Тъмен пламък

Двайсет и втора глава

— Стигнахме ли вече?

Пръстите ми докосват меката копринена превръзка, с която Деймън покри очите ми. Тази формалност е безсмислена — и двамата чудесно знаем, че не е нужно да гледам, за да видя каквото и да било — но той толкова силно държи да пази всяка от базите си в тайна, че се съгласявам с него. Макар, разбира се, това да не е необходимо в действителност.

Той се разсмива с прекрасен, мелодичен смях, който кара сърцето ми да подскочи. Хваща ръката ми и преплита пръсти с моите. Почти усещам дланта му, от която по моята плъзват най-топлите, най-възхитителни тръпки и палят огън в мен. Усещане, което никога вече няма да смятам за даденост, след като изпитах загубата му.

— Готова ли си? — пита ме той.

После се придвижва зад гърба ми, развързва възела на тила ми и пуска превръзката на земята. Отделя известно време, за да приглади косата ми, след което ме обръща към себе си и добавя:

— Честит рожден ден!

Усмихвам се още преди да съм отворила очи. Убедена съм, че каквото и да иска да ми покаже, със сигурност ще е нещо чудесно.

В мига, в който го съзирам, ахвам. Челюстта ми е увиснала, а ръката ми се плъзва към устата, сякаш се движи по собствената си воля. Гледката пред мен е толкова невероятна, така възхитителна, че изглежда нереална… дори за Съмърленд.

— Кога успя да го направиш? — питам, като едновременно с това се опитвам да възприема всичко наведнъж.

Пред очите ми се е ширнала прелестна утопия — едно сякаш безкрайно поле, от край до край покрито с ослепителни яркочервени лалета. В средата му се издига изящен павилион.

— Предполагам, че не си го създал току-що?

Той свива рамене и започва да обхожда лицето ми с поглед, толкова чувствен, че цялото ми тяло пламва.

— Планирах го преди доста време. Този павилион не е изцяло мое дело, макар че доста промених първоначалния му вид. Лалетата добавих специално за теб. — Придърпва ме към себе си и добавя: — Исках само да се оправиш, така че да можем заедно да му се порадваме… само двамата, нали разбираш?

Кимвам съвсем леко, засрамена. Нежният му и благодарен поглед ме милва с толкова любов, че по бузите ми плъзва срамежлива руменина.

— Само ние двамата? — Наклонявам глава настрани и го поглеждам многозначително. — Имаш предвид, че няма нужда да бързаме на обратно за партито изненада?

Деймън се разсмива и кимва в потвърждение, след което ме повежда навътре в полето от прекрасни лалета.

— Все още го подготвят. Обещах, че по-късно ще се отбием за малко, но засега… Какво ще кажеш — ще се задоволиш ли с това?

Примигвам забързано, после още няколко пъти, защото наистина не искам да се разплача. Не и тук. Не и сега. Не и сред това великолепно червено поле, което въплъщава нашата неувяхваща любов. Преглъщам с усилие и промълвявам, пренебрегвайки буцата, заседнала в гърлото ми:

— Мисля… мисля, че си най-невероятният мъж в целия свят… и че имам невероятния късмет да те познавам… и да те обичам. А също така си мисля, че… че не знам какво бих правила без теб… и съм ти безкрайно благодарна, защото не се отказа от мен след всичко, което…

— Никога не бих се отказал от теб — заявява той.

Изражението му изведнъж става сериозно, а очите му се приковават настойчиво в моите.

— Сигурно си се изкушавал да го направиш.

Обръщам се настрани, когато си припомням колко мрачно бе станало положението, колко далеч бях отишла. Наум благодаря на Хеката, че изпълни молбата ми и ми върна онова, което има най-голямо значение в моя свят.

— Нито веднъж, дори и за секунда — твърдо отговаря той, повдига брадичката ми и ме принуждава отново да срещна очите му. — Дори не съм си и помислял.

— Беше прав, знаеш ли… за магията имам предвид. — Прехапвам устни и го поглеждам боязливо.

Той обаче само кимва. Не му казвам нищо ново, със сигурност отдавна се е досетил.

— Аз, ъ-ъ, направих заклинание… заклинание за обвързване, което… ами, ъ-ъ… резултатът бе напълно противоположен на онова, на което се надявах. Без да искам, свързах себе си с Роман.

Преглъщам мъчително. Неговото изражение изобщо не се променя, продължава да ме гледа толкова безизразно, че не мога да разбера за какво мисли.

— И аз… ами, първоначално не ти казах, защото… защото страшно се срамувах от себе си. Беше ужасно, аз сякаш… бях обсебена от него и… — Поклащам глава, припомнила си нещата, които казвах и правех. — Както и да е, тогава единственото място, на което се чувствах добре, беше Съмърленд. Именно затова те молех да дойдеш с мен. Защото, от една страна, там отново бях цяла, бях себе си… и, от друга, защото чудовището… тоест, заклинанието… не ми позволяваше да ти се доверя и да ти разкажа за случилото се, когато бяхме у дома. Всеки път, когато опитвах, то спираше думите ми, не можех да кажа нищо, все едно онемявах изведнъж. Всъщност сега ти казвам всичко това, защото…

В този миг той поставя длан на бузата ми и ме поглежда.

— Евър… — прошепва ми. — Всичко е наред.

— Съжалявам — изхленчвам и усещам ръцете му, които ме обгръщат и притискат към тялото му. — Толкова много съжалявам!

— А сега всичко е приключило, така ли? Оправила си нещата?

Той се отдръпва и ме поглежда с наклонена на една страна глава, без да ме изпуска от ръцете си.

— Да. — Твърдо кимам и избърсвам очи с опакото на дланта си. — Сега всичко е наред. Аз съм по-добре и манията ми към Роман изчезна. Просто… не знам, просто смятах, че трябва да знаеш. Беше ужасно, когато не можех да ти го разкажа.

Той се привежда към мен и притиска устни към челото ми, после ме поглежда и пита закачливо:

— А сега, мадмоазел, какво ще кажете да започваме?

После описва широк жест с ръка и се покланя ниско.

Усмихвам се и ръка за ръка се впускаме през полето. Стигаме до разкошния павилион, който е толкова красив и така изкусно изработен, че аз за пореден път ахвам.

— Какво е това място? — питам, като очарована оглеждам гладкия под от бял мрамор и куполообразния покрив, покрит с невероятни фрески, изобразяващи сияещи херувимчета с розови бузи, които лудуват сред останалите небесни създания.

Той се усмихва и ме подканва с ръка да седна на един от белите дивани, който е толкова мек и пухкав, че имам чувството, че съм кацнала в облак.

— Това е подаръкът за рождения ти ден. Освен това — колкото и да е странно подобно съвпадение — е подарък по повод годишнината.

Присвивам очи, докато умът ми трескаво се втурва назад към дългия списък от спомени. Обаче не открива нищо: все още не е минала една година, откакто се събрахме… поне в този живот… наистина нямам представа какво точно има предвид под „годишнина“.

— Осми август — обяснява той, като вижда обърканото ми изражение. — Осми август, или по-точно осми август хиляда шестстотин и осма година, е датата, на която се срещнахме за пръв път.

— Наистина ли? — ахвам аз.

Не съм в състояние да кажа нищо повече, толкова съм изненадана от тази новина.

— Напълно сериозно.

Той се усмихва, отпуска се на пухкавите възглавници и ме привлича към себе си.

— Обаче не е нужно да ми вярваш, разбира се. Ето, виж сама — вдига едно дистанционно от голямата маса пред нас и го насочва към огромния екран, заемащ цялата насрещна стена. — Всъщност възможностите ти не са ограничени само до това да го видиш. Можеш и да го изпиташ, ако желаеш — от теб зависи.

Хвърлям му бърз, озадачен поглед, без изобщо да разбирам за какво говори, нито пък какво става.

— От много време работя върху това. Смятам, че най-после го завърших. Мисли за това мое скромно изобретение като за вид интерактивен театър. Човек може да се отпусне на мястото си и да се наслаждава на представлението или да скочи на сцената и да вземе участие в него — изборът е негов. Преди да започнем обаче, трябва да ти кажа няколко неща. Първо, не можеш да промениш събитията — сценарият вече е написан. И второ… — навежда се към мен и пръстът му очертава линията на скулата ми, — тук, в Съмърленд, краят винаги е щастлив. Всичко, което дори леко напомня за трагедия, всяко нещо, което би могло да те обезпокои, е изрязано. Просто не се допуска. Така че не се безпокой. Даже може да преживееш някоя приятна изненада — поне при мен стана така.

— Истинска изненада ли, или нещо измислено от теб? — питам с шеговита подозрителност и се гушвам по-близо до него.

Той обаче бързо поклаща глава.

— Истинска. Всички изненади са съвсем истински. Спомените ми, както добре знаеш, стигат доста далеч назад във времето — толкова далеч, че… ами, понякога са малко неясни. Така че реших да проведа едно малко проучване във Великите храмове на познанието — можеш да го наречеш опреснителен курс, ако искаш. И по една случайност попаднах на нещо… бяха ми припомнени някои неща, които бях забравил.

— Например?

Хвърлям му бърз поглед, след което притискам устни към любимото си място на границата между врата и рамото му. Моментално усещам успокоителния полу-допир на кожата му и поемам с пълни гърди топлия му аромат.

— Например това — прошепва той в отговор и леко ме обръща, така че да съм с лице към екрана.

Облягаме се един на друг прегърнати и Деймън натиска някакво копче на дистанционното. Екранът оживява и се изпълва с образи — толкова ярки и триизмерни, сякаш сме се озовали направо в него.

В мига, в който съзирам оживения градски площад, от който тръгват множество павирани улици и по който насам-натам бързат стотици хора — почти, както и днес — разбирам къде се намираме. Наистина, вместо коли трополят коне и каруци, дрехите са прекалено официални и строги, за разлика от нашите съвременни ежедневни облекла, но приликите са наистина удивителни. Няма как да сбъркам, особено при наличието на толкова много улични търговци, които предлагат стоката си на всеки ъгъл: наблюдавам базар от седемнайсети век. В днешни дни ги наричаме минимолове.

Хвърлям озадачен поглед на Деймън, който ми се усмихва в отговор и ми помага да се изправя. После ме повежда към екрана толкова бързо, че се стряскам и рязко спирам — сигурна съм, че в противен случай ще ударя носа си в гладката му повърхност. Деймън обаче се привежда към мен и прошепва:

— Вярвай!

И аз решавам да го послушам.

Да имам вяра и да продължа напред към твърдия кристален екран, който мигновено омеква и започва да поддава. Приветства ни и ни обгръща, озоваваме се насред картината. При това не сме просто странно облечени допълнения към нея, а се наместваме директно в главните роли, с подходящ външен вид и съответните облекло и аксесоари.

Взирам се в ръцете си, учудена от внезапно загрубялата им и мазолеста кожа. Веднага ги разпознавам — очевидно е, че са от живота ми в Париж. От времето, когато съм била Евалин — бедната слугиня, съсипваща се от работа, преди да се появи Деймън.

Прокарвам ги по роклята си. Материята е груба и боцка, скроена и ушита просто и сдържано — прилича на скърпена на две на три от чувал и изобщо не подчертава фигурата. Въпреки това е чиста и добре изгладена, така че има поне нещо, макар и дребничко, с което да се гордея. Русата ми коса е сплетена на плитки, опъната назад и прибрана ниско на главата, но няколко непокорни кичура са успели някак да се измъкнат и сега галят лицето и врата ми.

Един търговец ми подвиква нещо на френски. Макар да съм съвсем наясно, че в случая просто играя роля, че това не е родният ми език, съм в състояние не само да го разбера, но и да му отговоря. Той разпознава в мен една от редовните си и любими клиентки и ми подава добре узрял червен домат — най-хубавия на сергията му, както сам заявява. После ме наблюдава усмихнато, докато го въртя в ръцете си и проверявам цвета и твърдостта му, кимам в съгласие и бъркам в кесията си за монети. В този миг някой се блъска в мен толкова рязко и силно, че доматът изхвърча от ръката ми и тупва на земята, последван от останалите.

Поглеждам в краката си и сърцето ми се свива при вида на мократа червена каша на паважа. Знам, че ще ми струва скъпо, защото началникът на кухнята никога не би се съгласил да покрие стойността на съсипаното. Затова се обръщам, готова да обсипя с укори виновника, и виждам, че това е той.

Онзи мъж с тъмната лъскава коса, дълбоките блестящи очи, великолепно ушитите дрехи и най-красивата каляска в тази страна — като изключим кралската. Онзи, на когото казват Деймън… Деймън Огъст. Същият, на когото се натъквам твърде често напоследък.

Повдигам поли и се смъквам на земята с надеждата да спася каквото е възможно. Преди обаче коленете ми да опрат в паважа, той ме хваща внимателно над лакътя и ме спира. По цялото ми тяло се разлива трепетна топлина, която не разбирам изобщо.

— Пардон — измърморва той, покланя ми се и се обръща към търговеца, за да го компенсира за загубеното.

А аз, макар да се чувствам привлечена и заинтригувана, макар сърцето ми да блъска в гърдите, а в тялото ми все така да се разлива особеното трепетно усещане за пламък и топлина, се обръщам и продължавам по пътя си. Сигурна съм, че си играе с мен. Болезнено осъзнавам, че ние сме не просто от различни класи, а живеем в различни светове. Не очаквам обаче да ме настигне, изненадва ме и викът му:

— Евалин! Спри!

И аз се подчинявам. Обръщам се и очите ни се срещат. Знам, че ще продължим играта на котка и мишка, ако не за друго, поне от благоприличие. Също така разбирам, че накрая, ако той не се откаже, не му омръзне и не се отегчи — ще се предам. При това ще го направя с желание, изобщо не се съмнявам в това.

Той се усмихва, поставя ръка върху моята и ми казва наум:

Ето така започнахме… известно време беше все така. Искаш ли да се придвижим към хубавите моменти?

Кимам и в следващия миг се озовавам пред голямо огледало с позлатена рамка, вгледана в отражението пред себе си. Грозната ми и обикновена рокля е заменена с друга, чиято прекрасна материя, лъскава и мека, сякаш гали тялото ми. Дълбокото деколте е прелестна рамка за бледата ми кожа, върху която лежат като на витрина пищни бижута, толкова ярки и красиви, че почти ме заслепяват.

Той е застанал до мен и се усмихва одобрително. Чудя се как съм се озовала тук? Как едно бедно сираче като мен, което слугува и мизерства, изведнъж се оказва в такова великолепно място, с такъв невероятен мъж до себе си, който е толкова хубав, така… магичен… може би прекалено хубав, за да е истински.

Той ми подава ръката си и ме повежда към разточително подредена маса за двама — такава, каквато съм свикнала само да обслужвам. За мен ще е съвсем ново преживяване да седна на нея, при това с Деймън. Слугите му са освободени за през нощта. Безмълвно наблюдавам как бавно вдига изящната кристална гарафа. Движението е толкова колебливо и несигурно — за миг ми се струва, че ръката му потрепва — и разбирам, че в себе си той води някаква невероятна борба.

После среща погледа ми. На лицето му белезите за вътрешния му конфликт са още по-очевидни. Намръщва се леко, връща гарафата на мястото й и вместо нея взема бутилката червено вино.

Ахвам, очите ми се разширяват. Устните ми се разтварят, но не успявам да изрека и дума. Току-що с пълна сила съм осъзнала смисъла на случилото се пред очите ми.

Почти го направи! Толкова близо беше. Защо спря?!

Знам, че ако бе продължил със замисленото, ако ми бе поднесъл еликсира от самото начало, всичко щеше да е различно.

Абсолютно. Всичко. Без. Изключение.

Дрина нямаше да ме убие нито веднъж. Роман нямаше да ме измами. А Деймън и аз щяхме да живеем щастливо до края на дните си, който никога не би настъпил. Въобще всичко щеше да е пълна противоположност на живота ни сега.

Очите му се вглеждат в моите, дълбоки и изпитателни. Той поклаща глава и обяснява наум:

Бях толкова несигурен… не знаех как ще реагираш, как ще го понесеш… ако приемеше изобщо. Не смятах, че имам правото да те насилвам. Само че… не за това те доведох тук. Имах намерение да ти покажа живота ти в Париж — защото, колкото и да бе труден, не бе изцяло лош. Имахме и своите вълшебни мигове — моменти като този… и можехме да имаме и други, ако не беше…

Не довършва това изречение. И двамата знаем края му. Аз обаче дори нямам възможност да вдигна чашата си към неговата — вечерята свършва и вече вървим към дома ми. Придружава ме до ъгъла и ме спира току пред входа за прислугата. Обвива ръце около кръста ми и ме придърпва към себе си, след което ме целува толкова страстно и силно, че си мисля: Моля те, Господи, нека не спира никога! Устните му са едновременно меки и настойчиви, топли и приканващи. Разбуждат нещо спящо дълбоко в мен, нещо толкова познато и толкова… истинско…

Отдръпвам се и впивам разширените си очи в неговите, а пръстите ми се стрелват към туптящите ми устни. По бузите си още ясно усещам драскането от наболата му брада. Между нас няма енергийно поле, не трепти никакъв предпазен воал. Няма нищо… освен великолепното и съвсем реално усещане за кожата му върху моята.

Той се усмихва. Пръстите му обхождат бузите, врата ми, ключицата ми… последвани веднага от устните му.

Истинско е — съобщава ми наум. — Не ни е нужна защита. Тук няма никаква опасност.

Поглеждам го, а умът ми вече крои планове. Роят се хиляди възможности.

Дали… възможно ли е наистина да сме заедно… сега? Тук?

Против всяка логика, толкова се надявам, да е така.

Той обаче само въздъхва. После преплита пръсти с моите — не съм изпитвала това докосване от месеци — и ми отговаря мислено:

Страхувам се, че това е само представление. Театър на миналото. Можеш да редактираш леко сценария, но не и да го променяш — да импровизираш или да добавяш събития, които не са се случили в действителност.

Кимвам, натъжена от новината, но и нетърпелива да продължа оттам, откъдето спряхме. Дръпвам го към себе си и притискам устни към неговите, решена да се задоволя с толкова щастие, колкото ми е позволено — за толкова време, колкото мога.

Така че продължаваме да се целуваме пред вратата за прислугата — той в скъпите си дрехи — черна вълнена жилетка и панталони, аз в моето простичко слугинско облекло.

Целуваме се в конюшните — той в пълно ловно снаряжение на английски благородник, аз в тесни бричове за езда, изискан червен жакет и лъскави черни ботуши.

Целуваме се край брега — той в обикновена бяла риза и неофициални черни панталони, аз с грубите пуритански одежди, които прикриват формите на тялото.

Целуваме се сред поле от червени лалета, почти толкова ярки, колкото моята чуплива и огнена коса. Той е с твърдо колосана бяла риза и свободни панталони, а аз — увита само с парче лъскава коприна с лек червеникав оттенък. От време на време спираме и той продължава да ме рисува, но след няколко мацвания хвърля четката, придърпва ме към себе си и започваме да се целуваме отново.

Всички тези мои животи са различни, но сякаш се развиват по един и същи начин — откриваме се и веднага се влюбваме един в друг. Само че Деймън решава да не прибързва — иска първо да спечели пълното ми доверие, а после да ми даде да пия от еликсира. Колебанието му обаче продължава толкова дълго, че Дрина всеки път успява да ни намери и да ме отстрани.

Ясно. Това е причината да не си губиш времето, когато си ме открил след катастрофата — обръщам се наум към него. Сгушена в топлите му прегръдки и с буза, притисната към гърдите му, виждам онзи миг от неговата гледна точка.

Открил ме е, когато съм била на десет (благодарение на помощта на Роми и Райни, а и на Съмърленд); прекарал следващите няколко години в чакане, след което се преместил в Юджийн, Орегон. Само че почти веднага, след като се записал в гимназията ми, всичките му планове били разрушени от катастрофата.

Наблюдавам го на мястото на инцидента — виждам колебанието му, отново… измъчва се от съмнения, моли за насока. Изпада в паника, когато сребристата нишка, свързваща тялото и душата ми, рязко се опъва до скъсване. Това го изкарва от транса, в който е изпаднал, и той мълниеносно взема решението да притисне бутилката с еликсира до устните ми и да ме накара да пия. Принуждава ме да се върна към живота. Да се превърна в безсмъртна като него.

Съжаляваш ли за нещо?

Поглежда ме напрегнато. Този поглед настоява да съм честна и да му кажа истината, каквато и да е тя.

Аз обаче само поклащам глава, усмихвам се и го придърпвам обратно към себе си, за да потънем отново в червеното море от лалета от онзи отдавна отминал ден.