Тъмен пламък

Деветнайсета глава

Дори не се замислям, нито пък ми хрумва да го направя. Просто изграждам портала, минавам през него и хуквам към дома на Деймън.

После обаче, точно когато се каня да спра пред входната врата, размислям.

Защото близначките са там.

Те винаги са там.

А това е нещо, което в никакъв случай не бива да се обсъжда в тяхно присъствие.

Обаче портите вече се разтварят, аз подкарвам колата направо, но поемам към парка, вместо към неговата къща. Паркирам до тротоара и тръгвам към люлките, където се настанявам на една седалка и започвам да се оттласквам с такава сила, че има реална опасност да се превъртя изцяло. Само че това не се случва, така че продължавам да се люлея напред-назад и да се наслаждавам на вятъра, който охлажда бузите ми, и на лекото трепване в стомаха, което усещам при рязкото движение надолу. Затварям очи и викам Деймън — използвам всичките сили, които са ми останали, преди чудовището да се събуди и да започне отново да ме саботира. Броя секундите… той застава пред мен, преди да съм стигнала до десет.

Въздухът се променя, сякаш зареден с електричество от самото му присъствие; погледът му разпраща тръпки по кожата ми, тялото ми започва да гори. А когато отварям очи и срещам неговите, ме изпълват същите чувства, както първия път, когато се срещнахме на паркинга в училище. Моментът е магически, завладяващ, предавам се моментално и напълно. Слънцето, залязващо зад гърба му, го обгръща в пламтящ ореол от златно, оранжево и червено, които сякаш бликат от тялото му. Опитвам се да задържа този миг колкото мога по-дълго — наистина не искам да свършва. Знам чудесно, че когато това се случи — въпрос на съвсем кратко време — всичко отново ще помръкне и аз ще спра да се чувствам по този начин, ще престана да виждам и усещам него по този начин.

Той сяда на люлката до мен и на свой ред полита високо в небето, като веднага синхронизира движението й с моята. И двамата започваме да пикираме заедно на умопомрачителна, невероятна височина, после се спускаме рязко надолу — това прилича на метафора, на олицетворение на връзката ни през последните четиристотин години.

След това обаче ме поглежда с изписано на лицето въпросително очакване, а аз знам, че ще го разочаровам. Причината, поради която дойдох тук, е различна от онази, за която мисли той.

Поемам си дълбоко въздух и проговарям с усилие:

— Виж какво — обръщам се към него. — Наясно съм, че нещата в момента са малко… напрегнати и принудени…

Млъквам за миг, защото описанието не е особено подходящо. Трябва обаче да продължа, независимо дали искам.

— Както и да е, трябва да ти кажа. След като ти си тръгна, попаднах на нещо толкова необичайно и странно, че веднага хукнах насам, за да ти съобщя. И ако можем, поне за момента, да оставим останалото настрана. Мисля, че ще ти е интересно да чуеш онова, което искам да ти съобщя.

Той леко накланя главата си на една страна. Изпива ме с поглед, толкова дълбок, тъмен и настойчив, че думите засядат в гърлото ми.

Принудена съм да сведа очи към земята. Бавно очертавам с пръстите на краката си малки кръгове в прахоляка на земята. Думите се точат бавно, мъчително:

— Знам, че това звучи странно и толкова откачено, че вероятно дори няма да ми повярваш в началото… обаче, казвам ти… колкото и невероятно да изглежда, това е чистата и неподправена истина. Видях го със собствените си очи!

Млъквам и той кимва по своя неподражаем начин — търпеливо и окуражаващо, както прави винаги. Тогава пробвам отново, като не спирам да се питам защо съм толкова нервна, при условие, че той е може би единственият човек на тази земя, който наистина ще ме разбере.

— Ами, ти винаги си казвал, че очите са прозорци към душата и огледало към миналото, нали си спомняш? И че можеш да разпознаеш някого от предишен свой живот, стига само да погледнеш в очите му?

Той кима отново — без да бърза заникъде, без да настоява или да показва някакво изражение — сякаш има цялото време на земята и ще ме изчака да кажа каквото имам, както аз намеря за добре.

— Както и да е, мисълта ми беше, че… — Поемам си дълбоко въздух и се моля да не ме сметне за още по-луда, отколкото вече ме мисли, а после изтърсвам: — Ава-е-лелята-на-Роми-и-Райни!

Изстрелвам абсурдното си твърдение толкова бързо, че то прозвучава като една-единствена дълга дума. Деймън продължава да си седи, невъзмутим и спокоен, без да помръдва и без да казва нищо.

— Спомняш ли си, веднъж ти споменах — имах видение за живота им и в него видях леля им? Е, може и да звучи откачено, но въпросната леля сега е Ава. Умряла е по време на процесите срещу салемските вещици и се е преродила в този живот като Ава. — Свивам рамене, защото не знам как да продължа, след като съм изтърсила нещо подобно.

Устните му се извиват съвсем лекичко, а очите му проблеснат по-меко. Той започва бавно да се люлее напред-назад и заявява:

— Знам.

Поглеждам го косо. Не съм сигурна, че съм чула правилно.

Той се извърта и премества люлката толкова близо до мен, че коленете ни почти се докосват, след което ми обяснява:

— Ава ми каза.

Скачам от люлката си толкова внезапно, че веригите, на които се държи, се удрят една в друга, започват да дрънчат оглушително и се оплитат една в друга. Когато започват да се развиват на обратно, седалката се завърта бясно сред отвратително тракане и дрънчене. Коленете ми треперят, краката не ме държат. Присвивам очи и му отправям невярващ поглед, наистина недоумявам как той, който твърди, че ме е обичал през всичките ми съществувания, е могъл да се сприятели с нея, да постави близначките в опасност, да ме предаде по този начин.

Той обаче твърдо отвръща на погледа ми. Изобщо не изглежда загрижен.

— Евър, моля те! — Поклаща леко глава. — Нещата не стоят така, както ти си мислиш.

Стисвам устни и отклонявам очи, като само си казвам: Това къде ли съм го чувала преди?! А, да — от Ава. Една от любимите й реплики безспорно. Непрекъснато я повтаря, но не смятах, че е възможно той да й повярва.

— Разбрала е, когато е надникнала в „Хрониките на Акаша“. Днес потвърдих поне това — след като не намерих начин да помогна на теб. От известно време насам се опитва да оправи къщата си и търси подходящ момент да им каже, а пък аз — макар да й повярвах — не бях напълно сигурен кое ще бъде най-добре за тях. Така че днес, когато помолих за някои отговори и насоки, да ми се разкрие най-доброто разрешение, научих тази история. Всъщност в момента те са с нея.

— А-ха, така значи. — Впервам поглед в него. — Ава вече не е зла и опасна, събрала се е отново с близначките, а ние си получаваме живота обратно.

Опитвам се да се изсмея, но разговорът изобщо не се развива според желанието ми.

— Така ли е? Наистина ли ще получим живота си обратно?

— Той отново накланя главата си на една страна и впива в мен поглед.

Въздъхвам. Знам, че трябва да му обясня. Това е най-малкото, което мога да направя.

Тръсвам се отново на люлката. Пръстите ми се свиват и разпускат около дебелите метални вериги, на които виси. Поглеждам го и бавно казвам:

— Днес… в Съмърленд… независимо от това как е изглеждало отстрани… изобщо не бе така. И щях да ти обясня — наистина исках да ти обясня всичко… обаче ти изчезна толкова бързо, че… — стисвам устни и отклонявам очи.

— Добре, защо просто не ми обясниш сега? — пита Деймън и ме поглежда изучаващо. — Сега съм тук. Имаш цялото ми внимание.

Гласът му е толкова равен и учтив, че усещам как сърцето ми се разбива, просто се разпада на хиляди малки късчета. Той седи до мен — красив, силен и изпълнен с добри намерения. Иска само да стори правилното нещо, каквото и да му струва това.

И аз толкова силно желая да се протегна, да го прегърна и да го притисна към себе си, да му разкажа всичко. Само че не мога. Думите ми са заложници на чудовището в мен.

Затова само свивам рамене:

— Ами… беше напълно невинно. Наистина. Направих го заради нас, както и да е изглеждало отстрани.

Деймън ме поглежда с толкова силна любов и толкова много търпение, че ме пробожда вина.

— Добре, кажи в такъв случай — получи ли онова, за което отиде? — пита ме спокойно.

Думите обаче сякаш носят прекалено много скрит смисъл, а аз не мога да разгадая какъв е той. Затова мълча още известно време, като се опитвам да запазя спокойствие под тежестта на тъмния му изпитателен поглед. Накрая с длани, залепнали от пот за метала, казвам:

— Знаеш, че се чувствах много зле, защото го нападнах и въобще… както и да е, накратко — смятах, че ако го заведа в Съмърленд, ще се излекува и…

— И? — пита той.

В гласа му все така чувам търпението, продължило четиристотин години. Не мога да не се запитам дали не се уморява понякога, дали не му омръзва да е толкова толерантен и да страда така… особено когато става въпрос за отношенията му с мен и всичките проблеми, които му създавам.

— И… — опитвам се да го кажа, да оформя в думи случващото се с мен, но не мога.

Звярът е буден, черната магия действа и взема контрол, а аз едва успявам да се сдържа и да остана, където съм. Тръсвам глава и нервно започвам да си играя с изкуствените костени копчета на жилетката си.

— Ами… нищо. Наистина, това е всичко. Просто се надявах, че нараняванията му ще изчезнат, както и стана.

Деймън ме оглежда внимателно и сякаш обмисля нещо. Лицето му е спокойно и сдържано — внушава ми, че напълно ме разбира. Лошото е, че наистина разбира. Осъзнава всичко, много повече от онова, което разкриват тромавите ми неподходящи думи. Схваща прекалено добре.

— И понеже вече така и така бяхме там, реших да го разведа наоколо и да му покажа. Е, в мига, в който видя Храма, той се втурна в него, а останалото, както казват, е история.

Погледите ни се срещат. И на двама ни не убягва иронията на израза… в нашата ситуация и с нашето минало.

— А ти влезе ли с него… в Храма?

Очите му се присвиват толкова, че заприличват на цепки. Гледа ме така, сякаш вече знае, сякаш е наясно, че вече не съм добре дошла в коридорите на познанието — просто иска да го чуе от собствените ми уста. Иска пълно признание за това колко ниско съм паднала и колко съм черна и извратена.

Поемам си дълбоко въздух и небрежно отмятам косата от лицето си:

— Не, аз просто…

Млъквам, като се чудя дали да му разкажа за ездата си до ничията земя. Бързо се отказвам от тази идея, защото ме притеснява мисълта, че тя може би не е истинско място. Може би е отражение на мен самата и на вътрешното ми състояние.

— Аз, ъ-ъ… аз се мотах наоколо и чаках. — Свивам рамене. — Имам предвид, че наистина се отегчих и по някое време дори си помислих да си тръгна, но също така трябваше да се уверя, че ще намери обратния път, така че… ъ-ъ-ъ… просто се разходих и го изчаках.

Кимвам, но ми личи, че го правя насила. Изобщо не съм убедителна.

Разменяме си дълги болезнени погледи. И двамата сме наясно, че лъжа: току-що изнесох най-некадърното представление през живота си. А пък после поради някаква странна и неизвестна за мен причина той ме прегръща. Усещането е за нещо окончателно, все едно приключва с мен и ме отпъжда. Малко е да се каже, че се чувствам разочарована. Миниатюрната, все още запазила разума си искрица в мен се надяваше Деймън да намери начин да ме подмами и аз да му кажа истината — някак да я научи, да се свърши всичко това. Той обаче само ме гледа — толкова дълго, че накрая се обръщам встрани и подмятам:

— Хубаво е, че все още посещаваш Съмърленд въпреки отказа ти да дойдеш с мен.

Знам, че не заслужава подобно отношение, но въпреки това не спирам думите.

Той сграбчва люлката ми и ме придърпва към себе си. Челюстта му е напрегната, пръстите му сграбчват до болка веригата, а думите трудно се промъкват през стиснатите зъби:

— Евър, за Бога — аз не отидох там заради себе си! Направих го заради теб.

Преглъщам мъчително. Колкото и да ми се иска да гледам встрани, не мога. Очите ми са приковани в неговите.

— Опитах се да намеря начин да те достигна, да ти помогна. Държиш се толкова различно, сдържано и отчуждено — изобщо не приличаш на себе си! От дни не сме прекарвали времето си заедно, не и истински. Съвсем очевидно е, че се стараеш да ме избягваш и вече не искаш да бъдеш с мен — поне не тук, на земята.

— Това не е вярно!

Само че гласът ми трепери и е твърде висок, почти крещя. Изобщо не звучи убедително. Въпреки това продължавам, без да се колебая изобщо.

— Ти май не си забелязал, ама аз доста усилено работя напоследък. До този момент лятото ми се състоеше в подреждане на книги, водене на документация и гадаене под псевдонима „Авалон“. Така че, да, наистина — исках през свободното си време да се откъсна за малко от всичко и да избягам, толкова ли е лошо това желание?

Стисвам устни и го поглеждам право в очите. По-голямата част от казаното е истина, просто се питам дали ще разбере кои части не са.

Той обаче само поклаща глава. Не ми вярва и няма да се поддаде, няма да промени мнението си.

— А-ха, ясно. А сега, когато Джуд се чувства добре — след като го излекува с едно пътуване до Съмърленд — чудя се какво ще е следващото ти извинение.

Малко ми остава да ахна. Отклонявам погледа си, изненадана от неочаквания му удар. Същевременно нямам никаква представа какво да отвърна, нито пък какво следва. Подритвам леко някакво камъче. Не съм в състояние да му се доверя и да му разкажа, а съм прекалено уморена, за да измисля нещо друго. Чувствам се като пребита.

— Знаеш ли, преди тук, на земята, изглеждаше толкова сияеща и здрава, колкото днес, когато те видях в Съмърленд.

Преглъщам мъчително и свеждам глава. Не вярвам на ушите си. А пък той безмилостно продължава:

— Знам за магията, Евър. — Гласът му е нисък и тих, почти шепне… защо имам чувството, че крещи? — Зная, че си навлязла твърде дълбоко. Позволи ми да ти помогна.

Настръхвам. Цялото ми тяло застива напрегнато. Сърцето ми лудо блъска в гърдите.

— Познати са ми всички тези знаци — внезапните атаки на паника, лъжите, загубата на теглото — цялото това… линеене. Сякаш вехнеш. Ти си пристрастена, Евър. Пристрастена си към тъмната страна на магията. Джуд не биваше да те въвлича в това! — Той тръсва глава, без да ме изпуска от поглед. — Колкото по-бързо си признаеш, че си пристрастена, толкова по-бързо ще ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Не е… — Боря се да проговоря, но думите не идват: чудовището е поело контрола, твърдо решено да разруши всичко помежду ни. — Нали затова отиде до Великите коридори на познанието? За да ми помогнеш?

Поглеждам го и виждам как на лицето му се изписват болка и изненада. Това обаче не е достатъчно да спре звяра. Въобще не е достатъчно. Той едва сега започва и има дълъг път пред себе си.

— Е, кажи ми — какво все пак видя? Какво ти разкриха великите акашки хроники?

— Нищо — отвръща той с уморен глас, в който ясно се долавя поражението. — Не научих абсолютно нищо. Явно, когато проблемът е възникнал от действията на съответния човек, на всички останали се забранява достъп. Не ми е позволено да се намесвам по никакъв начин.

После свива рамене.

— Предполагам, че всичко това е част от пътуването. Обаче, Евър, има едно нещо, в което съм сигурен. Миналия четвъртък Роман спомена някакво заклинание. Освен това, откакто Джуд ти даде книгата, нищо не е такова, каквото беше. Ти си различна, помежду ни не е същото, всичко се промени. — Поглежда ме, сякаш чака потвърждение, но такова няма, защото не съм в състояние да му го дам. — Вие двамата имате дълга история, сложно и свързано минало — а и той очевидно не се е отказал от теб. Имам чувството, че застава между нас… че магията застава между нас. Евър, тя ще те унищожи, ако не си внимателна! Виждал съм това да се случва.

Очите ми пробягват по лицето му. Разбирам, че се опитва да ми изпрати послание, някакъв образ, обаче странният непознат пулс вече ме е обхванал напълно и тупти в цялото ми тяло — тъмният пламък се разгаря. Дотолкова е отслабил силите ми, че вече не чувам мислите на Деймън, не усещам енергията му. Убягват ми огънят и трепетът от присъствието му, не долавям нищо.

Той се приближава към мен, сграбчва раменете ми и се вглежда в очите ми решително и твърдо. Изобщо няма нужда да ми казва, че възнамерява да разреши този проблем веднъж завинаги.

Колкото и да искам обаче, не мога да го допусна. Няма да позволя да ме види такава. Отвращението, което ще срещне, не идва от мен — чудовището го изпитва — но той няма да разбере разликата.

И затова, макар да се разкъсвам вътрешно, макар това само да доказва, че е прав, че наистина съм изгубила контрол и вече съм напълно безразсъдна, колкото и да е опасно това, аз поклащам глава и си тръгвам.

Вървя към колата си, сърцето ми се разбива, но единствено подхвърлям през рамо:

— Съжалявам, Деймън, но грешиш. Ужасно грешиш. Просто прекалих с работата и съм много уморена, точно както вече ти казах неведнъж. Ако обаче в някакъв момент решиш да ми отпуснеш малко каишката и да се присъединиш към мен… е, знаеш къде да ме намериш.