Усмихнатият труп

23

През 19-ти век първият Тендърлоин — кварталът с червените фенери — се е намирал в Крайречния. Но, както и по-голямата част от Сейнт Луис, с времето се бе изнесъл по-нагоре. Слезте по „Уошингтън“ покрай „Фокс Тиътър“, където можете да гледате гостуващите трупи от Бродуей да пеят весели мюзикли. Продължете нататък по „Уошингтън“ към западния край на централен Сейнт Луис и ще стигнете до съживения скелет на Тендърлоин.

Нощните улици са облечени в неон — бляскави, лъскави и пулсиращи в цветове. Прилича на някакъв порнографски карнавал. Трябва му само виенско колело на някой от празните парцели. Биха могли да продават захарен памук с формата на голи тела. Хлапетата да си играйкат, докато тати се отдава на телесни наслади. Мама дори няма да научи.

Жан-Клод седеше до мен в колата. През цялото ни пътуване мълчеше като пън. От време на време се налагаше да поглеждам към него, за да се убедя, че още е до мен. Хората вдигат шум. Нямам предвид, че говорят или се оригват, или нещо от този род. Но хората, като правило, не могат просто да си седят, без да вдигат шум. Те помръдват и дрехите им се търкат в седалката; дишат и се чува тихото поемане на въздух; облизват устни тихичко, но издават все някакъв звук. Жан-Клод не правеше нищо такова, докато карах. Не бях готова да се закълна дори, че е мигнал. Живият мъртвец, хип-хип-ура!

Отнасям се към мълчанието така добре, както всеки друг, а и го понасям no-добре от повечето жени и мнозина мъже. Сега обаче изпитвах желание да наруша тишината. Да говоря просто заради шума. Хабене на енергия, но имах нужда от това.

— Тук ли си още, Жан-Клод?

Той изви шия и обърна глава. Очите му проблеснаха, отразявайки неоновите табели като тъмно стъкло. Пу, да му се не види.

— Можеш да се преструваш на човек по-добре от всеки друг вампир, когото съм срещала, Жан-Клод. Защо правиш тези свръхестествени глупости?

— Глупости ли? — попита той съвсем тихо.

— Аха, защо се опитваш да ме стряскаш?

— Да те стряскам? — поинтересува се той и гласът му изпълни колата. Сякаш думата означаваше нещо съвсем различно.

— Спри веднага! — наредих.

— С кое?

— Да отговаряш на въпросите ми с въпроси.

Той примигна веднъж.

— Много съжалявам, ma petite, но мога да почувствам улицата.

— Да чувстваш улицата ли? Това пък какво значи?

Той се намести на седалката и облегна удобно главата и врата си. Скръсти ръце на корема си.

— Тук има ужасно много живот.

— Живот? — Сега пък аз започвах да го повтарям.

— Да — каза той. — Мога да ги усетя как търчат напред-назад. Малки твари, отчаяно търсещи любов, болка, приемане, алчност. Тук има и много алчност, но най-вече болка и любов.

— Човек не ходи при проститутките за любов. Ходи за секс.

Вампирът завъртя глава така, че тъмните му очи да са обърнати към мен.

— Много хора бъркат двете неща.

Взирах се в пътя. Космите по врата ми бяха настръхнали.

— Не си ял тази вечер, нали?

— Ти си специалистът по вампирите. Можеш ли да познаеш? — гласът му бе затихнал почти до шепот. Дрезгав и плътен.

— Знаеш, че при теб не е така лесно.

— Това е комплимент за силата ми, убеден съм.

— Не съм те довела тук на лов — заявих. Говорех твърдо, но май твърде високо. Сърцето ми подскачаше чак в синусите.

— Ще ми забраниш ли да ловувам тази нощ? — поинтересува се Жан-Клод.

Обмислих въпроса му внимателно. Щяхме да обиколим и да повторим захода в търсене на удобно място за паркиране. Щях ли да му забраня да ловува тази нощ? Да. Той знаеше отговора. Значи въпросът бе двусмислен. Проблемът бе, че ми се изплъзваше второто му значение.

— Да, бих те помолила да не ловуваш тази вечер — съгласих се.

— Ще ми посочиш ли причина, Анита?

Беше ме нарекъл по име, без да го подканвам. Определено беше намислил нещо.

— Защото аз те доведох тук. Не би дошъл да ловуваш насам, ако не бях аз.

— Изпитваш вина заради онзи, който ще ме нахрани тази нощ?

— Незаконно е да се използват човешки жертви без доброволното им съгласие — заявих.

— Така е.

— За такава постъпка наказанието е смърт.

— От твоята ръка.

— Ако го сториш в този щат, да.

— Та това са някакви си проститутки, сводници, измамници… Какво значение имат те за теб, Анита?

Не си спомнях досега да ме е наричал по име два пъти поред. Това беше лош знак. На няма и пресечка от клуб „Сивата котка“ една кола излезе на улицата. Какъв късмет! Пъхнах моята „Нова“ в освободеното място. Успоредното паркиране не ми е слабост, но за щастие онази кола беше два пъти по-голяма от моята. Така че разполагах с достатъчно място за маневри напред-назад до тротоара.

Когато наместих колата си удобно и далече от движението, изключих двигателя. Жан-Клод се бе отпуснал на седалката и ме наблюдаваше.

— Зададох ти въпрос, ma petite, какво значат тези хора за теб?

Разкопчах колана си и се извърнах да го погледна. Някакъв номер на светлините и сенките бе потопил по-голямата част от тялото му в мрак. На лицето му лежеше ивица почти златна светлина. Високите му скули изпъкваха на бледата кожа. Връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. Очите му блестяха като син неон. Отклоних поглед и се съсредоточих върху волана, докато обяснявах:

— Нямам лична връзка с тези хора, Жан-Клод, но те са хора. Добри, лоши или по средата, те са живи и никой няма право да ги затрива ей тъй наслуки.

— Значи вярваш в свещения смисъл на живота?

Кимнах.

— Да, а и във факта, че всяко човешко същество е специално. Всяка смърт е загуба на нещо ценно и незаменимо — погледнах го, когато изрекох тези думи.

— И преди си убивала, Анита. Унищожавала си това незаменимо нещо.

— И аз съм незаменима — уточних. — И мен никой няма право да ме убива.

Той седна с едно плавно движение и реалността сякаш се сгъсти около него. Почти усещах движението на времето в колата, като звуков удар вътре в главата ми, вместо в ушите.

Жан-Клод седеше и изглеждаше съвсем като човек. Бледата му кожа бе добила лека розовина. Внимателно сресаната му и оформена вълниста черна коса изглеждаше пищна и осезаема. Очите му бяха просто тъмносини, нищо изключително освен цвета. Отново бе човек, само с едно примигване.

— Исусе — прошепнах.

— Какво има сега, ma petite?

Поклатих глава. Ако попитах как го прави, щеше просто да се усмихне.

— Защо задаваш всички тези въпроси, Жан-Клод? Защо се интересуваш от виждането ми за живота?

— Ти си ми човешки слуга — той вдигна ръка да възпре автоматичното ми възражение. — Започнал съм процеса по превръщането ти в мой човешки слуга и бих желал да те разбера по-добре.

— Не можеш ли просто да… виждаш чувствата ми, както с хората на улицата?

— He, ma petite! Мога да усещам желанието ти, но почти нищо друго. Отказах се от това, когато те белязах.

— Не можеш да ме прочетеш?

— Не.

Това беше наистина приятна вест. Не беше необходимо Жан-Клод да го споделя с мен. Защо тогава го стори? Той никога не даваше нещо безплатно. Монетката непременно бе вързана с конец, а аз дори не го виждах. Поклатих глава.

— Ти си ми просто подкреплението за тази нощ. Не прави нищо на никого, освен ако не ти кажа, става ли?

— Да правя нещо?

— Не наранявай никого, освен, ако не се опитат да наранят нас.

Той кимна с много сериозно изражение. Защо подозирах, че ми се надсмива в някое тайно ъгълче на съзнанието си? Да се разпореждаш с Господаря на града. Да, предполагам, че беше смешно.

Навън по тротоара се носеше глъч. Всяка една сграда бълваше музика. Песните не бяха еднакви, но винаги бяха шумни. Ярките табели обявяваха: „Мацки, мацки, мацки!!! Голи цици!“. Един от розовите надписи гласеше: „Поговори с Голата жена от Сънищата си!“. Пфууу.

До нас се приближи висока и слаба чернокожа. Носеше пурпурни шорти, толкова къси, че изглеждаха като бикини-прашки. Черен мрежест чорапогащник обгръщаше краката и задника й. Предизвикателно.

Тя спря някъде помежду ни. Стрелкаше ни с поглед.

— Кой от вас го праи и кой от вас ша гледа?

Спогледахме се с Жан-Клод. Той се усмихна съвсем леко.

— Съжалявам, но ние търсим Уанда — обясних.

— Доста са с туй име тука — отвърна жената. — А аз мога да прая сичко, дето и таз Уанда — и го прая по-добре! — Тя пристъпи съвсем близо до Жан-Клод, почти го докосваше. Той я хвана за ръката и нежно поднесе китката й към устните си. Следеше ме с поглед, докато го правеше.

— Ти си действащият — заяви жената. Гласът й бе станал гърлен, секси. Или просто такъв ефект оказваше Жан-Клод върху жените. Може би.

Проститутката се сгуши във вампира. Кожата й изглеждаше много тъмна на фона на белите дантели на ризата му. Ноктите й бяха боядисани в яркорозово, като изкуствената трева във великденските кошници.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обадих се, — но не разполагаме с цялата нощ!

— Значи не тази търсиш — обади се вампирът.

— Не.

Той я стисна точно над лактите и я избута встрани. Тя се побори малко да го докопа отново. Сграбчи го за раменете и се опита да се придърпа към него. Той без усилие я задържа с изпънати ръце. Можеше да удържи и пикап без усилие.

— Ще те оправя безплатно! — предложи жената.

— Какво си й сторил? — попитах аз.

— Нищичко.

Не му повярвах.

— Нищичко, и тя предлага да те оправя безплатно? — Сарказмът е сред вродените ми таланти. Постарах се Жан-Клод да го долови.

— Кротувай! — каза той.

— Не ми нареждай какво да правя!

Жената стоеше напълно неподвижна. Бе отпуснала ръце покрай хълбоците си. Той всъщност изобщо не говореше на мен.

Жан-Клод я пусна. Проститутката дори не помръдна. Той я заобиколи, все едно подминаваше цепнатина между плочките. Хвана ме под ръка. Позволих му. Гледах чернокожата, чаках я да помръдне.

Изправеният й, почти гол гръб потръпна. Раменете й се отпуснаха. Тя отметна глава и си пое дълбоко и треперливо въздух.

Жан-Клод ме задърпа леко нататък по улицата, стискайки ме за лакътя. Проститутката се обърна и ни видя. Погледът й дори не трепна. Не ни позна.

Преглътнах с достатъчно усилие, та чак ме заболя. Измъкнах се от хватката на Жан-Клод. Той не ми се опъна. И правилно.

Дадох заден срещу някаква витрина. Вампирът застана пред мен и сведе очи.

— Какво й направи?

— Нали ти казах, ma petite, нищо!

— Не ме наричай така! Видях я, Жан-Клод! Не ме лъжи!

Двама мъже спряха до нас и се зазяпаха във витрината. Държаха се за ръце. И аз погледнах през рамо и усетих как по бузите ми пълзи червенина. Там се виждаха камшици, кожени маски, подплатени белезници и неща, които дори не знаех как се наричат. Единият мъж се притисна към другия и прошепна нещо. Вторият се разсмя. Първият забеляза, че ги зяпам. Погледите ни се срещнаха и аз отклоних бързо очи. Тук в квартала гледането беше опасно.

Изчервявах се и се мразех заради това. Двамата мъже се отдалечиха, все още хванати за ръце.

Жан-Клод разглеждаше витрината, сякаш бе тръгнал на покупки в събота следобед. Спокойно.

— Какво направи на онази жена?

Той продължаваше да се взира във витрината. Не можех да позная какво точно е приковало вниманието му.

— Беше плод на небрежността ми, та… Анита. Изцяло моя вина.

— Каква твоя вина по-точно?

— Ами… силите ми нарастват, когато съм до моя човешки слуга — едва тогава той се обърна към мен. Погледът му тежеше. — Когато си до мен, силите ми се увеличават.

— Я чакай, нещо като при чирака и вещицата ли?

Той наклони глава настрани и се усмихна лекичко:

— Да, доста сходно явление. Не знаех, че си запозната с вещерството.

— Такова ми беше детството — уточних. Нямах намерение да се отклонявам от основната тема. — Така значи, способността ти да омагьосваш хората с поглед се увеличава, когато сме заедно. Достатъчно е силна, че ти без да се мъчиш, си очаровал онази проститутка.

Той кимна. Поклатих глава:

— Не, не ти вярвам.

Той сви рамене — поредният изящен жест.

— Вярвай, в каквото си искаш, ma petite. Това е самата истина.

Не исках да му вярвам. Защото, ако беше вярно, тогава на практика се явявах негов човешки слуга. Не с действията си, а със самото си присъствие. От жегата по гърба ми се стичаше пот, но ми стана студено.

— Мамка му — казах.

— Да, така си е — съгласи се вампирът.

— Не. Точно сега нямам време да мисля за това. Не мога! — Вдигнах очи към него. — Дръж под контрол там каквито сили има между нас, става ли?

— Ще се постарая — съгласи се той.

— Не се старай, мамка му, направи го!

Жан-Клод се усмихна достатъчно широко, че да проблеснат връхчетата на зъбите му.

— Разбира се, ma petite!

В дълбините на стомаха ми се разгаряше паника. Стиснах здраво юмруци.

— Ако ме наречеш така още веднъж, ще те ударя!

Той лекичко разшири очи, устните му помръднаха. Осъзнах, че се опитва да не се засмее. Мразя, когато смятат заплахите ми за забавни.

Жан-Клод беше един нагъл кучи син и исках да го нараня. Да го нараня, защото ме плашеше. Разбирах тази нужда и я бях изпитвала и спрямо други хора. Това е желание, което може да доведе до изблик на насилие. Взирах се в леко развеселеното му изражение. Вампирът беше едно снизходително копеле, но ако помежду ни някога се стигнеше до истинско насилие, един от нас щеше да умре. При това имаше нелош шанс това да съм аз.

Веселието се оттече от лицето му — гладко и сладко, и арогантно.

— Какво има, Анита? — Говореше тихо и интимно. Гласът му можеше да ме омае и погълне при все горещината и движението наоколо. Какъв дар.

— Не ме натиквай в ъгъла, Жан-Клод! Повярвай ми, не ти се иска да ме лишаваш от всички възможности!

— Нямам представа за какво говориш — призна той.

— Ако нещата станат въпрос на живот и смърт, заставам на моя страна. Не го забравяй.

Той просто ме гледаше в течение на секунда-две. След това примигна и кимна.

— Вярвам ти напълно. Но не забравяй, та… Анита, че ако ме нараниш, ще нараниш и себе си. Аз мога да преживея напора на твоята смърт. Въпросът, amante de moi27, е дали ти можеш да преживееш моята…

Amante de moi? Какво, по дяволите, значеше това? Реших да не питам.

— Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!

— Това, скъпа ми Анита, е било факт далече преди да ме срещнеш!

— Това пък какво значи?

Погледът му бе по-невинен отвсякога.

— Ами, Анита, нали собствената ти католическа църква e обявила всички вампири за самоубийци? Ние сме автоматично прокълнати.

Поклатих глава.

— Вече съм към Епископалната, но и бездруго нямаше това предвид.

Той се засмя. Звукът бе като коприна, галеща основата на врата ми. Беше приятно и нежно усещане, но ме накара да потреперя.

Отдалечих се от вампира. Оставих го да си стои пред гнусната витрина. Тръгнах сред тълпата от курви, уличници и клиенти. Никой на тази улица не бе по-опасен от Жан-Клод. Бях го довела тук да ме защитава. Какъв майтап. Каква глупост! Каква гнусота!

Спря ме юноша на не повече от петнадесет години. Носеше потник без риза и беше със скъсани джинси.

— Интересуваш ли се?

Беше малко по-висок от мен. Имаше сини очи. Две други момчета точно зад гърба му се взираха в нас.

— Рядко слизат жени насам — отбеляза новият ми познат.

— Ужасно си прав… — изглеждаше ми невероятно млад. — Та къде мога да намеря Сакатата Уанда?

Едно от хлапетата зад гърба му се обади:

— Любителка на сакатите, Исусе!

Съгласна бях с мнението му.

— Та къде? — и вдигнах двайсетачка. Беше твърде голяма сума като за това сведение, но може би, ако я дадях на хлапето, щеше да се прибере у дома по-рано. Може би с двайсетина долара щеше да откаже на някоя от колите, които обикаляха по улицата. Двадесет долара — това щеше да промени живота му. Като да си пъхнеш пръста в атомна експлозия.

— Тя е точно пред „Сивата котка“. В края на улицата.

— Благодаря! — дадох му банкнотата. Ноктите му бяха мръсни.

— Сигурна ли си, че не искаш малко екшън? — гласът му бе тих и несигурен, също като погледа.

С ъгълчето на окото си мернах Жан-Клод да напредва през тълпата. Приближаваше към мен. В опит да ме защити. Обърнах се отново към момчето:

— Около мен се върти толкова екшън, че не знам какво да го правя.

Той се намръщи с озадачено изражение. Нищо, съвсем нормално. И аз бях озадачена. Какво прави човек с вампир-повелител, който не ще да те остави на мира? Хубав въпрос. За нещастие се нуждаех от хубав отговор.