Усмихнатият труп

20

В десет и половина същата вечер слязох в квартала на вампирите. Тъмносиня поло блуза, джинси, червен шлифер. Шлиферът скриваше презраменния кобур с браунинга „Хай Пауър“. Потта се стичаше на ручеи под мишниците ми, но по-добре така, отколкото да не нося пистолет.

Следобедното забавление беше преминало успешно, но отчасти бе въпрос на късмет. И на това, че Сеймор си изтърва нервите. И на това, че можех да понеса удара и да продължа да функционирам. С помощта на лед овладях подуването, но лявата страна на лицето ми беше подпухнала и червена, сякаш изпод кожата се напъваше да изпълзи някакъв плод. Все още нямаше синина.

„Усмихнатият труп“ беше сред най-новите клубове в Квартала. Вампирите са секси. Признавам им го. Но смешни? Не мисля. Очевидно оставах малцинство. Пред клуба се беше проточила опашка чак до съседната пресечка.

Не ми беше хрумнало, че ще ми трябва билет или резервация, или изобщо някакъв начин за влизане. Но пък, хей, нали познавах шефа? Извървях цялата опашка до гишето за билети. Чакащите бяха най-вече младежи. Жените носеха рокли, мъжете — основно спортни дрехи, тук-там се забелязваше по някой костюм. Приказваха си с възбудени гласове, мнозина се държаха за ръце или се прегръщаха. Двойки на среща. Спомням си аз срещите. Просто бе минало известно време. Може би, ако не газех всеки ден до кръста в алигатори, щях по-често да ходя на срещи. Евентуално.

Напъхах се пред някаква четворка на двойна среща.

— Хей! — подвикна единият от мъжете.

— Извинете — отвърнах.

Жената зад гишето за билети ми се намръщи.

— Не можете просто да се пререждате, госпожо.

Госпожо ли?

— Не искам да си купувам билет. Не искам да гледам шоуто. По идея имам среща с Жан-Клод тук. Това е всичко.

— Ами, не мисля… Откъде да знам, че не сте репортерка?

Репортерка ли? Поех си дълбоко дъх.

— Обадете се на Жан-Клод и му кажете, че Анита е тук. Става ли?

Жената продължаваше да ми се мръщи.

— Вижте какво, просто се обадете на Жан-Клод. Ако съм нагла репортерка, той ще се разправя с мен. Ако съм онази, която твърдя, ще бъде доволен, че сте му звъннали. Няма как да загубите.

— Ами, не знам…

Преборих се с желанието да се разкрещя на билетопродавачката. Вероятно нямаше да помогне. Вероятно. Повторих:

— Просто се обадете на Жан-Клод, ако обичате!

Може би заради, „ако обичате“, жената завъртя стола си и отвори горната половина на вратата в задната част на будката си. Малка кабинка. Не чух какво каза, но отново се обърна.

— Добре, управителят казва, че можете да влезете.

— Страхотно, благодаря! — изкачих се по стъпалата.

Всички на опашката ме гледаха гневно. Усещах как прегарят гърба ми с поглед. Но са ме гледали гневно експерти, така че бях спокойна и не трепнах. Хората не обичат да ги пререждат.

Вътрешността на заведението тънеше в сумрак, както е присъщо на клубовете. Някакъв тип точно зад вратата каза:

— Билетчето, моля!

Втренчих се в него. Носеше бяха тениска с надпис: „Усмихнатият труп, истински писък“. На гърдите му в големи размери бе нарисувана карикатура на вампир със зинала уста. Типът беше едър и мускулест, и все едно имаше татуирано на челото „Бияч“. Повтори:

— Билетчето, моля!

Първо билетопродавачката, а сега и билетаджията?

— Управителят е казал, че мога да вляза и да се видя с Жан-Клод — заявих.

— Уили — подвикна проверяващият билетчетата — ти ли я пусна?

Обърнах се и ей ти го на Уили Маккой. Ухилих се, щом го видях. Радвах се да го видя. Това ме изненада. Обикновено не се радвам чак толкова на срещи с мъртъвци.

Уили е нисък, слаб, с черна коса, зализана на челото. В сумрака нямаше как да отгатна цвета на костюма му, но ми изглеждаше като мътно доматеночервено. Ризата му беше бяла, в комплекта влизаше и широка, яркозелена вратовръзка. Наложи се да погледна по-внимателно, за да се уверя, но да — на вратовръзката имаше луминесцентна танцьорка на хула… Беше най-изящно подбраният кат дрехи, който съм виждала Уили да носи.

Той се ухили, показвайки щедро зъбите си.

— Анита, радвам са да те вида!

Кимнах:

— И аз се радвам, Уили!

— Наистина ли?

— Аха.

Той се ухили още по-широко. Кучешките му зъби заблестяха в сумрака. Не беше минала и година от смъртта му.

— Откога си управител тук? — попитах.

— Къмто две седмици.

— Моите поздравления!

Той се приближи до мен. Аз отстъпих. Инстинктивно. Нищо лично, но вампирът си е вампир. Не бива да си близо до него. Уили още беше пресен, но все пак беше способен да хипнотизира с поглед. Добре де, може би пресен като Уили вампир не би могъл наистина да ме грабне с очи, но старите навици умират трудно.

Усмивката на Маккой повяхна. В очите му проблесна искрица — болка, може би? Той понижи глас, но спря да се опитва да ме приближава. Като мъртвец се учеше по-бързо, отколкото някога приживе.

— Благодарение на помощта ти онзи път, ние с шефа наистина се разбираме добре.

Прозвуча точно като в старите гангстерски филми, но — такъв си е Уили.

— Радвам се, че Жан-Клод се отнася добре с теб.

— О, аха — кимна вампирът, — това е най-хубавата работа, която някога съм имал. И шефът не е… — той размаха ръце насам-натам. — Знайш кво имам напредвид.

Кимнах. Знаех. Можех колкото си искам да се цупя и фръцкам относно Жан-Клод, но в сравнение с повечето Господари той беше мил като котенце. Голямо, опасно, хищно котенце, но все пак — определено подобрение…

— Точно в тоз момент шефът е зает — добави Уили. — Каза, че ако наминеш рано, требе да ти дам маса близо до сцената.

Страхотно. На глас попитах:

— И кога ще се появи Жан-Клод?

Управителят сви рамене:

— Ни знам с точност.

Кимнах:

— Добре, ще го почакам известно време.

Уили се ухили и ми показа зъбите си:

— Искаш ли да река на Жан-Клод да се разбърза?

— Сериозно ли го казваш?

Той се намръщи, сякаш бе глътнал муха.

— По дяволите, не.

— Не ругай! Ако ми писне да чакам, лично ще му го съобщя.

Уили ме погледна един вид крадешком.

— Наистина ще му го кажеш, така ли?

— Ахъм.

Той просто поклати глава и ме поведе между малките кръгли масички. Всички до една бяха заети. Посетителите се смееха, пъшкаха, пиеха, държаха се за ръце… Направо е замайващо усещането да те обгражда тълпящ се, потен живот.

Погледнах към Уили. Дали и той го чувстваше? Дали топлата преса на човешките тела караше стомаха му да се свива от глад? Дали се прибираше вкъщи след работа и сънуваше как се врязва в тази шумна, креслива тълпа? Почти го попитах, но харесвах Уили поне дотолкова, доколкото е възможно да харесам вампир. Не исках да знам, ако отговорът на въпроса ми беше „да“.

На един ред от сцената имаше празна маса. На нея стоеше голямо, бяло, сгънато картонено чудо с надпис: „Резервирано“. Уили се помъчи да ми държи стола, но му махнах да се дръпне. Не заради свободата и женските права. Просто никога не съм разбирала какво се предполага да правя, докато мъжът ръчка стола под мен. Дали сядам и го гледам как се напъва да избута стола и мен с него? Притеснителна работа. Обикновено се правя, че сядам и накрая ме удрят със седалката под коленете. Да върви на майната си.

— Ша искаш ли по питие докат чакаш? — попита Уили.

— Може ли една кола?

— Нищо по-силничко?

Поклатих глава.

Уили тръгна между масите и посетителите. На сцената стоеше жилав мъж с къса, тъмна коса. Слабоват и с почти черепоподобно лице, но определено беше човек. Самият му външен вид беше извънредно смешен, досущ дългорък и дългокрак клоун. До него, взирайки се сляпо в тълпата, стоеше едно зомби.

Светлите му очи все още бяха ясни и човешки на вид, но не примигваше. Познатият ми застинал поглед се рееше над публиката. Посетителите слушаха шегите с половин ухо. Повечето погледи бяха залепнали за изправения мъртвец. Той се беше разложил точно колкото да изглежда страховито, но дори и на един ред от него не се долавяше миризма. Хубав номер, ако си способен да го извъртиш.

— Ърни тука е най-добрият съквартирант, дето съм имал — заяви комикът. — Не яде много, не приказва докато ти окапят ушите, не влачи сладки мацки вкъщи и не ме заключва, докато си изкарва добре с тях…

Нервен смях от страна на публиката. Погледите са залепнали за сладура Ърни.

— Макар че в хладилника имах развалено свинско. На Ърни много му хареса.

Зомбито се извърна бавно, почти мъчително, и погледна комика. Погледът на мъжа го стрелна и отново се върна към публиката, със съответната усмивка. Зомбито продължаваше да се взира в мъчителя си. Това явно не се хареса на господаря му. Не го виня. Дори мъртвите не обичат да са солта на шегичката.

Пък и майтапите не бяха особено смешни. Номерът разчиташе на новостта си. Зомби в ролята на декор. Доста изобретателно, но и доста извратено.

Уили се върна с моята кола. Управителят обслужва масата ми, уха-леле. Разбира се, резервираното място беше и доста добро. Вампирът постави питието на една от онези безполезни хартиени салфетчици.

— Наздраве — каза. Обърна се да си тръгне, но го бутнах по ръката. Прииска ми се да не съм го докосвала.

Ръката му беше достатъчно плътна и съвсем истинска. Но оставаш с чувството, че си пипнал дърво. Беше мъртва. Не знам как другояче да го опиша. Не се долавяше усещане за движение. Нищо.

Пуснах полека ръката на Уили и вдигнах поглед към него. Благодарение на белезите на Жан-Клод можех да срещам погледа му. В кафявите му очи забелязах нещо като мъка.

Внезапно чух сърцебиенето в ушите си и се наложи да преглътна, за да успокоя собствения си пулс. Мамка му. Вече исках Уили да се разкара. Обърнах глава встрани и изцяло се съсредоточих върху чашата си. Той си тръгна. Не го чух как се отдалечава — може би просто заради избухналия смях.

Уили Маккой беше единственият вампир, когото съм познавала и преди да умре. Помня го приживе. Беше дребна риба. Хлапе за поръчки на едрите риби. Може би е смятал, че ако се превърне във вампир, ще стане голяма риба. Грешка. Сега представляваше просто малка немъртва рибка. Жан-Клод или някой друг като него щяха да управляват „живота“ на Уили до края на вечността. Бедният той!

Изтрих в крачола си дланта, с която го бях докоснала. Исках да забравя допира на тялото му под новия доматеночервен костюм, но не можех. Тялото на Жан-Клод беше различно. Разбира се, Жан-Клод почти би могъл да мине за човек, мътните го взели. Някои от по-старите го умеят. И Уили щеше да се научи. Господ да му е на помощ!

— Зомбитата са по-добри от кучетата. Ще ти донесат чехлите и нямат нужда от разходки. Ърни даже седи в краката ми и се моли, ако му наредя.

Публиката се разсмя. Не бяха сигурни защо. И смехът не беше от онзи, искрения. По-скоро оглушителна шокова вълна. Смях от типа „не мога да повярвам, че оня го каза“.

Зомбито бе тръгнало към комика с нещо като забавено трепкане. Разлагащите се ръце посегнаха напред и стомахът ме сви. Спомен от снощи. Зомбитата почти винаги нападат като просто се пресягат. Точно като във филмите.

Комикът явно не забелязваше настояването на Ърни, че му стига толкова. Ако зомбито е вдигнато просто ей-така, без някакви конкретни заповеди, обикновено се връща към нормалната си същност. Добрият човек си остава добър, докато мозъкът му изгние и го лиши от личност. Повечето зомбита не биха убили без заповед, но от време на време вадиш късметлийската карта и вдигаш някой, който има кофти наклонности. Комикът явно беше късметлия.

Зомбито вървеше към него като лош вариант на франкенщайновото чудовище. Изпълнителят най-сетне осъзна, че нещо не е наред. Спря насред вица и се ококори. Каза:

— Ърни! — и горе-долу дотам стигна. Разлагащите се ръце се свиха около гърлото му и започнаха да стискат.

В течение на една прелестна секунда почти оставих зомбито да го довърши. Експлоатацията на мъртвите е нещо, срещу което възразявам силно, но все пак… глупостта не води до смъртно наказание. Иначе щяхме да имаме сериозен спад на населението.

Изправих се и огледах клуба, за да се убедя, че това не е част от представлението. Уили изскочи тичешком на сцената. Стисна зомбито за кръста и го дръпна, вдигайки във въздуха далече по-високото тяло, но хватката на тварта продължаваше да се стяга.

С тихо хриптене комикът падна на колене. Лицето му преминаваше от червено в пурпурно. Публиката се смееше. Те смятаха, че това е част от представлението. Беше далече по-забавно от самия номер.

Пристъпих към сцената и тихо попитах Уили:

— Имаш ли нужда от помощ?

Той ме зяпна, все още залепнал за кръста на зомбито. С изумителна сила като неговата, би могъл да откъсва пръст след пръст от врата на мъжа и вероятно да го спаси. Но супервампирската сила не ти помага, ако не се досетиш как да я използваш. Уили не се беше сетил. Разбира се, зомбито сигурно щеше да смаже гръкляна на човека много преди вампирът да му откопчи пръстите. Може би. По-добре беше да не проверяваме на практика.

Лично аз смятах комика за глупак. Но не можех просто да си стоя и да го гледам как умира. Наистина не можех!

— Спри! — казах. Тихо и само за ушите на зомбито. То спря да стиска, но още държеше здраво. Комикът започваше да омеква. — Пусни го.

Зомбито разхлаби хватката си. Полуприпаднал, мъжът се сгърчи на сцената. Уили се изправи след фанатичното си дърпане на мъртвеца. Приглади доматеночервения си костюм. Косата му все още бе идеално зализана. Малко свободна борба със зомбита не може да развали скрепена с толкова много гел прическа.

— Благодаря! — прошепна вампирът. След това се изпъчи в цял ръст и заяви: — Изумителният Албърт и неговото домашно зомби, дами и господа!

Публиката леко се колебаеше, но започнаха аплодисменти. Когато Изумителният Албърт се изправи на крака, се разрази истинска буря от ръкопляскане. Той изхъхри в микрофона:

— Ърни смята, че вече е време да се прибираме. Бяхте страхотна публика!

Аплодисментите бяха шумни и искрени.

Комикът напусна сцената. Зомбито остана да ме зяпа. Чакаше — чакаше нова заповед. Не знам как става така, че човек не говори, а зомбитата му се подчиняват. Дори не ми изглежда като магия. Не се усеща гъделичкане по кожата, няма полъх на сила. Аз говоря и зомбитата ме слушат. Аз и Е. Ф. Хютън25.

— Върви след Алберт и се подчинявай на заповедите му, докато не ти кажа друго.

Зомбито ме погледа миг-два, после бавно се обърна и се затътри след мъжа. Вече нямаше да му посегне. Не смятах да осветлявам комика, обаче. Нека си мисли, че животът му е в опасност. Нека си мисли, че е време да положи зомбито в гроба. Точно това исках. Вероятно и зомбито го искаше.

Определено не ми се струваше, че Ърни е бил човек, който лесно приема шегичките. Апострофирането е едно, но удушаването на шегаджията е малко пресилено.

Уили ме съпроводи обратно до масата ми. Седнах и отпих от колата си. Той се настани срещу мен. Стори ми се стреснат. Малките му ръце лекичко трепереха. Беше вампир, но все още си оставаше и Уили Маккой. Чудех се колко ли години ще са нужни, за да изчезнат и последните остатъци от личността му. Десет, двайсет… цял век? Колко време бе нужно на чудовището да изяде човека?

Ако отнемеше толкова много, проблемът нямаше да е мой. Нямаше да съм наблизо да присъствам. Честно казано, не исках и да бъда.

— Зомбитата никога не са ми били по вкуса — заяви Уили.

Взирах се в него.

— Страхуваш ли се от тях?

Той ме стрелна с поглед и пак сведе очи към масата.

— Не.

Ухилих му се.

— Страхуваш се от зомбита! Имаш фобия!

Той се наведе напред.

— Не казвай никому! Моля те, не ме издавай! — В очите му забелязах истински страх.

— Че на кого да кажа?

— Знаеш на кого. Поклатих глава.

— Не знам за какво говориш, Уили!

— ГОСПОДАРЯТ.

Каза го цялото с главни букви.

— И защо да споделям с Жан-Клод?

Сега вече той шепнеше. Нов комик се бе качил на сцената, чуваха се смях и шум, но той все пак шепнеше:

— Ти си човешкият му слуга, все едно дали ти харесва или не. Когато говорим с теб, той казва, че говорим и на него.

Вече почти бяхме опрели носове. Лекият полъх на дъха му ухаеше на ментови бонбони. Почти всички вампири миришат на ментови бонбони. Не знам какво са правили, преди те да бъдат изобретени. Предполагам, имали са лош дъх.

— Знаеш, че не съм му човешки слуга.

— Но той иска да бъдеш.

— Това, че Жан-Клод иска нещо си, не означава, че ще го получи — възразих.

— Не знаеш какъв е понякога.

— Струва ми се, че знам…

Уили ме хвана за ръката. Този път не отскочих. Бях твърде заинтересувана от думите му.

— Станал е различен след смъртта на старата Господарка. Много по-силен е, отколкото го познаваш!

Е, това го подозирах и бездруго.

— Тогава защо да не му казвам, че се страхуваш от зомбита?

— Ще го използва, за да ме накаже!

Взирах се в Уили, между нас нямаше и педя разстояние.

— Искаш да кажеш, че измъчва хората, за да ги контролира?

Той кимна.

— Мамка му.

— Нали няма да му кажеш?

— Няма. Обещавам.

Вампирът ми се стори толкова облекчен, че го потупах по ръката. На допир си беше като ръка. Тялото му вече не стоеше твърдо като дърво. Защо? Не знаех, а ако попитах Уили, той сигурно също нямаше да знае. Една от загадките на… смъртта.

— Благодарско!

— Струва ми се, каза, че Жан-Клод е най-милият господар, който си имал.

— Така си е — съгласи се Уили.

Това вече беше страховито признание. Ако мъченията с помощта на най-гадните ти страхове минават за мил подход, колко по-лоша е била Николаос? По дяволите, знаех отговора на този въпрос. Тя беше откачена. Жан-Клод не проявяваше жестокост, просто за да гледа хората как страдат. За неговата жестокост си имаше причини. Което беше крачка в правилната посока все пак.

— Требе да бегам. Благодарско за помощта със зомбито! — Уили се изправи.

— Беше много смел, да знаеш — казах.

Той ми се ухили, зъбите му блеснаха в сумрака. Усмивката изчезна от лицето му, сякаш някой бе щракнал копчето.

— Не мога да си позволя да не съм!

Вампирите са до голяма степен като вълчата глутница. Слабаците или ги юркат, или ги унищожават. Не е възможно просто да те прогонят. Уили се катереше по стълбицата. Проявата на слабост би спряла този му възход — че и по-лошо. Често съм се чудила от какво се боят вампирите. Един от тях се страхуваше от зомбита. Ако не бях видяла страха в очите му, щеше да ми се стори смешно.

Комикът на сцената беше вампир. Мъртъв отскоро, с тебеширенобяла кожа и очи като пламтящи дупки в лист хартия. Венците му бяха безкръвни и оголваха кучешки зъби, на които би завидяла всяка немска овчарка. Досега не бях виждала вампир с такъв чудовищен вид. Като че ли всичките полагаха усилия да изглеждат човешки. Не и този.

Бях пропуснала реакцията на публиката към самата му поява, но сега те се смееха. И ако бях сметнала шегите със зомбито за безвкусни, тези бяха още по-лоши. На съседната маса някаква жена се кискаше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.

— Отидох в Ню Йорк, страхотен град. Нахвърли ми се банда, но ги нахапах…

Посетителите се държаха за ребрата, сякаш ги болеше.

Аз не схванах майтапа. Наистина не беше смешно! Оглеждах тълпата и открих, че всички зяпат сцената. Взираха се в изпълнителя с безпомощната целеустременост на омаяните.

Той използваше номера на ума. Бях виждала как само с концентрацията си вампирите съблазняват, заплашват, ужасяват. Но досега не бях чувала да предизвикват смях. Е, този тук насилваше зрителите да се смеят.

Това не беше най-лошата употреба на вампирски сили, която съм виждала. Поне не се опитваше да ги нарани. А и тази масова хипноза беше безвредна, временна. Но беше погрешна. Масовият контрол на съзнанието е едно от най-страховитите неща, които повечето хора не знаят, че са по силите на вампирите.

Аз знаех — и не ми хареса. Вампирът беше мъртвец отскоро и дори преди белезите на Жан-Клод не би успял да ме докосне. Съживителството дава частичен имунитет срещу вампирите. Което беше една от причините толкова често да ставаме убийци на вампири. Тъй да се каже, имаме преднина от самото начало.

Бях звъннала на Чарлз преди да дойда, но все още не го забелязвах. А не е лесно да не го видиш в тълпа, той е малко като Годзила, пресичаща Токио. Къде ли беше? И кога щеше да е готов Жан-Клод да ме приеме? Вече минаваше единадесет. Страшен номер — първо ме насилва за среща и после ме кара да го чакам. Беше такъв арогантен кучи син!

Чарлз изникна през люлеещите се врати, които водеха към кухнята. Крачеше между масите, на път към изхода. Клатеше глава и мърмореше нещо на дребния азиатец, комуто се налагаше да подтичва, за да върви наравно с него.

Махнах с ръка и Чарлз сви към мен. Вече чувах как дребният тип спори:

— Мойта кухня е много добра, чиста.

Колегата ми изръмжа нещо, което не успях да разгадая. Омаяната публика беше извън сметките. Можеше да гръмнем салют с двадесет и едно оръдия и те нямаше да трепнат. Докато не свърши вампирът-комик, те нямаше да чуят нищо друго.

— Какъв си ти бе, от проклетото министерство на здравето ли? — попита по-дребният тип. Беше облечен в типичните за готвач дрехи. Имаше и голяма бухнала шапка, която мачкаше в ръце. Тъмните му, дръпнати очи блестяха от гняв.

Чарлз е висок само метър и осемдесет и пет, но изглежда по-едър. Тялото му е като огромен скален къс от широките рамене чак до краката. Сякаш няма талия. Прилича на подвижна планина. Огромен. Тъмнокафявите му очи са почти със същия цвят като кожата му. Прелестно черна. Дланите му са достатъчно големи, за да ми скрият лицето.

До него азиатецът-готвач приличаше на ядосано паленце. Сграбчи Чарлз за ръката. Не знам какво си мислеше, че ще постигне, но съживителят се закова на място. Втренчи се в досадната хватка и каза много любезно, с почти болезнено басов глас:

— Не ме докосвай!

Готвачът свали длан, сякаш се беше опарил. Отстъпи крачка назад. Чарлз го възнаграждаваше само с част от „излъчването“ си. Цялата доза се славеше с това, че отпраща потенциалния нападател с писъци за помощ. Но и малка част от порцията бе напълно достатъчна като за един раздразнен готвач.

Когато заговори, азиатецът използваше спокоен и разумен тон:

— Кухнята ми е чиста.

Чарлз поклати глава:

— Не може да държиш зомбита там, където се приготвя храната. Незаконно е. Здравните наредби забраняват да има трупове близо до храна.

— Асистентът ми е вампир! Той е труп.

Чарлз забели очи към мен. Симпатизирах му. И аз съм водила същия разговор с неколцина готвачи.

— Вампирите вече не се смятат законно за мъртъвци, господин Ким. Но зомбитата са.

— Не разбирам защо!

— Зомбитата гният и могат да разнасят болести също като всеки един нормален труп. Това, че ходят и говорят не значи, че не са преносители на болести.

— Аз не…

— Или си дръж зомбитата далече от кухнята, или ще затворим заведението. Това разбираш ли го?

— И ще се наложи да обясняваш на собственика защо бизнесът му не изкарва пари — допълних, усмихвайки се и на двамата.

Готвачът пребледня леко. Брей, какво чудо!

— Аз… аз разбирам. Ще бъдат взети мерки.

— Добре — кимна Чарлз.

Готвачът ме стрелна с ужасен поглед и след това започна да си проправя път обратно към кухнята. Забавно как Жан-Клод започваше да плаши толкова много хора. Беше един от най-цивилизованите вампири, преди да стане главен кръвопиец. Властта развращава.

Чарлз седна срещу мен. Изглеждаше прекалено голям за масата.

— Получих съобщението ти. Какво става?

— Нуждая се от ескорт до Тендърлоин.

Трудно е да познаеш кога Чарлз се изчервява, но той се размърда на стола си.

— И защо изобщо ти е притрябвало да ходиш там?

— Трябва да издиря един човек, който работи в онзи квартал.

— Кого?

— Една проститутка — обясних.

Чарлз се размърда отново. Все едно гледаш планина, на която й е неудобно…

— На Каролин хич няма да й хареса…

— Не й казвай — посъветвах го.

— Ние с Каролин не се лъжем един друг за нищо.

Преборих се да запазя неутралното си изражение.

Ако Чарлз иска да обяснява на жена си всяко свое движение, значи сам си го е избрал. Не беше задължително да оставя Каролин да го контролира. Сам е направил този избор. Но на мен ми изглеждаше, все едно друг ти мие зъбите.

— Просто й кажи, че имаш допълнителна съживителска работа. Тя няма да пита за подробности!

Каролин смяташе, че работата ни е гадна. Да обезглавяваш пилета, да вдигаш зомбита… колко примитивно.

— И защо трябва да търсиш тази проститутка?

Пренебрегнах въпроса и отговорих на друг. Колкото по-малко Чарлз знаеше за Харолд Гейнър, толкова по-малко опасност го заплашваше.

— Просто ми трябва човек със заплашителен вид. Не искам да стрелям по някой нещастен помияр, само защото ми е посегнал. Ясно?

Чарлз кимна.

— Ще дойда. Поласкан съм, че се сети за мен!

Усмихнах му се окуражително. Всъщност имах Мани за далече по-страховит и далече по-добро подкрепление. Но и той беше като мен. Не изглеждаше опасен. Чарлз — напротив. А тази вечер се нуждаех от добър блъф, не от огнева мощ.

Погледнах си часовника. Беше почти полунощ. Жан-Клод ме караше да го чакам вече час. Огледах се и забелязах Уили. Той веднага тръгна към мен. Щях да се опитам да използвам тази сила само за добро.

Той се наведе ниско, но не твърде ниско. Погледна към Чарлз, поздрави го с кимване. Колегата ми също кимна. Господин Стоик.

— Какво щеш? — попита Уили.

— Жан-Клод готов ли е да ме приеме или не?

— Аха, тамън идвах да те взема. Не знаех, че очакваш компания тази вечер — той пак погледна към Чарлз.

— Това е мой колега.

— Вдигач на зомби? — поинтересува се Уили.

Чарлз се обади:

— Да.

Тъмното му лице бе безразлично. Погледът му — доста заплашителен.

Уили явно остана впечатлен. Кимна.

— Убаво, имате начи зомби работа след като се видиш с Жан-Клод?

— Аха — отвърнах. Изправих се и тихичко заговорих на Чарлз, макар че беше твърде вероятно Уили да ни подслуша. Дори и пресните мъртъвци имат по-добър слух от повечето кучета. — Ще побързам, доколкото е възможно!

— Добре — съгласи се той. — Но скоро ще трябва да се прибирам!

Разбирах го. Каишката му беше възкъса. По негова собствена вина, но май притесняваше мен повече, отколкото самия Чарлз. Може би това е една от причините да не съм омъжена. Не си падам по компромисите.