Усмихнатият труп

3

Мръсна работа — така каза Долф. Майстор на подценяването. Навсякъде имаше кръв, плиснала по белите стени като че някой е грабнал кофа с боя и щедро я е разлял. Имаше също и блестящобял диван с бродирани кафяви и златни цветни мотиви. По-голямата част от него бе скрита под чаршаф с твърде пурпурен цвят. Ярък квадрат следобедно слънце се лееше през чистите, лъскави прозорци. Слънчевата светлина придаваше на кръвта черешов цвят и лъскавина.

Прясната кръв всъщност наистина е по-ярка от онази, която виждате по телевизията и в киното. В големи количества. Истинската кръв в големи количества е крещящочервена като пожарникарска кола, но на екрана тъмночервеното стои по-добре. Толкова по въпроса за реализма.

Червена — ама наистина червена — е само прясната кръв. Тази тук беше стара и би било редно да изгуби цвета си, но на яркото слънце стоеше лъскава и свежа.

Преглътнах много усърдно и си поех дълбоко дъх.

— Изглеждаш ми прежълтяла, Блейк — обади се току иззад гърба ми нечий глас.

Подскочих и Зербровски се разсмя:

— Стреснах ли те, а?

— Не — излъгах.

Детектив Зербровски е малко над метър и седемдесет, а къдравата му черна коса е започнала да се прошарва. Той носи очила с тъмни рамки, за да подчертае кафявите си очи. Кафявият му костюм беше омачкан, а вратовръзката в жълто и кафеникаво — петносана, вероятно от обяда. Хилеше ми се. Зербровски винаги ми се хили.

— Фанах те, Блейк, признай си! Нима нашата яростна убийца на вампири ще оповръща жертвите?

— Качил си някое и друго кило, нали, Зербровски?

— Ооо, заболя ме! — отвърна той. Долепи длани до гърдите си, олюлявайки се леко. — Не ми казвай, че не копнееш за тялото ми тъй, както аз копнея за твоето!

— Я стига, Зербровски! Къде е Долф?

— В голямата спалня… — Зербровски стрелна с поглед високия таван и капандурата. — Ще ми се ние с Кати да можехме да си позволим нещо такова.

— Аха — съгласих се. — Хубавко е!

Погледнах покрития с чаршаф диван. Платът полепваше по онова, което се криеше отдолу, досущ като салфетка, метната върху разлят сок. Но във вида му имаше нещо нередно. Накрая ми хрумна, че подутините не са достатъчно, та да съставят цяло човешко тяло. Каквото и да се криеше отдолу, му липсваха някои части.

Стаята сякаш се завъртя. Отклоних очи, преглъщайки конвулсивно. Бяха минали месеци, откакто наистина ми беше призлявало на местопрестъпление. Е, поне климатикът работеше. Това беше добре. От жегата винаги смърди повече.

— Хей, Блейк, да не би наистина да ти трябва чист въздух? — Зербровски ме хвана за ръка, сякаш за да ме поведе към вратата.

— Благодаря, добре съм — погледнах го право в ясните кафяви очи… и излъгах. Той знаеше, че лъжа. Изобщо не се чувствах добре, но щях да се оправя.

Полицаят ме пусна, отстъпи назад и подигравателно отдаде чест:

— Обичам яките кучки!

Усмихнах се, просто не успях да се сдържа.

— Разкарай се, Зербровски!

— В края на коридора, последната врата вляво! Ще намериш Долф там! — той потъна в тълпата. На местопрестъпленията при убийство присъстват ужасно много хора — нямам предвид зяпачите отвън, а униформени и цивилни ченгета, техници, онзи тип с видеокамерата… Местопрестъплението прилича на пчелен кошер ужасно претъпкано е и цари трескав хаос.

Проправих си път през присъстващите. Ламинираната ми карта беше защипана на яката на морскосиньото сако. Стоеше там, за да знаят ченгетата, че съм на тяхна страна, а не съм някаква си зяпачка. Освен това така по-спокойно носех пистолет в пълна с полицаи къща.

Промъкнах се през тълпа, която се беше струпала като в пътно задръстване до една врата в средата на коридора. Разнасяха се откъслечни фрази:

— Исусе, виж кръвта… Още ли не са открили трупа?… Искаш да кажеш — останките му?… Не.

Промуших се между двама униформени. Единият се обади: „Ей!“. Забелязах празно място точно пред последната врата от лявата страна. Не знам как бе успял Долф, но беше сам в стаята. Сигурно тъкмо бяха приключили с огледа.

Заварих го коленичил в средата на светлокафявия килим. Бе сложил дебелите си длани, опаковани в хирургически ръкавици, на бедрата. Черната му коса беше толкова късо подстригана, че ушите му сякаш стърчаха от двете страни на голямото, плоско лице. Видя ме и се надигна. Беше почти два метра висок и имаше телосложение на кечист. Разположеното зад него легло с балдахин сякаш внезапно се смали.

Долф е началник на най-новата оперативна група в полицията — Отрядът на привиденията. Официално го наричат Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимава се с всичко, свързано със свръхестественото. На практика е девета глуха за проблемните ченгета. Никога не съм се питала какви ги е забъркал Зербровски, за да попадне при Привиденията. Чувството му за хумор е твърде странно и абсолютно безмилостно. Но Долф… Та той е идеалното ченге. Винаги съм смятала, че е обидил някоя важна клечка — обида от типа да си твърде добър в работата си. Няма да се усъмня, ако ми кажат нещо такова.

На килима до него имаше още един завит с чаршаф вързоп.

— Анита… — той винаги говори така — с по една дума.

— Долф! — приветствах го аз.

Беше коленичил между балдахина и оцапания с кръв чаршаф.

— Готова ли си?

— Знам, че си от мълчаливците, Долф, но не би ли могъл да ме осветлиш какво все пак би трябвало да търся?

— Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш…

Като за Долф това беше цяла реч.

— Добре — съгласих се. — Давай!

Той дръпна чаршафа. Обели го като лучена люспа от окървавеното чудо отдолу. Стоях, взирах се и виждах само парче кърваво месо. Можеше да е всякакво: говеждо, конско, еленско… но човешко? Определено не.

Очите ми го виждаха, но мозъкът ми отказваше да приеме. Приклекнах, подпъхвайки полата между бедрата си. Килимът поддаваше под краката ми, сякаш го бе валял дъжд… само дето не беше дъжд.

— Да имаш да ми дадеш назаем чифт ръкавици? Оставих си нещата за местопрестъпление в офиса…

— В десния джоб на сакото! — Долф вдигна ръце във въздуха. По ръкавиците му имаше кървави следи. — Обслужи се. Жената мрази, когато окървавявам чистото пране!

Ухилих се. Изумително. Чувството за хумор е задължително от време на време. Наложи се да се пресегна над останките. Извадих две найлонови ръкавици — един размер става за всички. Човек винаги има чувството, че отвътре са пълни с пудра. Не ги усещаш точно като ръкавици, а no-скоро като презервативи за ръце.

— Мога ли да го докосна, без да унищожа някоя улика?

— Да.

Побутнах „го“ отстрани с два пръста. Беше като да ръгаш парче прясно телешко. Приятно, плътно докосване. Проследих с пръсти изпъкнала кост и ребра под плътта. Ребра. Внезапно осъзнах какво гледам. Част от гръдния кош на човешко същество. Ето го рамото — бялата кост стърчи там, където явно са откъснали ръката. Това беше всичко. Искам да кажа — всичко. Изправих се твърде бързо и се спънах. Килимът поддаде под краката ми.

Внезапно в стаята бе станало твърде горещо. Обърнах гръб на останките от тялото и открих, че се взирам в някаква тоалетка. Огледалото й бе така опръскано с кръв, сякаш някой го бе покрил с пласт червен лак за нокти. Червено „Черешов цвят“, „Карнавален пурпур“, „Захарна ябълка“.

Затворих очи и много бавно преброих до десет. Когато пак погледнах, стаята ми се стори по-хладна. За първи път забелязах, че вентилаторът на тавана бавно се върти. Чувствах се добре. Яка корава убийца на вампири. Даа бе!

Докато отново прикляках до тялото, Долф не каза и думица. Дори не ме погледна. Добър човек. Постарах се да бъда обективна и да видя каквото има за виждане. Но ми беше трудно. Предпочитам труповете в състояние, в което мога да различа за коя част от тялото става дума. А сега виждах само… останки. Можех да мисля единствено за факта, че това някога е било човешко тяло. „Било е“ — като служебна фраза.

— Доколкото виждам, няма следи от оръжие, но съдебният лекар ще определи по-точно… — посегнах да пипна буцата месо отново, но се спрях. — Ще ми помогнеш ли да го вдигнем, за да погледна в гръдната кухина? В останките от гръдната кухина?

Долф остави чаршафа и ми помогна. Останките бяха по-леки, отколкото изглеждаха. Когато ги изправихме на една страна, се оказа, че отдолу няма нищо. Бяха изчезнали всички органи, които ребрата обикновено защитават. В името на всичко свято, изглеждаше досущ като разрязани телешки ребра, като изключим мястото, където се прикрепяха костите на ръката. Виждаше се дори част от ключицата.

— Добре — заявих. Не ми хареса как се задъхвах. Изправих се, отпуснала окървавените си ръце. — Покрий го, моля те!

Долф изпълни молбата ми и се изправи:

— Е, какви са впечатленията?

— Насилствена смърт, причинена с изключителна жестокост. Упражнена е значително повече сила, отколкото има обикновен човек. Тялото е било разкъсано на части на ръка.

— Защо на ръка?

— Няма следи от нож… — засмях се, но смехът ме задави. — По дяволите, бих казала, че някой е използвал електрически трион, както в касапницата при кравите, но костите… — поклатих глава. — Нищо механично не е било вкарвано в действие тук.

— Нещо друго?

— Аха, къде е остатъкът от шибаното тяло?

— Надолу по коридора, втората врата отляво.

— Остатъкът от тялото ли? — в стаята отново ставаше по-топло.

— Просто хвърли едно око и ми кажи какво си видяла.

— По дяволите, Долф, знам, че не обичаш да влияеш на експертите си, но не искам да влизам там на сляпо!

Той просто се взираше в мен.

— Поне ми отговори на един въпрос!

— Може би. Какъв?

— По-зле ли е от това?

Той явно се позамисли за малко.

— И да, и не.

— Проклет да си!

— Ще разбереш, след като го видиш!

Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.

Долф тръгна пред мен към съседната стая на ужаса. Всъщност не исках да откривам останалата част от тялото. Исках да си ида у дома. Той се поколеба пред една затворена врата, докато се изравня с него. На вратата имаше картонен силует на зайче — като за Великден. Точно под Зайо висеше бродирано ковьорче с надпис „Стаята на Бебчо“.

— Долф… — успях да смотолевя.

До нас от дневната долиташе приглушен шумът.

— Да?

— Няма нищо, няма нищо — поех си дълбоко дъх и издишах.

Можех да се справя. Щях да се справя. О, Боже, не исках! Докато вратата се отваряше навътре, прошепнах под нос кратка молитва. В живота има мигове, когато единственият начин да преминеш изпитанието е с малко благоволение отгоре. Обзалагах се, че сега е настъпил един такъв миг.

През малкия прозорец струеше слънчева светлина. Завесите бяха бели, с избродирани по ръбовете малки патенца и зайчета. По светлосините стени танцуваха картонени животинки. Нямаше люлка, заместваше я едно от онези легла с перила, които се свалят. Креватче за голямо момче, нали така ги наричат?

Тук нямаше толкова много кръв. Благодаря ти, мили Боже! Кой казва, че никога не отвръщаш на молитвите? Но в квадрата от ярко августовско слънце седеше плюшено мече. Беше покрито с плътен слой кръв. Едното му стъклено око се взираше наоколо и изпъкваше изненадано от копринената изкуствена козина.

Коленичих до него. Килимът не поддаде, не беше просмукан с червено. Защо, дявол го взел, проклетото мече киснеше тук, покрито със съсирваща се кръв? В цялата стая, доколкото забелязвах, нямаше и капчица.

Дали някой простото е поставил така? Вдигнах глава и открих, че гледам към малък бял скрин с чекмеджета с изрисувани по тях зайчета. Явно собствениците са смятали, че щом си започнал декорацията с един мотив, ще е най-добре да се придържаш към него. На бялата боя се виждаше един малък, идеален отпечатък от длан. Припълзях към него и вдигнах ръка нагоре, за да сравня размера. Дланта ми не е толкова голяма, малка е дори за жена, но този отпечатък беше миниатюрен. Две, три, може би четиригодишно дете… Сини стени, значи вероятно момченце.

— На колко е детето?

— На гърба на снимката в дневната пише „Бенджамин Рейнолдс, 3 г.“.

— Бенджамин… — прошепнах и се втренчих в кървавия отпечатък. — В тази стая няма тяло. Тук не е убиван никой.

— Не.

— Тогава защо искаше да огледам? — обърнах се към Долф, както бях на колене.

— Мнението ти не струва нищо, ако не си видяла всичко.

— Това проклето мече ще ми се явява насън!

— И на мен — уточни Долф.

Изправих се, устоявайки на порива да пригладя полата си отзад. Изумително колко пъти съм си пипала неволно дрехите и съм се изплесквала с кръв. Но не и днес.

— Това под чаршафа в дневната тялото на детето ли е? — още докато го казвах, се молех да не е.

— Не — отвърна полицаят.

Благодаря ти, Боже!

— На майката?

— Да.

— А къде е трупът на момчето?

— Не можахме да го намерим… — той се поколеба, после попита: — Дали е възможно тварта напълно да е изплюскала тялото на детето?

— Искаш да кажеш: до степен, в която да не остане нищо за намиране?

— Да — призна Долф.

Стори ми се съвсем лекичко пребледнял. Вероятно и аз не сияех в розово.

— Възможно е, но дори и немъртвите имат граници на апетита си… — поех си дълбоко дъх. — Да сте намирали следи от… повръщано?

— Повръщано? — той се усмихна. — Хубав термин. Не, тварта не е яла, за да повръща след това. Или поне не сме открили такова нещо.

— В такъв случай хлапето вероятно е още наоколо.

— Може ли да е живо? — попита Долф.

Вдигнах очи към него. Искаше ми се да кажа „да“, но знаех, че вероятно отговорът е отрицателен. Спрях се на компромис.

— Не знам.

Долф кимна.

— Дневната ли следва? — поинтересувах се.

— He — той излезе от спалнята, без да каже нито дума повече и аз го последвах.

Къде другаде можех да ида? Само дето не бързах. Ако искаше да си играе на корав тип, безмълвен полицай, тогава, нека си ме чака да го настигна.

Последвах широкия му гръб зад ъгъла, през дневната и към кухнята. Към бара водеше подвижна стъклена врата. Навсякъде имаше стъкла. Бляскавото им сребро хвърляше искри под светлината на поредната капандура. Кухнята беше безупречна, като в реклама от списание, цялата в сини плочки и пищно, светло дърво.

— Хубава кухня — казах аз.

От мястото си виждах сновящите по моравата хора. Групата бе излязла навън. Високата ограда ги скриваше от любопитните съседи, както бе скрила и убиеца снощи. Един самотен детектив стърчеше пред бляскавата мивка. Записваше си нещо в бележника.

Долф ми махна да погледна по-отблизо.

— Добре — кимнах аз. — Нещо е нахлуло през плъзгащата се стъклена врата. Сигурно е вдигнало страхотен шум. Толкова чупещо се стъкло, дори и ако климатикът е дрънчал… Човек все ще чуе.

— Така ли мислиш? — попита началникът на Привиденията.

— Някой от съседите да е чул нещо? — попитах.

— Никой няма да си признае — уточни Долф.

Кимнах.

— Стъклото се чупи, някой слиза да провери… вероятно мъжът. Сексистките стереотипи умират трудно.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Долф.

— Смелият ловец защитава семейството си — обясних.

— Добре, да речем, че е бил мъжът. После?

— Той влиза, вижда онова, което се е метнало през стъклото, и вика жена си. Вероятно й нарежда да бяга. Да вземе детето и да си обира крушите.

— Защо не й казва да позвъни на полицията?

— Не забелязах телефон в голямата спалня… — кимнах към телефона на стената в кухнята. — Това вероятно е единственият апарат. Налага се да минеш покрай чудовището, за да се добереш до слушалката.

— Давай нататък.

Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.

— Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижило, пратило го е в несвяст, но не го е убило.

— Защо да не го убива?

— Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.

— Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?

Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.

Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал — като кабел, който е бил откъснат от щепсела.

Добре.

— Нещо я е разкъсало на части, също като… мъжа в спалнята.

— Откъде разбра, че е мъж?

— Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?

Долф поклати глава:

— Доколкото знаем, не.

— Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й… — помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. — Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.

Той кимна:

— Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.

— Благодаря, за което.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?

— Става — той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.

Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!

— Значи бях прав, че не е човек? — полюбопитства детективът.

Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди… Приличаше на цирк за извратеняци.

— Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.

— Забелязах. Какво значи това?

— Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.

— Повечето?

— Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.

— Значи не смяташ, че е било вампир?

— Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.

— Гул?

— Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.

— Зомби?

Поклатих глава:

— Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва…

— Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.

Усмихнах се:

— Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.

— А имат ли склонност към насилие?

— Поне засега не са проявявали — отвърнах.

— Зомбитата падат ли си по насилието? — уточни Долф.

— Само ако им наредиш.

— Това пък какво значи? — попита той.

— На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.

— Зомби като оръжие?

Кимнах:

— Да, нещо такова.

— Че кой би измислил подобно клане?

— Не съм сигурна какво се е случило тук — заявих.

— Знам. Но кой е способен на това?

— Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.

— Остави на нас да преценим — отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.

— Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?

— Ако обичаш!

Въздъхнах:

— Не мога да повярвам! Добре, значи — аз, Мани Родригес, Питър Бърк и… — спрях, миг преди да изрека последното име.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред заподозрените.

Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.

— Сигурна ли си, че това са всички имена, които ще ми изброиш?

— Ако се сетя за още някого, ще те известя — заявих.

Придадох си най-невинното ококорено изражение. Ето, нямам нищо в ръкава.

— По-добре да го сториш, Анита!

— Естествено!

Долф се ухили и поклати глава:

— Кого защитаваш?

— Себе си — отвърнах.

Той ми се стори озадачен. Нека кажем просто, че не искам да настройвам някого срещу себе си.

— Кого?

Вдигнах глава към ясното августовско небе:

— Смяташ ли, че ще вали?

— По дяволите, Анита, нуждая се от помощта ти!

— Вече ти я дадох.

— Името!

— Още не. Първо ще проверя и ако ми се стори подозрително, обещавам да споделя с теб.

— Е, ти си самата щедрост, нали? — по бузите на ченгето пълзеше червенина. Досега не бях виждала Долф да се ядосва. Боях се, че ми предстои да присъствам на грозна сцена. — Първата жертва беше бездомник. Сметнахме, че е припаднал от пиене и гулите са го докопали. Намерихме го точно до едно гробище. Случаят е ясен, нали? — повишаваше тон с всяка следваща дума. — След това открихме онази двойка — тийнейджъри, спипани да се натискат в колата на хлапето. Мъртви, все още не особено далече от гробището. Повикахме изтребител7 и свещеник. Случаят приключен… — Долф заговори по-тихо, но все едно беше преглътнал крясъците си. Гласът му бе напрегнат и почти задавен от гняв: — А сега и това. И е същата твар каквото и да е то, мътните го взели. Но се намираме на километри от най-близкото проклето гробище. Не е гул, а и ако те бях извикал при първия или втория случай, това клане нямаше да се случи. Ама смятах, че ставам по-добър в свръхестествените дивотии. Вече съм понатрупал опит, но не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен… — той мачкаше бележничето в огромните си лапи.

— Това е най-дългата реч, която някога съм чувала от устата ти — заявих.

Долф почти се засмя:

— Нуждая се от името, Анита!

— Доминга Салвадор. Тя е вуду жрица на целия Среден Запад. Но ако пратиш полицията при нея, няма да говори с теб. Нито един от хората в списъка няма да разговаря с вас.

— Но с теб ще разговарят?

— Да — признах.

— Добре, тогава най-добре до утре да си надушила нещо.

— Не знам дали ще успея да си уредя среща толкова бързо.

— Или успяваш, или отивам аз — настоя Долф.

— Добре де, добре, ще се справя все някак!

— Благодаря, Анита! Поне сега има откъде да започнем.

— Може изобщо да не е зомби, Долф! Просто предполагам наслуки.

— Че какво друго може да е?

— Ами, ако по стъклата бе имало кръв, щях да предположа, че е ликантроп8.

— О, страхотно, точно това ми трябваше — развилиял се превръщан!

— Да, но по стъклата няма кръв.

— Значи вероятно е някакъв вид немъртвец — кимна Долф.

— Именно.

— Е, говори с тази Доминга Салвадор и ми докладвай незабавно.

— Слуш-шам, сержант!

Долф ми спретна една гримаска и се прибра в къщата. По-добре той, отколкото аз. Аз имах задача само да се прибера у дома, да се преоблека и да се приготвя за събуждане. Тази вечер, след падането на мрака, щяха да ме чакат трима клиенти, строени за… или по-правилно е да се каже „легнали“?

Терапевтката на Елен Гришъм смяташе, че за пациентката й ще е от полза да се изправи срещу баща си, който я е насилвал като малка. Проблемът се коренеше в това, че от няколко месеца насам човекът почиваше в гроба. Така че аз трябваше да вдигна господин Гришъм от мъртвите и да оставя дъщеричката да му обясни какъв кучи син е бил приживе. Терапевтката смяташе, че това ще има пречистващо въздействие. Е, ако си защитил докторат, сигурно ти се позволява да се изказваш по този начин.

Другите две съживявания бяха по-обикновени; оспорвано завещание и главен свидетел на обвинението, проявил лошия вкус да получи сърдечен удар преди да свидетелства на делото. Все още не беше сигурно дали показанията на едно зомби са приемливи в съда, но хората бяха достатъчно отчаяни да пробват и да си платят за това.

Стоях насред зелено-кафявата морава. Радвах се, че семейството не е било привърженик на пръскачките. Хабене на вода. Може би дори рециклираха кутиите и вестниците? Нищо чудно да бяха почтени граждани-природолюбители. А може и да не бяха.

Един от униформените вдигна жълтата лента с надпис „Не преминавай!“ и ме пусна да изляза. Постарах се да не обръщам внимание на зяпачите и се намъкнах в колата си. Беше скорошен модел „Нова“. Можех да си позволя и по-добра, но защо да си давам труда? Нали върви?

Воланът беше прекалено нагорещен, за да го пипам. Пуснах климатика и оставих колата да се охлади. Всичко, което казах на Долф за Доминга Салвадор беше истина. Нямаше да проговори пред полицията, но не по тази причина се опитах да задържа името й извън играта.

Ако полицията пристигнеше да тропа по вратата на сеньора Доминга, тя би пожелала да научи кой ги е пратил. И щеше да открие кой. Сеньората беше най-могъщата жрица-вудун, която някога съм срещала. Безспорно, събуждането на зомби-убиец се нареждаше сред многото неща, на които бе способна, стига да пожелае…

Честно казано, има и по-страшни неща от зомбита, които могат да припълзят през прозореца ти някоя тъмна нощ. За тази страна на бизнеса знаех толкова малко, колкото можех да си позволя да пренебрегна. Сеньората бе измислила повечето гадости.

Не, не желаех Доминга Салвадор да ми се ядосва. Така че май се налагаше да си поприказвам с нея още утре. Беше малко като да си назначиш среща с Кръстника на вудуто. Или, в този случай — с Кръстницата. Проблемът беше, че тази кръстница не бе особено доволна от мен. Доминга ми бе пращала покани за гостуване в дома й. За присъствие на церемониите й. Аз любезно й бях отказала. Според мен я разочароваше фактът, че съм християнка. Тъй че досега бях успявала да избегна личните срещи.

А сега смятах да питам най-силната жрица-вудун в Щатите, а може би и в цяла Северна Америка, дали не е вдигала някакво зомби. И ако това зомби просто ей-тъй, случайно, скита наоколо и трепе хора, дали не го прави по нейна заповед? Да не бях откачила? Може би. Струваше ми се, че и утрешният ден щеше да влезе в графата на натоварените.