Тъмен пламък

Двайсет и девета глава

Още не съм почукала на вратата — и Деймън вече е тук. Всъщност, като се замисля, винаги е така. При това и в буквалния, и в преносния смисъл. Винаги е бил тук — или най-малкото през последните четиристотин години — точно както в момента е застанал пред мен, с боси крака и разтворен на гърдите халат, разрошена коса, която жадувам да докосна, и се вглежда в мен с натежали от съня клепачи.

— Здравей! — поздравява ме с нисък, дрезгав, сънлив глас.

— Здрасти — усмихвам се в отговор и го повличам след себе си към стълбите. — Ти всъщност не се шегуваше, когато каза, че винаги усещаш присъствието ми… нали?

Той обвива длан около моята, а пръстите на другата си ръка прокарва през лъскавите си къдрици. Вероятно се опитва да ги укроти и приглади, но аз го спирам с усмивка. Твърде рядко го виждам в това състояние — полусънен, разрошен и леко раздърпан, с набола брада и толкова различен от обичайния си образ. Не мога да отрека, че ми допада.

— Е, какво става? — пита ме, когато влиза след мен в своята „специална“ стая, като едновременно с това почесва брадичката си и ме наблюдава как се увъртам около колекцията му от много стари и много ценни предмети.

— Ами, като за начало, вече съм добре.

Обръщам гръб на безценния му портрет от Пикасо. Предпочитам да виждам пред себе си много по-сексапилния и истински Деймън от плът и кръв. После го поглеждам сериозно и решително:

— Тоест… може би все още не съм се възстановила напълно, но определено се движа в правилната посока. Ако се придържам към начертаната програма, няма да ми отнеме много време.

— „Програма“?

Той се обляга на старото канапе и вперва поглед в мен. Оглежда ме толкова внимателно и настойчиво, че несъзнателно започвам бързо и нервно да приглаждам роклята си с ръце. Чувствам се неловко, някак засрамена. Мисля си, че можех да отделя време и да проявя нещо ново и хубаво, преди да дотърча тук.

Само че бях толкова изтощена след разговора си с Ава и серията лечебни и пречистващи медитационни упражнения, на които ме подложи, че… ами, просто не можех да чакам повече. Нямах търпение да му кажа… да бъда отново с него.

— Ава ми приложи нещо като… бързо почистване — разсмивам се, — но на ума, не на тялото — никакви спа продукти и странни процедури, включващи камъни и кал. Казва, че ще ме накара да се чувствам… ъ-ъ…

Свивам рамене и след кратка пауза довършвам: — по-добре, отново цяла, обновена и обогатена. — Ама… не беше ли по-добре още вчера? Така поне ми каза, когато бяхме в Съмърленд. — Той наклонява главата си на една страна и ме поглежда изпитателно.

Кимвам, решена да мисля само за първото си пътуване, това с Деймън, но не и за второто, което последва ужасната сцена с Роман — тогава, когато налетях на Джуд.

— Така е, обаче… сега се чувствам още по-добре… по-силна… съвсем като старото ми „аз“.

Поглеждам го внимателно. Знам, че трябва да премина през следващата част — признанието е част от ритуала по пречистването. Всъщност тези действия са почти идентични е дванайсетте стъпки от програмата за преодоляване на зависимости. Като се замисля — аз самата не се различавах значително от който и да било наркоман, борещ се е пристрастяването си.

— Ава твърди, че съм била пристрастена към отрицанието и съпротивата. — Преглъщам мъчително и се насилвам да не отклонявам погледа си, колкото и да ми е трудно. — И не става въпрос само за магията, нито за Роман. Според нея съм била пристрастена към непрекъснато мислене за страховете си, за всички лоши неща в живота си, като… ами, сещаш се, като неправилните решения, които вземах, невъзможността да бъдем заедно с теб и… разни други. А също така смята, че чрез всички неща, които правех и върху които се фокусирах, на практика съм привличала… ъ-ъ… мрака и тъгата и… и Роман също… в резултат на което пък съм се откъснала от хората, които обичам. Като теб например.

Преглъщам мъчително и се премествам по-близо до него. Някаква част от ума ми крещи: Кажи му! Кажи му действителните причини да стигнеш до това заключение! Разкажи му за онова, което се случи с Роман… в какво извратено чудовище се превърна!

Само че останалата — онази част, която решавам да послушам — настоява: Вече каза повече от достатъчно — време е да продължиш нататък! Последното нещо, което му трябва в момента, са отвратителните подробности!

На свой ред той се приближава към мен. Протяга се да хване ръцете ми и ме придърпва към себе си, след което отговаря на въпроса в погледа ми:

— Прощавам ти, Евър. И ще продължа да го правя — винаги и за всичко. Знам, че не ти бе лесно да ми признаеш това, но съм ти благодарен, че го стори.

Преглъщам мъчително. Добре знам, че сега е шансът ми, при това последният; че ще е много по-добре, ако чуе истината от мен вместо от Роман. И точно се каня да му разправя всичко, когато той повдига ръка и я спуска по гърба ми… и предишната мисъл се разтапя и загубва. В момента единственото, което чувствам и което има значение, е, че усещам присъствието му, топлината на дъха му върху бузата си, мекото, почти доловимо докосване на устните му върху ухото си… невероятното усещане за трепет и пламък, което прекосява цялото ми тяло. А после устните му намират моите, притискат се към тях и ги заключват, разделя ги само вечното присъствие, воалът от енергия, който трепти помежду ни. Само че аз вече съм спряла да негодувам, всъщност въобще не му обръщам внимание. Искам да празнувам, да се насладя на нещата такива, каквито са.

— Искаш ли да отидем в Съмърленд? Каня те на среща… — прошепва той, като се шегува само донякъде. — Ти можеш да си музата, аз ще бъда художникът. И…

— И ще ме целуваш толкова дълго, че всъщност никога няма да завършиш тази картина, нали? — Отдръпвам се и се разсмивам, но той ме привлича отново към себе си.

— Само че аз вече те нарисувах — усмихва се ангелски. — Това е единствената ми картина, която има някаква стойност.

Поглеждам го неразбиращо и той отговаря на незададения въпрос:

— Нали се сещаш — онази, която в момента е в музея „Гети“.

— Ах, да! — разсмивам се.

Ясно си спомням онази вълшебна нощ, когато той ме изобрази като невероятно красиво, приличащо на ангел създание… сигурна съм, че не заслужавам подобно сравнение. Не, не. Приключих с това мислене. Ако казаното от Ава е вярно, ако наистина подобните неща се привличат, водата търси начин да изравни нивото си и прочее… в такъв случай ще е най-добре да се опитам да изравня нивото си с това на Деймън вместо на Роман. И смятам да започна тук и сега.

— Всъщност в момента вероятно се намира в някоя подземна лаборатория без прозорци, за чиято защита са предприети най-невероятните мерки за сигурност. Сигурна съм, че край нея са се събрали стотици изкуствоведи и други експерти, с единствената цел да я проучат и да разберат кой я е нарисувал и откъде се е взела.

— Наистина ли мислиш така? — Той вперва поглед в някаква неопределена точка в далечината, очевидно поласкан и приятно изненадан от идеята.

— Сигурна съм — измърморвам и притискам устни към челюстта му, а пръстите ми се заиграват с копринената яка на халата му. — Което ми напомня… кога ще празнуваме твоя рожден ден? И как, за Бога, ще успея да надмина подаръка, който ми поднесе?!

Той се извръща настрани и въздиша — въздишка, която сякаш идва от някакво място много дълбоко в него и то не във физическия смисъл на думата. Въздишка, изпълнена с тъга и съжаление… звук, въплъщаващ меланхолията.

— Евър, няма нужда да мислиш за рождения ми ден. Не съм го празнувал от…

Откакто е станал на десет. Разбира се! Онзи ден, започнал толкова добре и завършил с убийството на родителите му, което бил принуден да наблюдава мълчаливо. Как можах да забравя?!

— Деймън, съжа…

Опитвам се да се извиня, но той махва с ръка. Става, обръща ми гръб и се насочва към портрета си от Веласкес, на който е яхнал изправен на задните си крака бял жребец с гъста вълниста грива. Известно време си играе с ръба на прекалено голямата и твърде натруфена позлатена рамка, все едно е ужасно изкривена и спешно трябва да бъде оправена — при условие че това очевидно не е вярно.

— Няма нужда да ми се извиняваш — заявява той, но все още, без да поглежда към мен. — Наистина. Просто след определен период от време отбелязването на годините ми изглежда маловажно.

— Дали и с мен ще се случи така? — питам го.

Не мога съвсем да си представя момент, в който няма да ме интересува собственият ми рожден ден… или пък, още по-лошо, ще го забравя.

— Няма да позволя да стане така. — Той се обръща отново към мен и лицето му светва, докато ме наблюдава влюбено. — Оттук нататък всеки ден ще е празник. Обещавам ти!

Макар да зная, че е напълно искрен, макар да съм сигурна, че именно това смята да направи, поклащам глава и го спирам с тъжен поглед. Защото колкото и сериозно да съм се отдала на пречистването на енергията си и съсредоточаването върху приятни и позитивни мисли и желания, животът си е такъв. Все още е тежък, сложен и объркан, изпълнен с уроци, които човек трябва да научи, грешки, които да направи и поправи, победи и разочарования и така нататък. Не мисля, че е възможно всеки ден да е празник, нито пък, че е добра идея. Освен това самата аз най-накрая го осъзнах и приех. Всичко е наред, така е добре. Искам да кажа, че в крайна сметка, видях, че дори и Съмърленд има своята тъмна страна, своята собствена версия на „сянката“, мъничък мрачен ъгъл сред цялата тази светлина. Или поне на мен така ми се стори.

Зная, че трябва да му кажа. Чудя се защо всъщност не съм му споменала нищо досега. В този миг обаче телефонът ми звънва, ние се споглеждаме и в един глас възкликваме:

— Познай кой е!

Това е игра, която понякога играем. Целта е да установим чии ясновидски способности са по-големи и кой е по-бърз. Имаме една секунда за отговора.

— Сабина — отсичам аз.

По пътя на логиката тя тъкмо се е събудила, открила е, че леглото ми е празно, и в момента хладнокръвно се опитва да установи дали съм била отвлечена, или съм излязла някъде по своя воля.

Почти едновременно с мен — е, около една милисекунда по-късно — Деймън дава своето предположение:

— Майлс!

Само че гласът му изобщо не е игрив, а в погледа му личи тревога.

Измъквам телефона от чантата си, а на екрана се мъдри снимката на Майлс в пълна премяна в стил Трейси Търнблад, позиращ и с грейнало лице.

— Здравей, Майлс!

Думите ми са посрещнати с почти оглушително бръмчене, съскане и прочее статични шумове, характерни за презокеанските телефонни обаждания.

— Събудих ли те? — пита ме с глас, който на фона на пращенето е някак далечен и прекалено слаб. — Щото ако е така, можеш само да си доволна, че не си на мое място! Биологичният ми часовник се е побъркал, кой знае колко време още ще мине, преди да се нормализира. Спя, когато би трябвало да ям, а пък ям, когато би трябвало да… абе, карай, зарежи това — все пак съм в Италия, а храната е умопомрачителна! Не спирам да се тъпча. Сериозно — не знам как го правят тези хора! Ядат през цялото време, но изглеждат толкова секси! Не е честно! Само два дена такъв dolce vita/сладък живот/ — и вече представлявам подпухнала и раздута маса. Въпреки всичко направо си умирам за това! Сериозно говоря. Тук е просто невероятно! Всъщност както и да е… колко е часът при вас?

Хвърлям поглед към отсрещната стена, но тъй като не виждам там часовник, смънквам:

— Ъ-ъ, рано е. А при теб?

— Нямам представа, но вероятно е следобед. Снощи бях в един страхотен клуб. Знаеше ли, че тук не е необходимо да си навършил двайсет и една години, за да отидеш на дискотека или да си купиш алкохол?! Казвам ти, Евър, това е животът! Италианците наистина знаят как да живеят! Както и да е, уф, това ще го оставя за по-късно, когато се върна. Даже ще ти го изиграя, обещавам. Обаче цената на този разговор сигурно ще докара на баща ми инфаркт, така че направо да ти кажа за какво се обаждам. Предай на Деймън, моля те, че отидох до онова място, за което Роман ми спомена и… Ало?! — Чуваш ли ме? Ехо! Там ли си?

— Ъ-ъ, да, още съм тук. Малко прекъсваш, но те чувам.

Обръщам гръб на Деймън и правя няколко крачки встрани, защото не искам да забележи ужаса и отвращението, които превръщат лицето ми в застинала маска.

— А-ха, добре. Както и да е, отидох там и всъщност, ами… Тръгнах си само след няколко минути, защото… Уф, Евър, да ти кажа, там имаше някои наистина странни неща! И имам предвид такива, от които можеш да си изкараш акъла, направо откачени. Сериозно, някой ще трябва да дава доста обяснения, като се прибера!

— Откачени… в смисъл? — питам го нервно.

Усещам приближаването на Деймън, но най-осезаемото усещане е промяната на енергията му: от пълен покой в пълна бойна готовност.

— Ами, просто… откачени. Само това ще ти кажа, обаче… По дяволите, чуваш ли ме? Пак прекъсваш. Слушай, просто… у-уф! Както и да е, пратих снимките на имейла ти, така че внимавай — да не вземеш да го изтриеш, без да ги разгледаш. Чу ли? Евър? Ало? Евър?! Скапан-смотан-телефо…

Преглъщам мъчително и натискам копчето за край на разговора. Ръката на Деймън ляга на рамото ми.

— Какво каза Майлс?

— Изпратил ми е снимки — отвръщам тихо, без да откъсвам очи от неговите. — Неща, които наистина иска да видим.

Деймън кимва леко, а на лицето му се изписват решителност и примирение, сякаш най-сетне е настъпил очакваният момент за нещо. Сякаш изчаква само последното преброяване — реакцията ми — за да прецени какви щети са нанесени.

Отварям имейл адреса, а после изчаквам с нарастващо нетърпение да се зареди съобщението на Майлс. В секундата, в която изскача, чуквам върху него и задържам дъха си… чакам… чудя се… Усещам колко са нестабилни краката ми, а когато я виждам, имам чувството, че ще се подкосят.

Снимката.

По-точно снимката на картината. Тогава, преди неколкостотин години, фотографията все още не е била измислена. Въпреки това няма грешка, няма две мнения по въпроса: това е той. По-точно, това са те. Позират заедно.

— Колко е зле? — пита ме, застинал абсолютно неподвижно. — Толкова, колкото очаквах?

Поглеждам го само за секунда, после отново връщам поглед върху екрана. Не мога да откъсна очи от изображението.

— Зависи какво си очаквал — измърморвам.

Спомням си как се чувствах през онзи ден, когато тайно проучих миналото му. Колко ми бе зле и как буквално позеленях от завист и ревност, когато стигнах до момента, в който се събира с Дрина. Само че това… този път не е така. Всъщност няма нищо общо. Да, Дрина със сигурност е великолепна — тя винаги е била такава дори когато бе най-грозна, дори с разкривено от злоба лице красотата й пак спираше дъха… поне на външен вид. Сигурна съм, че в която и епоха да е попадала, независимо дали е била облечена с рокля с обръчи, или с хипи одежди, пак е била разкошна. В действителност обаче… Дрина вече я няма, така че нито мисълта за нея, нито видът й ме притесняват особено. Всъщност изобщо не ме засягат.

Онова, което ме притеснява, е Деймън. Начинът, по който е застанал, погледът, който е отправил към художника с една дума, колко… ами, колко арогантен, суетен и да, колко самовлюбен изглежда. И макар да забелязвам никакъв намек за онзи сладък разбойник, когото харесвам, той не е толкова игрив, не и в добрия смисъл на думата. Не ти внушава „Хайде да се чупим от училище и да отидем да купонясваме“, а по-скоро „Това е моят свят и трябва да си щастлив(а), че те допускам в него!“

Дрина е седнала с изпънат гръб на стола и сключила с престорено благоприличие ръце в скута си. Същевременно косата и роклята й са покрити с толкова лъскави бижута и панделки, че всяка друга жена би изглеждала смехотворно, като плашило — но в нейния случай те само подчертават красотата й. Деймън пък стои прав до нея. Едната му ръка е поставена върху облегалката на стола й, а другата е отпусната до тялото му. Брадичката му е леко повдигната, а едната му вежда се извива по онзи страхотен, едновременно предизвикателен и надменен начин… уф, не мога да го обясня, просто е адски секси — но същевременно има нещо у него, нещо в погледа и в стойката му, което е… ами, не знам. Почти жестоко, може би дори безмилостно. Сякаш е готов да стори абсолютно всичко, да плати всяка цена, само и само да получи онова, което желае.

И макар неведнъж да е споменавал за предишната си същност — за някогашното си нарцистично, жадно за сила и влияние „аз“ — едно е да слушаш разкази, а съвсем друго е да видиш със собствените си очи въплъщението им.

Към съобщението са прикачени още три портрета, но аз ги разглеждам съвсем повърхностно. Единственото, от което се е интересувал Майлс, е, че Деймън и Дрина са изобразени върху картини отпреди стотици години. При това на всяка от тях — независимо от вековете разлика, както ясно личи от табелките с годините, в които са рисувани — и двамата са все така млади, красиви и непроменени. На него изобщо не му е направило впечатление изражението или стойката на Деймън, още по-малко пък погледът му. Не, тази изненада си е изцяло моя.

Връчвам телефона на Деймън и забелязвам треперенето на пръстите му, макар да е съвсем леко. Той го поема, пробягва с поглед по снимките, а после ми го връща и заявява с тихо, сигурен глас:

— Това вече съм го преживявал веднъж. Нямам нужда да го виждам отново.

Кимам и прибирам телефона обратно в чантата си, което ми отнема ненужно дълго време. Очевидно е, че се старая да избегна погледа му.

— Е, сега го видя. Чудовището, което бях някога — заявява той след минута.

Думите се забиват право в сърцето ми.

Преглъщам мъчително и пускам чантата си на дебелия килим — безценна антика, която би трябвало да краси някой музей, а не да се използва за ежедневни нужди като тук. Странният му избор на думи ми напомня за разговора, който проведох с Ава — за това, че всеки си има чудовище, тъмна страна, без никакви изключения. И макар повечето хора да прекарват целия с живот в решителни опити да го погребат напълно, да го заключат някъде в дълбините на душата си… ами, предполагам, че когато си живял толкова дълго, колкото Деймън, от време на време ти се налага да се сблъскаш със собствената си „сянка“.

— Съжалявам — прошепвам, внезапно осъзнала, че е вярно.

Защото няма значение къде сме били, нито какви сме били.

Единствено настоящето е важно.

— Аз… ами, предполагам, че просто бе твърде неочаквано. Изненадах се. Никога не съм те виждала такъв.

— Дори в Съмърленд ли? — Поглежда ме той особено. — Даже във Великите храмове на познанието?

Поклащам глава:

— Не, тези части ги прескочих на бързи обороти. Не можах да понеса… Беше прекалено мъчително да те наблюдавам, докато си с Дрина.

— А сега?

— Сега… ами… — въздъхвам. — Дрина вече не ме притеснява… само ти.

Опитвам се да се разсмея, да разведря поне малко атмосферата, но не се справям особено добре.

— А-ха. Всъщност, ако не греша, именно това се нарича напредък! — Той се усмихва, придърпва ме в прегръдките си и ме притиска силно към гърдите си.

— Ами Майлс? — Погалвам с поглед лицето му, изсечените линии на скулите, извивките на веждите, прокарвам пръсти по наболата брада. — Какво ще правим с него? Как ще му обясним?!

Колебанието ми и мимолетната неприязън, които изпитах към старото му „аз“, изчезват напълно. Пред мен е сегашният Деймън. Миналото може и да ни оформя донякъде, но не определя кои сме в момента.

— Ще му кажем истината — отсича той твърдо, сякаш наистина възнамерява да го направи. — Когато настъпи подходящият момент, ще му кажем истината. А пък, както се развиват събитията, няма да мине много време и ще се наложи да го сторим.