Тъмен пламък

Осемнайсета глава

Вървя пеша. Ходя, докато напълно изгубвам представа колко време съм вървяла и къде съм отишла. Стигам място, където Деймън вече не може да ме види. Решила съм да избягам от проблемите си, да вървя, докато ги оставя зад гърба си, но не стигам далеч. Спирам изведнъж, най-после осъзнала смисъла на думите, написани върху любимата чаша за кафе на учителката ми по английски в осми клас: Където и да отидеш — там се намираш.

Не можеш да избягаш от проблемите си. Няма как да тичаш достатъчно бързо, за да им се изплъзнеш. Това си е моето пътуване, а от него няма как да се измъкна, каквото и да ми се случва.

И макар че в Съмърленд откривам такъв безопасен и великолепен оазис, освобождението е само временно… в най-добрия случай. Колкото и време да остана тук, сигурна съм, че нещата ще се обърнат на сто и осемдесет градуса в секундата, в която се върна у дома.

Въпреки това продължавам нататък. Опитвам се да реша дали да спра в киното и да изгледам някой стар филм, или да се насоча към Париж и да се разходя с лодка по Сена. Може пък да ида до руините на Мачу Пикчу или пък да потичам из Колизеума. В този миг стигам до малко селце, състоящо се само от няколко къщички — и рязко спирам.

Отвън къщичките изглеждат съвсем обикновени и много скромни. Построени са от дървени дъски, имат малки прозорци и островърхи покриви. В никоя от тях няма нищо специално, нищо особено, но има една, която сякаш ме вика. Имам чувството, че е обгърната от светлина, която ме приканва да се спусна по тясната прашна пътека. Осъзнавам се едва когато заставам пред вратата й. Нямам представа какво правя тук, но въпреки това се чудя дали да не вляза вътре.

— Ни съм ги виждал тъдява отдавна.

Обръщам се сепнато и поглеждам възрастния мъж, застанал зад мен на края на пътеката. Облечен е много консервативно — с бяла риза, черен пуловер и черни панталони. Вятърът е отвял встрани няколкото тънки сиви кичура и темето му лъщи, оголяло под тях. Облегнал се е на един изкусно резбован бастун, който според мен ползва, за да се наслаждава на майсторската изработка, а не от истинска необходимост.

Присвивам очи. Не знам какво да кажа. Всъщност не знам дори защо съм тук, а пък думите му са пълна загадка за мен.

— Онез двечките девойчета… с тъмните коси. Близначки бяха, да. Сам едва ги различавах, ама госпожата ги познава, че и още как! Онуй добричкото… обича шоколад, услажда му се много. — Той тихичко се разсмива, сякаш на себе си, при спомена. — Пък другото, дет’ е като муле упорито и хич не знай да приказва, то пък вечно иска пуканки, все му не стигат. Ама само от онез, които върху печката са пукани… от проявените не ще!

Той кимва дълбокомислено и ме поглежда. Имам предвид, че наистина си прави труда да ме огледа, макар изобщо да не изглежда изненадан от модерните ми дрехи, колкото и неподходящи и вероятно необичайни да са за тези места.

— Госпожата много ги глезеше, о, да. Жалеше ги, че и ги мислеше, определено. Най-после, след толкоз време, след тез сичките години и толкоз грижи, да вземат тъй да си отидат, без да кажат думичка дори!

Той отново поклаща глава, но този път не се разсмива, дори не се усмихва. Само ме поглежда озадачено, сякаш се надява, че бих могла да му помогна да разбере случилото се.

Преглъщам мъчително. Очите ми се стрелкат между него и вратата и усещам, че пулсът ми се ускорява, а сърцето ми започва да бие по-бързо. Разбирам, дори без да го питам, че те са живели тук — това е мястото, където Роми и Райни са прекарали последните триста години.

Въпреки това ми се иска да го чуя изречено на глас, просто за потвърждение, така че питам:

— Наистина ли… „близначки“ ли казахте?

Усещам замайване, а мислите ми бясно препускат. Оглеждам обикновената, но определено позната къщурка — изглежда съвсем същата като онази, която мярнах във видението си. Това се случи в онзи първи ден, когато ги открих в дома на Ава. Тогава сграбчих ръката на Роми и пред мен се разкри историята на целия им живот. В ума ми се заредиха купчина объркани картини — тази къща… леля им… гоненията и процесите срещу салемските вещици, от които тя искаше да ги предпази, а всичко това води до тук.

— Роми и Райни — кимва той.

После ме поглежда, а аз си мисля, че с яркочервените си бузи, големия топчест нос и внимателните си очи прилича на материализирана фигура на нещо нереално, на проявено въплъщение на типичния възрастен англичанин, който се връща развеселен от кръчмата. Само че той не потрепва, нито започва ту да се появява, ту да изчезва. Стои си пред мен със същата приятелска усмивка на лицето и разбирам, че е съвсем истински. Може би е жив, а може и да е мъртъв — за това не съм съвсем сигурна — но пък определено и със сигурност е истински.

— Тях търсиш, не е ли тъй?

Кимвам в потвърждение, макар че аз самата не съм напълно сигурна. Тях ли търся? Затова ли съм тук? Поглеждам го, а той отвръща на погледа ми с толкова особено изражение, че трепвам и нервно се изхилвам. После прочиствам гърло, за да имам време да се съвзема, и отговарям:

— Просто съжалявам, че не са тук. Надявах се да се видя с тях.

Той кимва за пореден път, сякаш наистина разбира и му е неприятно заради затрудненото положение, в което съм изпаднала. Обляга се с две ръце на бастуна си и заявява:

— Госпожата и аз много се привързахме към тях. Ний заедно пристигнахме тук, по едно и също време почти. Ама не можем да решим дали накрай са минали по онзи мост и вече са оттатък, или пък са се върнали обратно у дома. Ти как мислиш, госпойце?

Стисвам устни и повдигам рамене. Не искам да разкривам, че вече зная отговора на този въпрос, така че изпитвам облекчение, когато той се отказва да ме разпитва повече.

— Госпожата се кълне, че са преминали по моста. Вика, че тез хлапачки са се уморили да чакат оня, дето чакат — който и да е той. Аз обаче мисля друго. Райни би отишла, ама нивга не би могла да убеди таз нейна сестричка, Роми. Да, определено е упорита кат муле, няма спор!

Хвърлям му кос поглед. Сигурна съм, че не съм го разбрала добре:

— Момент… само секунда. Имате предвид, че Райни е упоритата, нали? Роми е по-милата, тя е по-добра и спокойна.

Очаквам да кимне, обаче той само ме поглежда странно, точно както преди, и забива върха на бастуна си по-дълбоко в пръстта.

— Казах, каквото исках да кажа, о, да. Е, приятен ден, госпойце!

Стоя и наблюдавам как се отдалечава с вдигната глава и изправен гръб. Размахва щастливо бастуна си напред-назад, а аз стърча на мястото си и се питам защо така внезапно реши да си тръгне. Дали не го обидих с въпроса си?

В крайна сметка той все пак изобщо не е млад, а пък близначките наистина са съвсем идентични — или поне със сигурност са били, докато са живеели тук и всеки ден са се обличали с онези еднакви училищни униформи. Всъщност не съм много сигурна какви са били дрехите им, преди Райли да се заеме с тях. Въпреки това той беше толкова уверен, така категоричен, че започвам да се чудя дали пък аз не съм сбъркала. Или пък злобната, подла и обидчива като разглезено хлапе Райни е образ, който пази само за мен?

С надеждата, че все още може да ме чуе, подвиквам:

— Господине, ъ-ъ… извинете, но… дали ще е проблем да вляза и да огледам? Обещавам да не пипам нищо.

Той се обръща и жизнерадостно размахва бастуна си:

— Моля, влизай! Няма нищо там, дет’ да не може да се замени.

После се обръща и продължава по пътя си, а пък аз бутвам вратата и влизам в къщурката. Правя една крачка и стъпвам върху семпла червена черга, която смекчава скърцането на стария дървен под краката ми. Спирам за кратко, за да могат очите ми да се приспособят към слабата светлина, след което оглеждам голямата квадратна стая, в която се намирам. Из нея са разпръснати няколко неудобни на вид стола с прави облегалки, една неголяма маса и дървен люлеещ се стол, разположен до каменна камина, в която наскоро е пален огън. Проумявам, че се намирам в точно копие на света, от който Роми и Райни са избягали. Избягали са, но са го пресъздали тук — само че без характерните за него лицемерие, лъжи и хладнокръвна жестокост.

Обикалям стаята и разглеждам тежките дървени греди на тавана. Прокарвам пръсти по грубо измазаните стени и кожените подвързии на книгите, струпани върху масата. Между тях се показват свещници и маслени лампи, вероятно използвани за четене. Не мога да се отърся от смътното усещане за вина, сякаш правя нещо нередно, надничам в чуждия личен живот и си вра носа в неща, в които нямам място.

Същевременно обаче съм сигурна, че идването ми тук не е случайност. Писано ми е било да открия тази къща, това селце — изобщо не се съмнявам в това. Макар да не разбирам много неща, знам достатъчно за Съмърленд. Няма случайни събития. Някъде тук има нещо, което трябва да видя.

Когато влизам в малката спалня, веднага схващам, че тя е копие на онази на леля им — на жената, която ги е отгледала и ги е накарала да се скрият тук, в Съмърленд, за да избегнат гоненията на вещици, на които тя самата след това е станала жертва. Леглото е тясно и изглежда неудобно. До него е разположена квадратна масичка, на която виждам голяма книга с кожена подвързия. Върху книгата лежат китка изсушени цветя и билки. Останалите мебели в стаята са висок тесен гардероб в ъгъла и една плетена овална черга. Вратичката на гардероба е съвсем леко открехната, но достатъчно, за да видя кафявата памучна рокля, която виси в него. Това е всичко.

Замислям се дали Роми и Райни не са я проявявали понякога — така както аз правех с Деймън. Чудя се колко ли време са се борили да запазят живота си такъв, какъвто е бил преди. Кога са се отказали и са решили да се задоволят с това — с имитацията на познатия им, скъп свят.

Затварям внимателно вратата зад себе си и се насочвам към късата стълба, която води към таванското помещение. Свеждам глава, защото таванът е силно наклонен и твърде нисък там, където съм застанала. Трепвам, когато дървото под краката ми простенва. Придвижвам се бързо навътре, където мога да се изправя, и оглеждам еднаквите малки легла и миниатюрната дървена масичка, която ги разделя. Върху нея има купчина книги и захабена от използване маслена лампа. Помещението много напомня на спалнята на леля им, като изключим стените. Те са облепени с разнообразни изрезки, плакати и прочее белези на попкултурата на новото хилядолетие — и без съмнение това е резултат от влиянието на Райли върху близначките. Всеки квадратен сантиметър е покрит с колажи на любимците й. Познавайки Райли, съм сигурна, че близначките не са имали друг избор, освен да се обявят за техни верни почитателки.

Очите ми се стрелкат наоколо. Заобиколена съм от щастливите усмивки на бивши Дисни — звезди, превърнали се в тийнейджърски поп икони, както и цяла плеяда участници в „Америкън Айдъл“ — всъщност присъства абсолютно всяко лице, красило някога корицата на списание „Тийн Бийт“. А после виждам залепена на вратата програма на страница от ученическа тетрадка и избухвам в смях. Сигурна съм, че няма на кого другиго да хрумне подобна програма за часовете в тяхното материализирано училище, освен на моята призрачна сестричка.

1-ви час: Мода за начинаещи. Какво можем да съчетаем и какво да не допускаме никога;

2-ри час: Косата — начален курс. Основни техники за оформяне на прическата: задължителен предмет за преминаване към следващото ниво;

Междучасие — 10 минути: да се използва за бъбрене, споделяне на новини/клюки и оправяне на външния вид;

3-ти час: Знаменитостите — основен курс. Кой е готин, кой не е и кой изобщо не е такъв, за какъвто се представя;

4-ти час: Популярност. Общообразователен курс на тема как да спечелим и задържим симпатиите на околните, без междувременно да изгубим себе си;

Обедна почивка — 30 минути: да се използва за бъбрене, оправяне на външния вид и обяд, ако ви се налага да се храните;

5-ти час: Целувките и гримът: всичко, което някога сте искали да знаете за гланца за устни, но ви е било страх да попитате;

6-ти час: Целувката — курс за начинаещи. Кое е готино, кое е гадно и кое ще накара сърцето му да бие като полудяло;

Това е пълен списък на обичайните за Райли мании. Но съм сигурна, че така и не успя да изпробва последната.

Точно когато решавам да си тръгна, уверена, че няма какво друго да се види, забелязвам красива кръгла рамка, украсена със скъпоценни камъни и качена върху гардероба. Той е много висок, така че ми се налага да се изправя на пръсти, за да я стигна. Зная, че не може да принадлежи на Роми и Райни, защото фотографията е измислена много след като са напуснали Салем. Въпреки това ахвам силно, когато я виждам добре — очите ми невярващо се плъзват по снимката.

На нея сме запечатани аз, Райли и нашият сладък лабрадор Жълтурко.

Достатъчен е само един поглед — и в ума ми изплува спомен, който е толкова ясен, така осезаем, че имам чувството, че някой ми е изкарал въздуха с удар. Падам на пода на колене, без да усещам, че грубото дърво раздира кожата ми, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичат по бузите ми и падат върху стъклото, където се размазват и образът под него се размива и става неясен. Аз обаче вече не гледам снимката. В момента случката се повтаря в главата ми. Наблюдавам движението ни — Райли и аз се облягаме една на друга, усмихнати и щастливи, а Жълтурко лае превъзбудено и подскача около нас.

Всичко това се случи няколко минути преди катастрофата.

А това е последната снимка, на която ни има заедно.

Бях забравила напълно за нея, защото Райли загина, преди да има възможност да я прояви.

Оглеждам се отново край себе си, погледът ми е размазан заради сълзите. Повиквам я колебливо с треперещ и леко писклив глас:

— Райли? Райли, виждаш ли… виждаш ли това?

Питам се дали е тук в момента, дали това е нейна работа. Дали тя е нагласила всичко, а сега се крие в някой ъгъл и ме наблюдава оттам.

Използвам пуловера си, за да изтрия първо лицето си, а след това и стъклото, покриващо снимката. Сигурна съм — независимо че не ми е отговорила и че вече не мога да я стигна — това е нейно дело. Тя е пресъздала тази снимка. Иска да имам още нещо, което да ми напомня за споделеното ни щастие, за миналото, за онази, която бях само преди година.

Изкушавам се да я отнеса със себе си в Лагуна Бийч, но въпреки това я оставям, където я намерих. Тя принадлежи на Съмърленд. Няма да оцелее при пътуването до дома. Освен това — макар да не мога да разбера защо — ми харесва да знам, че е тук.

Слизам по стълбата и се връщам в голямата стая, уверена, че вече съм видяла всичко, което е трябвало. Вече съм почти на вратата, когато забелязвам картината. Пропуснала съм да я видя, когато влизах. Рамката е съвсем проста, черна, грубо скована от дървени летвички. Не тя обаче привлича вниманието ми, а нарисуваното на платното: това е портрет на привлекателна и същевременно някак обикновена до сиво жена — или поне според съвременните разбирания. Кожата й е бледа, устните й — прекалено тънки, а тъмнокестенявата й коса е опъната силно назад и вероятно събрана на плътен кок, макар това да не се вижда на картината. Независимо от сериозната поза и строгото изражение обаче в очите й блести нещо свежо, леко и ярко — сякаш просто играе ролята на скромна и почтена според изискванията на времето жена. Сякаш се преструва в името на благоприличието, но всъщност в нея се крие огън, за чието съществуване никой не подозира.

И колкото повече се вглеждам в тези очи, толкова повече нараства увереността ми. Опитвам се да убедя себе си, че бъркам, че това не е възможно, че е абсолютно немислимо. Обаче онова неопределено усещане, което ме дразни постоянно през последните няколко седмици и не престава да изниква в ума ми, сега намира материален израз пред самите ми очи: проявено и толкова реално и стряскащо, че не мога да го пренебрегна.

Въздишката ми остава нечута от никого, макар да отеква в цялата стая. Изхвърчам през вратата и се впускам обратно към дома, към земята.

Изпаднала в паника, бързам да се махна от лицето пред себе си — да избягам от това минало, което сега по някакъв невъобразим начин е направило пълен кръг и ме застига.