Тъмен пламък

Осма глава

Деймън се обръща към мен. Думата „проблем“ прелита от неговия ум към моя.

Аз обаче просто си стърча там — толкова втрещена, че не мога дори да си представя какво ще правим.

— Знаех си, че ще ни създаде неприятности. — Той поклаща глава и се отпуска на кушетката. — Прекалено е крехка, нестабилна и избухлива. Няма да е в състояние да се справи с всичко това. Тази сила ще я погълне и овладее, при това не след дълго. Само почакай и ще видиш.

— Да чакам?! — Тръсвам се на облегалката до него. — Сериозно ли говориш? Да чакам какво? Смяташ, че ще стане по-зле, отколкото е в момента?

Той кимва, като очевидно прави голямо усилие, за да не се изпише на лицето му „Нали ти казах!“. Не че това има значение. И двамата знаем, че аз съм виновна за тази каша.

Въздъхвам, плъзвам се от облегалката и се отпускам върху него. Зная, че трябва да сторя нещо — да овладея ситуацията, преди напълно да е излязла от контрол — но нямам представа какво точно да направя. Всяко решение, което вземах досега, беше прекалено глупаво и само влошаваше нещата. Вече съм толкова уморена, толкова изтощена… Единственото, което искам, е да легна и да спя мирно и спокойно, без да виждам Роман в сънищата си.

Роман.

Името отеква в мислите ми и оттам — в Деймън — и когато ме поглежда, разбирам, че е прекалено късно. Усетил е.

— Защо промени решението си? — Той ме изучава внимателно, търси истината, скрита зад погледа, зад думите ми. — Защо й каза да го избягва?

— Защото ти бе прав — промърморвам и се мразя за лъжата, която се каня да изрека. — Това бе нещо прекалено егоистично — да я изложа на такава опасност, само за да постигнем целите си…

Тръсвам глава и оставям косата си да падне и да скрие лицето ми.

В действителност се притеснявам, че не го направих заради нея.

Страхувам се, че се опитах да я държа далеч от Роман, за да има повече място за мен.

Оставам така, със скрито лице, докато се боря да се съвзема, да призова поне малък проблясък от старото си „аз“. Когато най-накрая вдигам глава, съзирам тревожното му изражение. Ръката му стисва коляното ми.

— Ей, не се притеснявай толкова — опитва се да ме успокои той с нежен, мек тон. — Не бъди толкова сурова към себе си. Голяма работа — натъкнали сме се на някакво дребно препятствие, ще го преодолеем. Нали сме заедно? Нали все още ти имаш мен, а аз теб — в крайна сметка това е най-важното. Колкото до всичко останало… ще намерим начин. Обещавам ти, че ще се справим.

— Наистина ли сме… — Поглеждам го стреснато и очите ми се разширяват, когато осъзнавам какво съм казала току-що.

Исках да попитам „наистина ли ще“, да поставя под въпрос откриването на начина, а не взаимоотношенията ни и това, че сме заедно.

Той отвръща на погледа ми, очевидно притеснен от думите ми:

— Смятах това за даденост. Нима греша?

Преглъщам с усилие и хващам ръката му. Наблюдавам тънкия воал енергия, който трепти между дланите ни, и изчаквам, докато се съвзема достатъчно, за да мога отново да имам доверие на гласа си.

— Не грешиш — прошепвам. — Ти си най-хубавото нещо в живота ми, единственото, което има значение.

Повтарям думите, в които съм убедена — това е истината. Просто ми се иска да можех да ги усещам по същия начин, както преди.

Деймън обаче не се хваща на това. Твърде добре ме познава — през последните четиристотин години е ставал свидетел на хиляди различни настроения, на милиони промени в интонацията, на милиарди начини, по които се избягва прекият отговор — при това, ако броим само моите.

— Евър, какво има? Държиш се странно, откакто…

Поглеждам го и го прекъсвам с остър, нервен тон:

— Откакто те накарах да изпиеш онази „противоотрова“, заради която сега дори едно наше докосване би било смъртоносно ли?

Той поклаща глава.

— Или откакто превърнах Хевън в безсмъртна?

Той отново поклаща глава, като този път притиска пръст към устните ми, с което ме кара да замълча:

— Нямах предвид никое от тези събития. Ти взе най-добрите решения предвид обстоятелствата, в които се бе озовала. Нямам право да те виня за тях. Исках да кажа, че се държиш особено, откакто започна да се интересуваш от магия. Изглеждаш винаги твърде заета, разсеяна, сякаш никога не си изцяло тук. А аз се безпокоя за теб. Чудя се дали не си нагазила прекалено надълбоко и дали ще мога да ти помогна.

Поглеждам в очите му и съзирам толкова силна надежда и толкова много нежност, че просто не съм в състояние да му призная какво чувствам към Роман. Самата мисъл, че мога да го направя, ме отвращава и плаши до смърт.

— Признавам, че се оказах в… затруднение. Не искам да навлизам в подробности, но сега нещата се пооправиха. Роми и Райни ми показаха как да го разваля и сега всичко е… наред. Просто трябва да ми вярваш.

Поглежда ме и разбирам, че само съм засилила притесненията му. Той обаче само кимва и заявява:

— Щом ми казваш да ти вярвам, това и ще направя. Искам обаче да споделяш с мен, да ми кажеш, за да мога някак да ти помогна.

Пресягам се да го докосна — моят приятел… моята половинка… моят партньор във вечността. Зная, че именно така трябва да бъде; че онова, което преживявам в момента, е грубо, но временно прекъсване. Чисто техническо затруднение, незначително препятствие на фона на безкрайния съвместен живот, който ни очаква. Същевременно ясно усещам ужасното безмилостно бучене, което се надига в мен и заплашва отново да ме залее и подчини. Затова го поглеждам право в очите и тихо го питам:

— Какво ще кажеш да се махнем оттук?

Той отвръща на погледа ми, лицето му се смекчава и в очите му се появява нежна светлина. Готов е за приключения, както винаги.

— Имаш ли предвид някое определено място? — пита ме.

Със сигурност не знае за какво си мисля, но ще се съгласи на всичко, което поискам.

Аз само кимвам. Стисвам по-силно ръката му, карам го да затвори очи и прошепвам:

— Следвай ме.