Тъмен пламък

Трета глава

— Как мина?

Деймън отваря вратата, преди да успея да почукам. Върви след мен и усещам напрегнатия му и сериозен поглед. Във всекидневната се отпускам на покритата с плюш кушетка и изритвам на пода чехлите си. Той сяда до мен, а аз внимателно отбягвам очите му, независимо че обикновено се държа съвсем различно. По принцип съм в състояние просто да си седя и цяла вечност да го наблюдавам — фините черти на лицето му… изсечените му скули, плътните му подканващи устни, извивката на веждите му, тъмната му чуплива коса и гъстите мигли, прикриващи очите му, но не и днес.

Днес предпочитам да гледам всичко друго, но не и него.

— Е, каза ли й?

Пръстите му обхождат ръба на челюстта ми, бузата, извивката на ухото ми. От докосването му в мен се разгаря пламък и сякаш цялото ми тяло започва да гори, въпреки че ни разделя — както винаги напоследък — воалът от потрепваща енергия.

— Успя ли да я разсееш с кексчето, както се надяваше? — Устните му се спускат надолу към открития ми врат.

Отпускам се на възглавниците и затварям очи — симулирам, че изведнъж ме е налегнала ужасна умора. Истината е, че не искам да ме вижда в момента, нито да му давам възможност да ме наблюдава прекалено отблизо. Не желая да усети мислите ми, присъствието ми, енергията ми — този странен, като че чужд пулс, който бие с непознат ритъм в кръвта ми през последните няколко дни.

— Нищо такова — въздъхвам тежко. — Общо взето, игнорира го. Предполагам, че сега е като нас… и то далеч не само в това отношение.

Усещам тежестта на изучаващия му поглед.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш малко по-подробно?

Смъквам се още по-надолу в прегръдките на възглавниците и прехвърлям крак върху неговия. Дъхът ми — накъсан и треперлив допреди малко — бавно се уталожва и забавя, докато топлината на тялото и енергията му ме обгръщат.

— Тя просто… не знам, толкова е напреднала. Видът й е изцяло като на… Не знам как да се изразя — просто изглежда по онзи свръхестествен, безупречен и великолепен начин, който е характерен само за безсмъртните. Дори успя да ми чуе мислите! Наложи се да ги блокирам. — Намръщвам се и започвам да клатя глава.

— „Свръхестествен“? Какво… нещо като „фантастичен“ ли? Така ли го виждаш, така ли ни възприемаш? — Думите ми очевидно са го притеснили.

— Ами… не, не точно „фантастичен“… — млъквам за секунда, докато се чудя защо се изразих именно по този начин. — По-скоро имах предвид… „необичаен“. В смисъл… ами, съмнявам се, че дори супермоделите изглеждат толкова съвършени, поне не и през цялото време. А какво ще правим, ако вземе да порасне с десет сантиметра само за една нощ, както се случи с мен? Как може да се обясни подобно нещо?

— По същия начин, по който направихме с теб — отвръща ми той с присвити очи и внимателен поглед.

Очевидно е, че се интересува повече от думите, които премълчавам, а не от онези, които изричам.

— Нарича се „ускорен растеж“. Не е необичаен сред хората, както добре знаеш — гласът му се извисява в неуспешен опит за разведряване на обстановката.

Отклонявам погледа си и го плъзгам по стените. Правя се, че съм изключително заинтригувана от лавиците, по които са наредени подвързани с кожа първи издания, и разположените до тях маслени абстрактни картини повечето от които безценни оригинали. Не си въобразявам, че успявам — със сигурност е забелязал. Наясно е, че нещо става. Само се надявам, че не може да усети колко сериозно е положението.

— И? Какво стана? Наистина ли те мрази, както се страхуваше? — гласът му е спокоен, равномерен и дълбок.

Но аз чувам онзи съвсем лек нюанс, който друг не би забелязал — сякаш в думите му има още някакъв скрит смисъл.

Хвърлям му бърз поглед, с който отпечатвам отново образа му в съзнанието си. Пред мен е този невероятен, великолепен мъж, който ме е обичал през последните четиристотин години — и продължава да ме обича, независимо от ужасните грешки, които правя една след друга, и въпреки всичките ми недостатъци и провали. И ще ме обича винаги — независимо от това колко живота проваля още. Въздъхвам победено и затварям очи. Проявявам единично червено лале и веднага му го подавам. В този случай то представлява не само символ на неумиращата ни любов, но и наградата на победителя от баса, на който се хванахме.

— Ти беше прав… и печелиш — тръсвам нервно глава при спомена за реакцията й — именно такава, каквато предсказа той. — Въодушевлението й минава всякакви разумни граници. Не спря да ми благодари. Чувства се като рокзвезда. Не, всъщност — много по-добре от рокзвезда. По-скоро като звезда вампир! Само че как да кажа… някакъв нов и подобрен вариант — без разните неудобства, като нуждата да смуче кръв или да спи в ковчег.

Отново поклащам глава и се разсмивам против волята си при спомена.

— Нов член на митичните немъртви? — Деймън се сгърчва от отвращение, дотолкова неприятна му е аналогията. — Не мисля, че това ми харесва особено.

— О, сигурна съм, че това е просто страничен ефект от готическата фаза, през която премина наскоро. Нещата ще се уталожат впоследствие и тръпката ще изчезне. Няма начин да не се случи, когато осъзнае реалността.

— Така ли е при теб? — пита ме той и повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите. — Наистина ли чувствата се уталожват… може би дори са изчезнали?

Погледът му е дълбок и разбиращ. Деймън осъзнава всяка промяна в настроението ми.

— Заради това ли ти е толкова трудно да ме гледаш в момента?

— Не! — разпалено клатя глава.

Хванал ме е на местопрестъплението и сега трябва много бързо да го разубедя.

— Просто съм уморена. Напоследък се чувствам някак… напрегната и неспокойна. Това е всичко.

После се притискам към него и заравям лице в ямката на врата му — точно до връвта, на която виси талисманът му. И онова дразнещо напрежение, което ме притеснява от дни, започва да намалява и изчезва, разтопено от топлия му мускусен аромат.

— Защо не може непрекъснато да е така? — измърморвам.

Онова, което имам предвид обаче, е защо не може винаги да се чувствам по този начин?

Защо всичко се променя?

— Може — свива рамене той. — Няма никаква реална причина да е невъзможно.

Отдръпвам се и срещам очите му:

— О-о, сещам се веднага за поне две много реални причини!

След което кимам в посока на Роми и Райни — ужасните близначки, за които се грижим и които в този момент подскачат надолу по стълбите… право към нас. Изглеждат напълно еднакви с тъмните си, прави и неравно подстригани бретони, бледа кожа и огромни тъмни очи. Като индивидуалности обаче са много различни, което ясно личи от избора им на дрехи: Роми носи сладка розова рокличка с презрамки, които се връзват на раменете, и подходящи като цвят чехли, докато Райни е боса и облечена изцяло в черно. На рамото й доволно се е настанила Луна — черното им котенце. И двете насочват към Деймън щастливи приветствени усмивки — и сърдити погледи към мен. Всичко това е напълно обичайно… всъщност май е единственото нещо, което не се е променило изобщо.

— Ще се поправят… няма винаги да се държат така, сигурен съм.

— Напротив. Това просто няма как да се случи! — въздъхвам тежко и протягам крака към чехлите си. — Впрочем не мога да отрека, че имат основание за поведението си.

Нахлузвам чехлите и го поглеждам.

— Тръгваш ли си вече? — пита той.

Кимам и отклонявам очи:

— Сабина приготвя вечеря, защото Миноз ще идва на гости — нещо, свързано със засилване на връзките… като че ли. Тя иска двамата с него да се опознаем по-добре. Нали се сещаш, да се държим по-малко като ученик и учител и повече като роднини, макар и не кръвни… — След тези думи малко ми остава да си прехапя езика, защото осъзнавам, че трябваше да поканя и него.

Изключително нетактично е да го изключвам по този начин. Само че присъствието му определено би объркало останалите ми планове за вечерта. Онези, за които може би подозира — но чието изпълнение в никакъв случай не бива да види. Особено след като така откровено ми разясни какво мисли за набезите ми в света на магията. Затова добавям неловко:

— Така че нали разбираш… — после млъквам и оставям изречението да виси недовършено във внезапно настъпилата неловка атмосфера.

— Ами Роман?

Поемам си дълбоко въздух и срещам погледа му. Моментът, от който се боях и който отбягвах, най-сетне настъпи.

— Предупреди ли Хевън? Каза ли й какво направи той?

Кимам и започвам да си припомням речта, която упражнявах през целия път насам — за това, че Хевън е може би най-добрият ни шанс да получим от Роман онова, от което имаме нужда. Надявам се, че на него ще му прозвучи поне малко по-добре, отколкото на мен.

— И? Какво стана?

Прочиствам гърлото си, но не казвам нищо. Той ме чака да продължа с характерното си, придобито за шестстотин години, търпение. Отварям уста да изстрелям речта си, но не го правя. Просто не мога, той ме познава прекалено добре. Вместо това само повдигам рамене и въздишам. Думите са напълно излишни — отговорът се е изписал на лицето ми.

— Разбирам — кимва той леко. Тонът му е равен, мек и в него няма и следа от неодобрение, което донякъде ме разочарова. В крайна сметка аз самата се осъждам — той защо не го прави?

— Само че… наистина не е, каквото си мислиш — опитвам се да обясня. — Не че не се опитах да я предупредя — просто тя отказа да ме слуша. Така че реших да не се занимавам. След като така и така иска да бъде близо до Роман, какво пречи да се опита да измъкне противоотровата от него? И… да, знам, че го смяташ за грешка — вече толкова пъти говорихме по въпроса. Аз обаче не мисля, че е кой знае какъв проблем.

Лицето му остава напълно спокойно и неподвижно. Не мога да разчета мислите му по изражението.

— Освен това нямаме никакво доказателство, че наистина щеше да я остави да умре. Тоест, противоотровата бе у него през цялото време, а той знаеше какво ще избера — нали сам каза, че правя всичко точно според очакванията му. Дори обаче да ме бе преценил неправилно и да бях избрала другата възможност, не знаем дали нямаше той самият да й даде еликсира — поемам си дълбоко въздух, изненадана сама на себе си: в момента използвам същия довод, който не приех от Хевън. — А пък след това… може би дори щеше да се опита да обърне всичко и да представи нещата наопаки! Например да й каже, че сме били готови да я оставим да умре, и в крайна сметка да я настрои срещу нас. Хрумвал ли ти е този вариант?!

— Не. Наистина не съм се сещал за подобна възможност — отвръща той с присвити очи, а на лицето му се изписва загриженост.

— Освен това нямам намерение да наблюдавам ситуацията. Искам да съм сигурна, че е в безопасност. Но тя има своя воля, нали разбираш? Не можем да подбираме приятелите й вместо нея. Така че…

— А какво ще кажеш за чувствата, които Хевън изпитва към Роман? Замисляла ли си се за това?

Свивам рамене. Опитвам се да придам на думите си увереност, каквато всъщност не чувствам:

— И към теб изпитваше чувства, ако си спомняш. Струва ми се, че доста бързо ги преодоля. Да не забравяме и Джош — това е същото момче, за което тя твърдеше, че е нейната „духовна половинка“ — обаче го заряза заради някакво си котенце. А в момента, общо взето, може да има каквото — или когото — поиска, така че… — млъквам само за секунда, която обаче не му е достатъчна, за да ме прекъсне. — Сигурна съм, че Роман скоро ще изгуби привлекателността си в очите й и бързо ще се смъкне надолу в списъка й. Знам, че изглежда някак… крехка. Всъщност е много по-силна, отколкото си мислиш.

Изправям се, с което слагам край на разговора. Стореното е сторено. Не искам да чувам нищо повече, което би могло да разколебае позицията ми спрямо взаимоотношенията на Хевън и Роман. Достатъчно притеснена съм и без това.

Той се поколебава за миг, през който погледът му ме обгръща, сякаш иска да потвърди нещо. После се изправя с едно-единствено стремително, но плавно движение, сграбчва ръката ми и ме повежда към вратата, където ме спира и притиска устни към моите. Целувката се проточва, разтапяща и обсебваща. Никой от двама ни не иска да я прекъсва и да се отдръпне първи.

Притискам се силно към него. Очертанията на тялото му са леко замъглени и податливи заради воала от енергия, който трепти между нас. Широките му гърди, вдлъбнатината под тях, плоският му корем — всеки сантиметър от него се допира толкова плътно до мен, че е почти невъзможно да се разбере къде завършва той и къде започвам аз. Неистово искам тази целувка да можеше да стори невъзможното — да изтрие глупавите ми грешки и странния начин, по който се чувствам, и да прогони мрачния гневен облак, който ме следва навсякъде напоследък.

— Трябва да вървя — прошепвам.

Нямам избор и затова нарушавам магията първа. Болезнено осъзнавам пламъка, който се разгаря помежду ни. Настойчивият повик на телата ни жестоко напомня, че — поне засега — няма начин да стигнем по-далеч.

Точно когато вече съм се настанила в колата, а Деймън е влязъл обратно вътре, се появява Райни с Луна на рамото. Роми веднага наднича зад гърба й.

— Тази нощ е точната. Луната ще премине в нова фаза — обявява тя с присвити очи и безжалостно стиснати устни.

Не са нужни повече думи. И трите знаем какво означава това.

Кимам и включвам на задна скорост, за да изляза от алеята, но тя ме спира с думите:

— Знаеш какво да правиш, нали? Помниш ли плана ни?

Кимвам отново. Ненавиждам ситуацията, в която съм поставена в момента. Освен това знам, че според тях никога няма да изкупя стореното.

Излизам на улицата, а мислите им ме преследват, влизат в ума ми и отказват да го напуснат: Грешно е да използваш магията за постигане на егоистичните си и нечестиви цели. Кармата изисква да се плати цената… и то тройно.