Тъмен пламък

Двайсет и трета глава

— Готова ли си?

Пръстите на Деймън докосват леко устните ми, това полу-усещане изпълва паметта ми със спомена за една толкова истинска, толкова чувствена целувка, че се изкушавам да го завлека обратно в Съмърленд и да започнем всичко отначало.

Обаче не мога. Не можем. Вече сме обещали. И макар че това парти изобщо не може да се сравни с рождения ден, който Деймън току-що ми подари, всички чакат и няма връщане назад.

Поемам си дълбоко дъх и поглеждам къщата пред нас. Фасадата й е обикновена и хубава, по един уютен и приветлив начин, макар че зад нейните стени са се разиграли някои от най-лошите сцени в моето не толкова далечно минало.

— Да се върнем в Париж — прошепвам само донякъде на шега. — Дори не се налага да променяш неприятните детайли. Сериозно. Предпочитам да облека грубата кафява рокля и да чистя нужници — или както там са ги наричали — отколкото да се изправя пред това.

— Нужници? — поглежда ме и клати глава, после нежно се засмива. — Извинявай, Евър, но тогава нямаше нужници. Нито обществени тоалетни, нито бани, нито дори клозети. По това време се ползваха нощни гърнета. Нещо като, ами, керамично гърне, което се държи под леглото. И повярвай ми, това е спомен, който не би искала да преживееш отново.

Правя физиономия, неспособна да си представя колко ужасно трябва да е било да използваш такова приспособление, още по-малко да трябва да го изпразниш. Видимо потрепвам и казвам:

— Виждаш ли? Само ако можех да обясня на Миноз, че истинската причина да не ми харесват часовете му е, че историята изобщо не изглежда привлекателна за онези, които са принудени наистина да я живеят.

Деймън се засмива, отмята глава назад и шията му се открива по толкова съблазнителен начин, че едва се сдържам да не притисна силно устни в нея.

— Повярвай ми, всички сме я живели. Просто повечето от нас нямат възможност да си я припомнят, още по-малко да я преживеят отново.

Поглежда ме и лицето му става сериозно, като казва:

— Е, готова ли си? Знам, че е неприятно и че сигурно ще мине доста време, преди отново да й се довериш, но те чакат. Така че нека поне да се отбием и да им доставим удоволствието да извикат „Честит рожден ден!“, става ли?

Взира се в мен с топъл и открит поглед и знам, че ако кажа „не“ или покажа и най-малко съпротивление, ще приеме решението ми. Но няма да го направя. Защото истината е, че той е прав. Трябва да се изправя пред нея рано или късно. Да не споменавам, че много ми се иска да я видя как ме гледа в очите и се опитва да ме убеди в своята крайно неправдоподобна история.

Кимвам бавно, неохотно и тръгвам към вратата, когато той казва:

— И не забравяй — прави се на изненадана.

Почуква веднъж два пъти, после повдига вежди, когато никой не си прави труда да отговори с отрепетиран хоров възглас „Изненада!“.

Отваря вратата, повежда ме навътре по коридора към слънчевата жълта кухня, където намираме Ава, облечена в кафява рокля без презрамки и златни сандали, която небрежно си налива питие с подозрително червен цвят.

— Сангрия — показва тя питието си и през смях добавя: — Сериозно, Евър, точно колко време ще ти отнеме да ми повярваш отново?

Стисвам устни и повдигам рамене. Съмнявам се, че ще съм способна отново да й имам доверие въпреки това, което Деймън ми каза. Трябва да го чуя и от нея и тогава ще реша.

— Всички са в задния двор. — Тя кимва, поглежда ме и добавя: — Е, кажи, изненада ли се?

— Единствено от липсата на изненада.

Отпускам й една полуусмивка, това е всичко, на което съм способна, а тя трябва да е доволна, че получава дори и това. Правя го обаче не от симпатии към нея, а защото тя с удоволствие пое грижата и храненето на близначките. Така ние с Деймън най-накрая можем да се усамотим отново.

— Значи наистина свърши работа! — смее се и ни води отзад, където са се събрали всички. — Решихме, че единственият начин да ви заблудим, е да направим обратното на онова, което очаквате.

Пристъпвам във вътрешния двор и виждам, че Роми и Райни лежат на тревата и нанизват гердани от кристали и мъниста, които вземат от една голяма блестяща купа. Готовите окачват около врата на каменната статуя на Буда. Джуд се излежава край тях със затворени очи и лице, обърнато към слънцето; ръцете му са здрави и непокътнати благодарение на Съмърленд. И въпреки вълната от топлина, любов и сигурност, която преминава през мен, когато Деймън се обляга на рамото ми и ми стисва ръката, не мога да не се натъжа, като гледам групичката от така наречените мои приятели. Една жена, която не харесвам и на която със сигурност не вярвам; близначките, които открито ме мразят — едната повече от другата, коя все пак и едно момче, с което явно сме се влюбвали неведнъж в миналото и което по стечение на обстоятелствата е и вечният съперник на моята половинка. Единственото нещо, заради което се чувствам съвсем малко по-добре, е Майлс и фактът, че ако не беше отишъл във Флоренция, със сигурност щеше да бъде тук с мен.

Но не и Хевън.

Когато се съвзех и се опитах да й обясня, тя все още беше твърде ядосана и само ми крещеше. Затова нямах друг избор, освен да й дам време да се успокои. Само се надявам, че в крайна сметка ще размисли и ще разбере истинската същност на Роман.

Стоя тук и наблюдавам сцената, на която се развива моят жалък рожден ден, а от това само ми става все по-ясно, че съм я изгубила — доверието й, приятелството й — и не знам ще мога ли изобщо някога да си ги върна. Имам предвид, че точно когато имаме повече общо, отколкото сме имали някога преди — точно когато най-после мога да споделя тайните, които съм крила, откакто се познаваме — аз забърквам такава каша, че тя ме изоставя заради моя безсмъртен враг.

Въздъхвам тихичко: просто не е възможно да се чувствам по-зле. И в този миг Онър се промъква през френските прозорци и се насочва право към Джуд. Сяда на земята до него и оправя роклята си толкова леко и небрежно, че аз направо зяпвам. Гледам глупаво с отворена уста, когато тя се обръща към мен и леко ми махва с непохватно извита китка.

Аз кимвам едва-едва, почти незабележимо, неспособна да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, неспособна да разбера тази сцена.

Те гаджета ли са? Или просто излизат заедно заради споделения интерес към магията? Той наистина ли не разбра, когато му обясних, че сме само съученички, не приятелки, и огромната разлика между двете понятия?

Оглеждам ги един по един. Не мога да повярвам, че се случи така. Че това е всичко. Прекарах почти година в този град в опити да изградя някакъв живот, а единствената ми истински трайна връзка е с Деймън. А пък и нея, ако бъдем честни, успях да застраша твърде много и отвъд разумните граници.

Ава ни предлага питие, което, сигурна съм, е опит да се престори, че всичко е наред. Прави го заради Онър и Джуд, тъй като те май са единствените тук, които не знаят истината за Деймън и мен — или поне не цялата.

Аз само поклащам глава и отказвам. Внушавам си, че така е по-добре и че е единственият възможен начин. Колкото по-малко връзки създавам, с толкова по-малко хора ще се сбогувам. Но макар да съм сигурна, че е така, това не ми помага да запълня огромната празнота в мен.

Стисвам ръката на Деймън, уверявайки го мислено да не се тревожи, да остане на мястото си, защото ще се върна скоро. След това влизам вътре, като отначало си мисля да мина през банята, да си наплискам лицето със студена вода и да се опитам да си върна малко от доброто настроение. Вместо това, когато виждам вратата към „светилището“ на Ава, се шмугвам там. Стряскам се при вида на превърнатите в спретнат пастелен рай някога пурпурни стени и индигова врата — стаята трябва да е на Роми, защото Райни никога не би избрала подобен дизайн.

Сядам на ръба на леглото, поглаждам с пръсти меката зелена пухена завивка и се вглеждам в пода. Припомням си деня, когато всичко се промени. Денят, в който се сбогувах с Деймън и в който проявих глупостта да го поверя на грижите на Ава. Бях толкова убедена, че постъпвам правилно — нямах и най-малка представа, че един простичък избор би могъл да има такива невероятни последствия и толкова силно да повлияе на целия ми живот, на цялата вечност.

Поемам си дълбоко въздух и отпускам глава в ръцете си. Искам да стана, да се върна там, да се опитам да побъбря и после да намеря някакво оправдание да си отида. Разтърквам очи и оправям с пръсти косата и дрехите си, и тъкмо съм готова да тръгна, когато Ава влиза и заявява:

— О, чудесно, надявах се да останем за малко насаме.

Стисвам устни, борейки се с непреодолимото желание да се хвърля към нея и да я ударя във всичките й чакри — ако не за друго, поне за да разбера веднъж завинаги на коя страна е всъщност. Обаче се сдържам. Не правя абсолютно нищо, само стоя неподвижно и чакам тя да започне.

— Знаеш ли, права си за мен — кимва, обляга се на шкафа на Роми, но ръцете й остават отпуснати и свободни. — Наистина отмъкнах еликсира. И наистина оставих Деймън напълно беззащитен. Просто няма как да скрия това.

Гледам я втренчено и с лудо биещо сърце. Макар че вече знаех, макар че Деймън ми беше обяснил, съвсем различно е да чуя собственото й признание.

— Но преди да избързаш с изводите, трябва да чуеш още нещо. Въпреки онова, което може би си мислиш, никога не съм била в съюз с Роман. Не сме били партньори, нито приятели, не сме работили заедно по какъвто и да било начин. Веднъж дойде да му гледам, да. Това се случи в началото, когато тъкмо започвах. И ако трябва да съм честна, енергията му беше толкова странна — толкова объркваща — че само го благослових мълчаливо и го отпратих. Причината за действията ми обаче… причината да не успея да предпазя Деймън… Ами, сложно е…

— Не се и съмнявам. — Повдигам аз вежда и клатя глава. Нямам никакво намерение да съм снизходителна към нея или да я оставя да ме оплете в някакво изключително сложно обяснение.

Тя кима, решена да се съобразява с мен и да не позволява да я извадя от равновесие. Вярна на природата си, остава невъзмутима след моя изблик.

— Отначало, признавам си, бях доста запленена от всички възможности в Съмърленд, от всички възхитителни дарове, които предлагаше. Трябва да разбереш, че съм живяла сама толкова дълго, издържала съм се и съм се трудила усилено за всичко, което имам, без помощ от никого, и много често едва съм се изхранвала.

— Ти сериозно ли очакваш да те съжаля? Защото, ако е така — спести си го. Честно. Няма да стане. — Поклащам глава и повдигам многозначително вежди.

— Само се опитвам да ти дам малко предистория. — Тя свива рамене, сключва ръце пред себе си и започва да огъва пръстите си. — Не те моля за съчувствие, повярвай ми. Ако не друго, поне съм се научила да нося отговорност за собствения си живот. Просто се опитвам да обясня първоначалната си реакция към Съмърленд, колко очарована бях от способността да проявявам всичко материално, което исках. Знам, че малко прекалих, знам и колко те дразнеше това. Но след известно време разбрах, че бих могла да си построя имение, пълно с богатства в Съмърленд, но това не би ме направило по-щастлива — нито там, нито на земята. И точно тогава реших да стигна малко по-далече, да се опитам да усъвършенствам себе си по начин, какъвто до онзи миг не бях пробвала. Разбира се, имах си своето „светилище“ и практикувах медитация, но когато си поставих за цел да получа достъп до Великите храмове на познанието… е, точно тогава бях принудена да подкрепя с действия онова, което бях твърдяла години наред. Затова се отказах от всичко друго и се съсредоточих изцяло върху тази цел. Не след дълго бях вътре и повече не погледнах назад.

Гледам я, очите ми се присвиват до малки цепки и само си мисля: Браво на теб, Ава, браво.

— Знам каква си, Евър. И Деймън също. И макар и да не съм съвсем съгласна е това, не ми е работа да се намесвам.

— Затова ли се опита да го убиеш? Така ли се справяш с нещата, които не одобряваш? На мен ми прилича на намеса. — Гледам я и ровя с пръста на крака си в килима.

Тя клати глава, гласът й е спокоен, погледът й е втренчен в моя.

— Нищо не знаех, когато оставих Деймън онзи ден. Тогава наистина вярвах, че всичко ще стане, както си е било преди, точно както смяташе и ти самата. Ти щеше да се върнеш във времето, Деймън също. Не бях сигурна точно какво представлява еликсирът, но имах някои подозрения, затова възнамерявах и аз да пия от него. Тъкмо когато се канех да го направя обаче… не съм сигурна точно каква бе причината… се спрях. Просто не можех да го направя. Предполагам, че осъзнах прекомерната грандиозност, чудовищността на вечния живот. — Тя ме поглежда. — Доста сериозно звучи, не мислиш ли?

Свивам рамене и многозначително повдигам вежди. Досега не е казала нищо, с което да променя чувствата си към нея. А и все още не съм убедена, че не е пила от еликсира.

— Така че в крайна сметка го изхвърлих, издигнах портал към Съмърленд и започнах да търся отговори, а също и покой.

— И намери ли ги? — питам я с тон, от който би трябвало да й е ясно, че не ме интересува какво ще отговори.

— Да — усмихва се тя. — Моят покой се съдържа в осъзнаването, че всички ние имаме свой собствен път, своя съдба, която трябва да осъществим. И сега най-после аз знам каква е моята.

Поглеждам я и виждам как лицето й грейва, когато добавя:

— Тук съм, за да използвам дарбите си и да помагам на тези, които имат нужда. Да живея без страх, да вярвам, че винаги ще имам достатъчно, за да преживявам някак си и да отгледам близначките така, както преди не успях. — Тя ме поглежда с особено изражение, сякаш иска да се протегне и да ме прегърне, но за щастие само прекарва ръка през косата си и остава на място. — Съжалявам за това, което се случи, Евър. Не съм и помисляла, че ще стане така. И макар и да не ми харесва това, което сте с Деймън, наистина не е моя работа да ви съдя. Вие трябва да следвате своя път.

— Така ли? И какъв е той? — питам аз, като я гледам право в очите.

Изненадана съм от силния копнеж в гласа си и надеждата, че тя може да има някаква идея за целта на съществуването ми. Да знае защо съм тук. Тъй като до този момент аз самата още нямам представа.

Ава обаче само свива рамене, поглежда ме с блеснали нежни кафяви очи и отсича:

— О, не — усмихва се и поклаща глава. — Ти сама трябва да разбереш. Но повярвай ми, Евър, не се и съмнявам, че мисията ти е важна.