носят се слухове, че има нов Господар на Града. Искам статия.

Само поклатих глава:

— Значи се навърташ около „Мъртвеца Дейв“, за да намериш информация?

— Точно така.

— Вампирите няма да говорят с теб. Приличаш на човек.

— Благодаря за комплимента! — ухили се Ървинг. С теб обаче ще говорят, Анита! Знаеш ли кой е новият Господар? Дали може да се срещна с него… или с нея? Да взема интервю?

— Исусе, Ървинг, нямаш ли си достатъчно проблеми и без да се забъркваш с този вампирски крал?

— Значи е мъж.

— Това беше просто обрат на речта — възразих.

— Знаеш нещо! Знам, че знаеш!

— Това, което знам е, че не би желал да привличаш вниманието на вампир-повелител. Те са зли, Ървинг!

— И самите вампири се опитват да се издигнат сред каймака на обществото. Искат позитивна популярност. Едно интервю за това какво възнамерява да прави Господарят с вампирското общество. Представата му за бъдещето. Ще е много спретнатичко и приповдигнато. Никакви шеги за трупове. Без сензации. Чиста журналистика!

— Аха, да бе. На страница с вкусно заглавийце: ГОСПОДАРЯТ ВАМПИР НА СЕЙНТ ЛУИС ПРОГОВАРЯ!

— Мда, би било страхотно!

— Пак си се надишал с печатарско мастило, Ървинг!

— Ще ти дам всичко за Гейнър, което намеря. Снимки.

— И откъде знаеш, че имаш снимки? — попитах.

Той се взря в мен, налагайки внимателно безизразна маска на облото си, сладко лице.

— Ти разпозна името, малък кучи с…

— Тцъ-тцъ, Анита! Помогни ми да взема интервю от Господаря на града. Ще ти дам всичко, което поискаш!

— Аз ще ти предоставя серия статии за зомбитата. Цветни снимки на гниещи зомбита, Ървинг! Ще продават вестника!

— Без интервю с Господаря?

— Ако имаш късмет — без! — съгласих се.

— По дяволите.

— Може ли да получа досието на Гейнър?

Ървинг кимна.

— Ще го събера — и ме погледна. — Все още искам да се видим при „Мъртвеца Дейв“. Може пък, ако ти си наоколо, някой вампир да ме заговори…

— Ървинг, няма да станеш по-мил на вампирите, ако те видят с техен законен екзекутор!

— Те още ли те наричат Екзекуторката?

— Да, а имам и доста други прякори.

— Добре, досието на Гейнър в замяна на участие в следващата ти вампирска екзекуция?

— Не — отвърнах.

— Ах, Анита…

— Не.

Той разпери широко ръце:

— Добре де, беше просто предложение. Би излязла страхотна статия!

— Не се нуждая от публичност, Ървинг, не и от този тип във всеки случай.

Той кимна:

— Аха, така си е. Е, ще се видим в „Мъртвеца Дейв“ след два часа.

— Нека е час. Ще ми се да изляза от Квартала преди здрач.

— Да не би някой да те е взел на мушка? Искам да кажа, не бих желал да излагам на опасност живота ти, Блейк! — той се ухили. — Снесла си ми толкова първи страници! Не бих искал да те загубя!

— Благодаря за загрижеността. Не, не са ме взели на мушка. Поне доколкото знам.

— Не ми прозвуча много уверено…

Втренчих се във върколака. Зачудих се дали да му кажа, че новият Господар на града ми е пратил дузина бели рози и покана за танци. Отказах му. На секретаря ми имаше съобщение и покана за официален прием. Изтрих го. Поне засега Господарят се държеше като истински дворцов джентълмен отпреди няколко века. Но нямаше да продължи дълго. Жан-Клод не е човек, който приема леко пораженията.

Не споделих с Ървинг. Нямаше нужда да научава.

— Ще се видим в „Мъртвеца“ след час. Трябва да изтичам до вкъщи да се преоблека.

— Сега, като го спомена, май никога досега не съм те виждал в рокля…

— Бях на погребение днес.

— По работа или на близък човек?

— На близък — отвърнах.

— Моите съболезнования в такъв случай!

Свих рамене.

— Трябва да тръгвам, за да ми стигне времето да се преоблека и да дойда на срещата. Благодаря, Ървинг!

— Това не е услуга, Блейк! Ще те накарам да си платиш с онези статии за зомбитата!

Въздъхнах. Въртяха ми се пози от рода на „Прегърни онзи труп!“. Но новият закон се нуждаеше от обществена подкрепа. Колкото повече хора научеха за ужаса, толкова по-голям шанс имахме да го приемат. На практика Ървинг ми правеше услуга. Нямаше нужда обаче да го осведомявам за това.

Излязох в сумрака на тъмния офис. Помахах, без да се обръщам. Исках да съблека роклята и да се намъкна в нещо, което може да скрие пистолет. Щом щях да ходя в Кървавия квартал, имах нужда от оръжие.