Усмихнатият труп

12

„Мъртвецът Дейв“ се намира в онази част от Сейнт Луис, която носи две имена. Любезното: Крайречният квартал. Грубото: Кървавият квартал. Това е най-горещото вампирско търговско сборище в града. Голяма туристическа атракция. Вампирите наистина вкараха Сейнт Луис сред екскурзионните забележителности. Човек би могъл да си помисли, че планините Озарк, с най-добрите места за риболов в страната, симфоничния оркестър, мюзикълите на нивото на Бродуей или например Ботаническите градини ще са достатъчни за целта, но не. Предполагам, че е трудно да се съревноваваш с немъртвите. Знам, че на мен поне ми е трудно.

Витрината на „Мъртвеца Дейв“ е налепена с бирени табели. Следобедната светлина гаснеше в здрач. Вампирите нямаше да излязат преди да падне пълен мрак. Разполагах с по-малко от два часа. Да ида, да разгледам досието, да се махна. Лесна работа. Да бе!

Бях си навлякла черни шорти, бляскавосиня полоблуза, черни „Найки“ с подходящи черни ленти, черно-бели тенис чорапи и черен кожен колан. Колана носех, за да има за какво да закача презраменния кобур. Моят браунинг „Хай Пауър“ кротуваше на сигурно под лявата ми мишница. Бях си навлякла риза с къси ръкави, за да скрия пистолета. Ризата беше скромна и черна, със сини щампи. Екипът изглеждаше страхотно. По гърба ми се стичаше пот. Беше твърде горещо за ризата, но браунингът разполагаше с тринайсет патрона. Четиринайсет, ако човек е достатъчно тъп да сложи нов пълнител и да остави оръжието заредено.

Не смятах, че положението е чак толкова зле — засега. Разполагах с резервен пълнител, пъхнат в джоба на шортите. Знам, че така джобът увисва, но къде другаде можех да го прибера? Тия дни — бях си обещала — щях да си взема луксозен кобур с джобчета за резервни пълнители. Но всички модели, които съм виждала, трябва да бъдат пригодени за моя ръст и с тях се чувствах като Фрито Бандито18.

Почти никога не нося резервен пълнител, когато съм с браунинга. Да говорим сериозно: ако ми потрябват повече от тринайсет изстрела, играта е свършена. Най-тъжното в случая беше, че не бях помъкнала резервите заради Томи или Гейнър. Бях ги взела заради Жан-Клод. Вампира повелител на града. Не, че сребърните куршуми могат да го убият. Но щяха да го наранят, да го накарат да се лекува бавно, почти като човек.

Исках да се махна от квартала преди здрач. Не желаех да се натъквам на Жан-Клод. Той не би ме нападнал. Всъщност имаше добри намерения, ако не и точно почтени. Беше ми предложил безсмъртие без мръсната част от превръщането във вампир. Но имаше и някои усложнения — като например, че щях да го имам за спътник цяла вечност. Той беше висок, блед и красив. По-секси от копринено неглиже.

Искаше да му стана човешки слуга. Не съм ничия прислуга. Няма да стана дори и в замяна на вечен живот, вечна младост и малък копромис с душата. Цената е прекалено висока. Жан-Клод не искаше да ми повярва. Браунинга носех в случай, че се наложи да го накарам да ми повярва.

Влязох в бара и за миг останах заслепена, в очакване очите ми да привикнат със сумрака. Досущ като в старите уестърни, когато добрият герой се колебае на входа на бара и оглежда тълпата. Подозирах, че изобщо не се озърта за лошите типове. Просто е влязъл от слънце на тъмно и не вижда нищо. Никой обаче не го гръмва, докато чака очите му да привикнат. Питам се защо ли…

Минаваше пет в четвъртък. Всички маси и повечето столове на бара бяха заети. Навсякъде гъмжеше от облечени с делови костюми мъже и жени. Цял куп работни обувки и тен, който свършва до лактите, най-често срещан при по-често шофиращите. „Мъртвецът Дейв“ бе станал моден, въпреки усилията да се поддържа ограничена клиентела.

Сякаш бях нахълтала в разгара на часа за безплатни питиета. Мътните го взели. Всички юпита бяха тук да зърнат вампир от безопасно място. Щяха да са и леко пияни по това време. Предполагам, че така усилваха тръпката.

Ървинг седеше на облия ъгъл на бара. Видя ме и ми махна. Вдигнах ръка в отговор и започнах да си проправям път към него.

Пропъхнах се между двама господа с костюми. След известно маневриране се наложи и да подскоча доста идиотски, за да седна на бар-столчето.

Ървинг ми се ухили широко. Във въздуха се носеше мърморене като плътна стена. Думите се сливаха в чист шум на океански прилив. Налагаше се Ървинг да се наведе към мен, за да го чувам.

— Надявам се, оценяваш колко дракони съм убил, за да запазя това столче за теб! — отбеляза той. Дъхът му погали бузата ми — ухаеше леко на уиски.

— Драконите са лесна работа, пробвай някой път с вампири.

Той се ококори. Преди да успее да зададе въпрос, допълних:

— Шегувам се, Ървинг! — По дяволите, някои хора просто нямат никакво чувство за хумор. — Освен това, в Северна Америка никога не е имало дракони.

— Знаех си.

— Да бе! — отвърнах.

Той пиеше уиски от шлифована чаша. Кехлибарената течност блещукаше на смътната светлина.

Лутър, дневният управител и барман, се намираше в другия край на бара и се занимаваше с група веселяци. Ако се разхилеха още по-весело, сигурно щяха да изпопадат на пода.

Лутър е едър — не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.

Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.

— Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?

Той поклати глава.

— Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!

Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.

— Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!

„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.

— Не нарочно — съгласих се.

Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.

— Тук надали мога да прочета и една страница — отбелязах.

Ървинг се ухили:

— Ще те последвам до края на света!

Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.

Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.

— Второ? — обърна се към Ървинг.

— Да, благодаря.

Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.

— К’во да бъде за теб, Анита? — попита.

— Обичайното, Лутър!

Той ми наля чаша портокалов сок. Преструваме се, че е „Отвертка“. Аз съм въздържателка, но защо ще идвам в бар, ако не пия?

Той изтри плота с безупречната си бяла кърпа.

— Имам вест за тебинка от Господаря.

— Господаря вампир на града ли? — намеси се Ървинг. Долових възбуда в гласа му. Надушваше новини.

— Какво? — в моя глас нямаше капка възбуда.

— Много му се ще да те види!

Погледнах към Ървинг, после и към Лутър. Опитах се телепатично да пратя съобщението: „Не пред репортера“. Не стана.

— Господарят пусна вестта. Който те види, да ти предаде това.

Ървинг местеше поглед между нас като възбудено пале.

— Какво общо има с теб Господарят на града, Анита?

— Смятай го за предадено — казах.

Лутър поклати глава:

— Няма да идеш да се видите, нали?

— Не.

— Защо? — попита Ървинг.

— Не е твоя работа.

— Извън записа?

— He.

Лутър ме зяпна:

— Чуй ме, момиче, трябва да говориш с Господаря. В момента на вампирите и хапките им е казано, че Господарят иска да си поприказвате. Следващата заповед ще е да те намерят и да те заведат при него.

„Намирам“ — хубав евфемизъм за отвличане.

— Нямам общи теми за разговор с Господаря.

— Не позволявай положението да се влоши, Анита! — посъветва ме Лутър. — Няма нищо лошо просто да си поговориш с него.

Така си мислеше той.

— Може и да поговоря…

Барманът беше прав. Все някога трябваше да говоря с Господаря. А ако се забавех, надали щеше да е много приятелски настроен.

— И защо Господарят ще иска да се види с теб? — попита Ървинг. Приличаше на любопитна птица с очи, светнали от току-що забелязаното червейче.

Не обърнах внимание на въпроса му и си измислих собствен.

— Дали твоята колежка те е поосветлила за съдържанието на папката? Наистина нямам време да чета „Война и мир“ тази нощ.

— Кажи ми, каквото знаеш за Господаря и ще те осветля.

— Много благодаря, Лутър!

— Нямах намерение да го насъсквам срещу теб — отвърна барманът. Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше. Така и не успях да разбера как го прави. Сръчност на устните. Години упражнения.

— Що не спрете да ме третирате като преносител на шибана бубонна чума? — попита Ървинг. — Просто се опитвам да си върша работата!

Отпих от портокаловия си сок и го погледнах.

— Ървинг, забъркваш се в неща, които не разбираш. Не мога да ти говоря за Господаря. Не бива.

— Не искаш — поправи ме той.

Свих рамене:

— Не искам, но причината да не искам е, че не мога.

— Това е омагьосан кръг — възрази той.

— Ами осъди ме! — допих си сока. И бездруго не ми се пиеше. — Виж, Ървинг, сключихме сделка. Досието в замяна на статии за зомбитата. Ако смяташ да си нарушаваш обещанието, сделката отпада. Но ми кажи, че отпада. Нямам време да си седя тук и да си играя на въпроси и отговори.

— Няма да се оттегля от сделката. Дал съм дума — заяви той с толкова достолепие, колкото бе възможно в шумния бар.

— Ами, осветли ме тогава и нека се махам от Квартала, преди Господарят да ме хване.

Ървинг внезапно стана сериозен.

— Имаш проблеми, нали?

— Може би. Помогни ми, Ървинг! Моля те.

— Помогни й — каза Лутър.

Може би беше заради вълшебната думичка. Може би — заради надвисналия Лутър. Каквато и да бе причината, Ървинг кимна:

— Според колежката ми, той е сакат в инвалидна количка.

Кимнах. Колко съм дискретна.

— Харесва „сакати“ жени.

— Какво искаш да кажеш? — сетих се за Сисъли с празните очи.

— Слепи, инвалиди, с ампутации, квото ще да е, дъртият Хари ще се нахвърли на хапката.

— Глухи… — уточних.

— И това му е по специалността.

— Защо? — попитах. Ама какви умни въпроси задавам!

Ървинг сви рамене:

— Може да се чувства по-добре, защото и самият той е в плен на инвалидната количка. Колежката ми не знае защо е перверзник, но си е такъв.

— Какво друго ти каза за него?

— Никога не са го обвинявали в престъпление, но слуховете са наистина кофти. Подозират го във връзки с мафията, но няма доказателства. Просто слухове.

— Разкажи ми! — настоях.

— Една стара приятелка се опитвала да го съди за палимония19. Обаче изчезнала.

— Изчезнала да се чете „вероятно мъртва“ — уточних.

— Бинго.

Беше съвсем логично. Значи Гейнър е използвал Томи и Бруно за убийства и преди. Тоест, щеше да е по-лесно да им даде заповед и втори път. Или пък Гейнър им бе заповядвал много пъти, просто така и не са го хванали?

— И какво толкова прави за мафията, че да заслужи правото на двама телохранители?

— О, значи си се срещала със специалиста му по сигурността.

Кимнах.

— Колежката ми ще си умре от кеф да поговорите.

— Нали не си й споменал за мен?

— Да ти приличам на доносник? — Ървинг ми се ухили.

Пропуснах закачката покрай ушите си.

— Та какво общо има с мафията?

— Помага им да перат пари, или поне така се подозира.

— Няма доказателства? — полюбопитствах.

— Никакви — Ървинг ми се стори нещастен.

Лутър поклати глава и изтърси цигарата си в пепелника. Пепел падна и по плота. Той я забърса с безупречната си кърпа.

— Изглежда ми лош тип, Анита. Безплатен съвет остави го на мира, мътните го взели.

Добър съвет. За нещастие, неизпълним.

— Не мисля, че той ще ме остави на мира!

— Няма да питам и не искам да знам…

Някой на бара трескаво махаше за второ питие. Лутър се понесе нататък. Виждах целия бар в голямото огледало, поставено на стената отзад. Виждах дори и вратата, без да се налага да се обръщам. Беше удобно и уютно.

— Аз обаче ще те питам — намеси се Ървинг, — защото искам да знам!

Само поклатих глава.

— Знам нещо, което ти не знаеш — додаде той.

— А искам ли да го знам?

Репортерът закима толкова трескаво, че рошавата му коса щръкна. Въздъхнах.

— Разкажи ми!

— Ти първа.

Стигаше ми толкова.

— Споделих всичко, което имах предвид за днес, Ървинг. Ето го досието. Ще го прегледам. Ти просто ми спестяваш известно време. Точно сега обаче за мен времето може да се окаже важно…

— О, стига де, попиляваш цялата радост от това човек да бъде осведомен репортер! — Той се престори, че ще повърне.

— Просто ми кажи, Ървинг, иначе ще прибягна до насилие!

Приятелят ми почти се засмя. Не мисля, че ми повярва. А би трябвало.

— Добре, добре! — вместо букет цветя с жест на фокусник измъкна иззад гърба си снимка.

Беше черно-бяла. Жена на около двадесет, с дълга кестенява коса с модерна подстрижка, с точно толкова гел по нея, че да изглежда твърда. Беше хубава. Не я познавах. Очевидно не позираше специално за снимката. Беше твърде обикновена, а и на лицето й имаше изражение на човек, който не знае, че го снимат.

— Коя е тя?

— Допреди пет месеца му е била приятелка — уточни Ървинг.

— Значи е… с недъзи? — Втренчих се в красивото, прямо лице. Няма как да отгатнеш по снимките.

— Уанда с инвалидната количка.

Втренчих се в Ървинг. Усещах как очите ми се ококорват.

— Не говориш сериозно!

Той се ухили.

— Сакатата Уанда обикаля улиците с количката си. Много е популярна в определени среди.

Проститутка на инвалидна количка. Нъц, твърде е странно. Поклатих глава.

— Добре, къде мога да я намеря?

— И ние с колежката бихме искали да участваме.

— Значи, затова си задържал снимката извън папката?

Репортерът дори не си даде труда да имитира притеснение:

— Уанда няма да иска да говори с теб насаме, Анита!

— А говорила ли е с твоята приятелка репортерка?

Той се намръщи, погледът му се замъгли. Знаех какво значи това.

— Не иска да говори и с репортери, така ли, Ървинг?

— Страхува се от Гейнър.

— Така и трябва — съгласих се.

— И защо би се разприказвала пред теб, а пред нас — не?

— Заради сладката ми личност? — вдигнах вежди.

— О, стига, Блейк!

— Къде се навърта тя, Ървинг?

— О, по дяволите! — той допи питието си на една гневна глътка. — Ще я намериш близо до клуб на име „Сивата котка“.

„Сивата котка“? Като стария виц, че всички котки са сиви на тъмно? Сладко.

— И къде е това?

Отговори ми Лутър. Не го бях забелязала да се връща.

— На основното разклонение на Тендърлоин, на ъгъла на Двайста и „Гранд“. Не ти трябва да ходиш там сама, Анита!

— Мога да се грижа за себе си.

— Аха, но изглеждаш така, сякаш не можеш. Нали не щеш да гръмнеш някой тъп глупак само защото те е опипал… или по-лошо? Спести си усложненията и вземи със себе си човек, който изглежда сериозен.

Ървинг сви рамене:

— Аз лично не бих отишъл там сам.

Не ми се щеше да го призная, но бяха прави. Може да съм голяма корава убийца на вампири, но на външен вид не ми личи особено.

— Добре, ще взема Чарлз. Изглежда достатъчно корав да свали някой от „Грийн Бей Пакърс“20, но има тъй нежно сърце…

Лутър се засмя и изпусна облаче дим.

— Не допускай Чарли да види нещо сериозно. Може да припадне!

Загубиш ли публично съзнание, хората не го забравят.

— Ще пазя Чарлз! — сложих на плота повече пари, отколкото трябваше. Всъщност Лутър не ми беше дал кой знае каква информация този път, но обикновено снасяше по нещо. Добра информация. А така и не плащам пълната цена за нея. Получавам намаление, защото съм свързана с полицията. Мъртвеца Дейв е бил ченге, но са го изритали от управлението, защото е вампир. Колко непрактично от тяхна страна. Още се сърдеше на полицията, но искаше и да помага. Тъй че ми снасяше сведения, а аз носех на ченгетата подбрани късчета.

Мъртвеца Дейв излезе от вратата зад бара. Погледнах към витрината от тъмно стъкло. Стори ми се същата, но ако Дейв бе буден, значи навън цареше пълен мрак. Мамка му. Имах доста път пеша до колата, при това сред вампири. Е, поне си носех пистолета. Колко успокоителна мисъл.

Дейв е висок, масивен, с къса кестенява коса и преди смъртта си е започвал да оплешивява. Вече не му пада косата, но и не му е израснала наново. Усмихна ми се достатъчно широко, та да оголи зъби. През тълпата премина възбудена тръпка, сякаш у всички е бил притиснат един и същ нерв. Шепотът се разпространи като кръгове около хвърлено в езеро камъче. Шоуто започваше.

Ръкувахме се с Дейв. Неговата ръка е топла, твърда и суха. Хапвал ли си днес, Дейв? Изглеждаше така, сякаш вече е вечерял, розов и сияен. И какво си си хапнал, Дейв? Доброволно ли е дошло ястието? Вероятно. Като за мъртвец, Дейв беше добър човек.

— Лутър все ми казва, че си наминавала, но е било през деня. Радвам се да те видя наоколо и след здрач!

— Всъщност, канех се да се махна от Квартала преди да се стъмни!

Той се намръщи:

— Тръгваш ли си?

Показах му дискретно оръжието. Ървинг се ококори.

— Носиш пистолет! — прозвуча толкова високо, все едно беше викнал.

Нивото на шума бе утихнало до слабо мърморене. Тишината се възцари точно колкото хората да ни чуят. Но пък, нали за това бяха дошли — да чуят вампир? Да споделят проблемите си с мъртвия. Понижих глас и допълних:

— Защо не кажеш на целия свят, а, Ървинг?

Той сви рамене:

— Съжалявам.

— Откъде познаваш новинарчето? — попита Дейв.

— Понякога ми помага в проучванията.

— Да бе, проучвания, тра-ла-ла — той се усмихна, без да показва зъби. Този номер вампирите го научават едва няколко години след смъртта. — Лутър предаде ли ти съобщението?

— Аха.

— Умно ли ще постъпиш или глупаво?

Дейв е малко брутален, но въпреки това го харесвам. Признах:

— Вероятно глупаво.

— Не се подлъгвай само защото имаш специални отношения с новия Господар. Той все тъй си е вампир-повелител. Всички те са кофти гадна новина. Не се ебавай с него.

— Точно това се опитвам да избегна.

Дейв се ухили достатъчно широко, за да покаже зъби:

— Мамка му, имаш предвид… Е, тцъ, не си му нужна само щото си готино парче.

Приятен комплимент: да си мисли човек, че е готино парче… Предполагам.

— Аха — казах.

Ървинг на практика подскачаше на стола си.

— Какво, по дяволите, става, Анита?

Много добър въпрос.

— Не е твоя работа.

— Анита…

— Стига си ме тормозил, Ървинг! Сериозно говоря.

— Тормозя ли те? Не съм чувал тази дума от баба си насам…

Погледнах го право в очите и заявих внимателно:

— Майната му, остави ме на мира. Така ясна ли съм?

Той вдигна длани — „предавам се“.

— Еее, просто се опитвам да си върша работата!

— Добре, върши си я някъде другаде! Смъкнах се от бар-столчето.

— Вестта е пусната, за да те намери, Анита! — отбеляза Дейв. — Някои от другите вампири може да се престараят!

— Тоест, да се опитат да ме заведат насила?

Той кимна.

— Въоръжена съм, нося си и кръста. Ще се справя.

— Искаш ли да те изпратя до колата? — попита Дейв.

Взрях се в кафявите му очи и се усмихнах:

— Благодаря, няма да забравя това предложение, но съм голямо момиче!

Истината е, че на повечето вампири не би им допаднало Дейв да дава сведения на врага. Аз бях Екзекуторката. Ако някой вампир прекрачи границата, викат мен. За кръвопийците няма такова нещо като доживотна присъда. Смърт или нищо. Не може да вкараш вампир в затвора…

В Калифорния опитаха, но един вампир-повелител избяга. Развихри кърваво клане — уби двадесет и пет души за една нощ. Не се хранил — просто убивал.

Предполагам, ядосал се е, че са го държали заключен. На вратите и по пазачите е имало кръстове. Само че кръстовете не действат, ако не вярваш в тях. И със сигурност не действат, след като повелителят те е убедил да ги свалиш…

Бях нещо като еквивалент на електрическия стол за кръвопийците. Не ме харесваха особено. Леле, каква изненада!

— Аз ще я придружа — писа се доброволец Ървинг. Остави пари на бара и се изправи. Пъхнах обемистата папка под мишница. Предполагам, че той не искаше да я изпуска от поглед. Страхотно.

— Тя вероятно ще защитава и теб — обади се Дейв.

Ървинг се накани да каже нещо, но размисли. Можеше да сподели например, че е ликантроп, само дето не искаше хората да го знаят. Наистина много се стараеше да минава за човек.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дейв. Още една възможност за вампирска стража до колата ми.

Предлагаше ми да ме защити от Господаря? Та той беше мъртвец от има-няма десет години. Не беше достатъчно силен.

— Радвам се да видя, че ти пука, Дейв!

— Хайде, махай се оттук! — изпроводи ме той.

— Пази се, момиче! — нареди Лутър.

Усмихнах се широко и на двамата, след това се обърнах и излязох от почти стихналия бар. Посетителите не бяха чули кой знае какво от разговора, но знаех, че ме зяпат. Устоях на желанието да се обърна и да извикам: „Бау!“. Обзалагам се, че поне един щеше да изпищи.

Това е заради белега във форма на кръст на ръката ми. Само вампирите имат такива, нали? Свещен кръст, лепнат на нечиста плът… Моят беше от ръчно ковано желязо. Специална поръчка на един вече мъртъв повелител. Сметнал го за забавно. Ха-ха-ха.

Или пък ме зяпаха заради Дейв? Може би посетителите не забелязваха белега? Може и да бях твърде чувствителна. Държиш ли се приятелски с някой спазващ законите вампир, хората стават подозрителни. Ако пък имаш няколко странни белега, ще се питат дали си човек. Но така е и редно. Подозрението е здравословно. Пази те жив.