Тъмен пламък

Втора глава

Хевън се мята в колата ми, притиска се силно във вратата и качва краката си върху седалката. Не спира да се мръщи, да ме гледа лошо и да мърмори. Аз се измъквам от паркинга, докато върху главата ми се изсипват камара оплаквания, и излизам на платното.

— Първо правило — отмятам дългата си руса коса от лицето и твърдо се вглеждам в нея, решена да не обръщам внимание на откровено враждебния й поглед. — Няма… да казваш… на никого!

Правя кратка пауза, за да има време да възприеме думите ми, след което продължавам:

— Говоря напълно сериозно. Не бива да казваш на майка си, на баща си, на братчето си дори.

— Моля те!

От начина, по който се върти, кръстосва и отпуска крака, подръпвайки дрехите си — всъщност направо се гърчи от нетърпение — ми става ясно, че едва се побира в кожата си, дотолкова й е неприятно да е затворена в това малко пространство заедно с мен.

— Та аз почти не си говоря с тях. — После се намръщва. — Освен това се повтаряш. Тези неща вече ги чух, при това кристално ясно. Така че, хайде, продължавай нататък — давай да приключваме с всичко, за да мога да изляза оттук и да започна новия си живот!

Преглъщам. Наистина ми е трудно, но отказвам да бъда пришпорвана или отклонявана от целта си. Възползвам се от светофара, на който спираме, за да се вгледам отново в нея.

Наистина е наложително да разбере колко е важно онова, което й казвам.

— Това включва и Майлс. При никакви, абсолютно никакви, обстоятелства не може да му казваш!

Тя въздиша пресилено и започва да си играе с пръстена си. Имам чувството, че сериозно се изкушава да го свали от средния си пръст и да го запокити по мен.

— Добре, де! Няма да казвам на никого. Разбрах — измърморва накрая. — Какво е следващото?

— Все още можеш да ядеш истинска храна. — Прекосявам кръстовището и започвам да ускорявам. — Няма обаче да ти се иска, защото еликсирът ще те засища напълно и ще ти осигурява всички хранителни вещества, от които се нуждаеш. Въпреки това — поне когато си сред други хора — е много важно да поддържаш фасадата. Тоест, ще ти се наложи поне да се преструваш, че ядеш, независимо дали го правиш в действителност.

— А-а, като теб ли!? — едната й вежда отхвърча подигравателно нагоре, а устните й се извиват в самодоволна усмивка. — Говоря за начина, по който — докато уж обядваме — чупиш сандвича си на малки парченца, правиш пържените картофи на трохи и си мислиш, че никой не забелязва. Това ли било? Поддържала си фасадата? Щото с Майлс просто решихме, че имаш проблеми с храненето — анорексия или нещо подобно.

Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху шофирането. Поддържам скоростта в разумни граници и категорично отказвам да се поддам на провокацията й. Това е кармата, за която Деймън непрекъснато говори — иначе казано, всяко наше действие има и съответното противодействие. Дотук ме доведоха собствените ми действия. Освен това, дори да бе възможно да се върна назад и да преповторя всичко, пак нямаше да сторя нещо по-различно. Щях да направя абсолютно същия избор, както тогава. Защото, колкото и странно, и неприятно да е случващото се в момента, при всички положения е по-добре, отколкото да присъствам на погребението й.

— Олеле, Боже! — челюстта й увисва, очите й срещат моите и се разширяват, а гласът й става висок и писклив — Мисля… мисля, че чух това!

Погледът ми се впива в нейния невярващо. И независимо че гюрукът е свален и жежкото слънце на Южна Калифорния гори точно над главите ни, по кожата ми пролазват ледени тръпки.

Това не е хубаво. Това изобщо не е хубаво!

— Мислите ти! Ти си помисли нещо от рода на… ами, че си доволна, че не ти се е наложило да ходиш на погребението ми — нали?! Искам да кажа, че наистина чух мислите ти в главата си. Направо страхотно!

Моментално издигам защитната си стена и препречвам всякакъв достъп до съзнанието си — както и до енергията и мислите си. Обгръщам абсолютно всичко с щита си. Малко е да се каже, че съм стресната — тя е в състояние да чува мислите ми, независимо че аз изобщо не долавям нейните. А дори още не съм й показала как да ги защитава.

— Значи всъщност не сте се шегували, когато говорехте за телепатия, нали? Ти и Деймън наистина си четете мислите.

Кимам бавно и с нежелание, докато очите й — които никога не са били толкова ярки и блестящи — ме изучават внимателно. Не мога да не отвърна на погледа й и да не забележа цвета им. На мястото на предишното обикновено, да не кажа банално, кафяво (често прикривано от контактни лещи в странен цвят), сега се преливат прекрасни златисти, кехлибарени и бронзови отблясъци. Още един страничен ефект на безсмъртието.

— Винаги съм знаела, че сте странни. Това обаче е нещо съвсем различно. Придава нов смисъл на думата „странен“. А пък сега се оказва, че и аз мога да го правя! Божичко, иска ми се Майлс да беше тук!

Затварям очи и започвам да клатя глава. Боря се да запазя спокойствие и търпение. Чудя се още колко ли пъти ще ми се наложи да повтарям едно и също нещо. Спирам на пешеходна пътека и докато изчаквам хората да пресекат, се обръщам към нея:

— Само дето не можеш да кажеш на Майлс — забрави ли?! Вече ти обясних!

Тя свива рамене. Думите ми сякаш отскачат от нея, като че ли внезапно се е сдобила с непробиваема — и еластична броня. В момента е заета да навива кичур от бляскавата си кестенява коса около показалеца си. Зад нас спира лъскаво черно бентли и тя се усмихва на момчето зад волана. Мисля, че го разпознавам от училище.

— Добре. Добре! Наистина, схванах — няма да му казвам! Хайде успокой се вече, става ли? — И веднага след това фокусира цялото си внимание върху момчето — усмихва се и флиртува с него, а накрая дори му изпраща няколко въздушни целувки, като се разсмива от сърце на закъснялата му реакция. — Тайната е в пълна безопасност. Просто съм свикнала да му казвам винаги, когато се случи нещо интересно. Само навик, нищо повече. Сигурна съм, че ще го преодолея. Въпреки това трябва да признаеш, че е супер яко! Не си ли съгласна? Всъщност… ти как реагира, когато разбра за първи път? Сигурно направо си откачила!

Поглежда ме изпитателно и после добавя с иронична усмивка — явно си мисли за прякора ми:

— Нямам предвид буквално, разбира се.

Намръщвам се и натискам педала на газта по-силно, отколкото възнамерявах. Колата се втурва напред, а умът ми се насочва към онзи първи ден — по-точно към първия път, когато Деймън се опита да ми съобщи новините, които щяха да променят живота ми — там, на паркинга до училището. Само дето тогава изобщо не бях настроена да го слушам. И определено не бях въодушевена. После пък, когато повторно настоя да ми разкаже и обясни всичко за дългото ни общо минало, аз отново не успях да реша какво точно чувствам. Тоест, от една страна, наистина бе прекрасно, че най-сетне ще сме заедно, след вековете на раздяла. От друга обаче, наистина трябваше да приема и преглътна твърде много неща и от твърде много да се откажа.

Освен това има и още нещо, макар първоначално да смятахме, че изборът е изцяло мой — да продължа да пия еликсира и да прегърна безсмъртието или да го пренебрегна напълно и да изживея живота си, като в крайна сметка се предам на смъртта някъде далеч напред в бъдещето. Сега вече е различно.

Сега знаем истината. Наясно сме какво се случва с безсмъртните след смъртта им.

Научихме за Шадоуленд, страната на сенките.

Безкрайната пустош.

Вечната бездна.

Мястото, където безсмъртните блуждаят — без душа и в пълна самота — през остатъка от вечността.

Място, което определено трябва да избягваме.

— Ъ-ъ-ъ, извинявай, ще се връщаш ли скоро на земята? — разсмива се тя.

Аз обаче само свивам рамене. Това е единственият отговор, който възнамерявам да й дам.

Впрочем той само я подтиква да се приведе към мен и да продължи:

— Виж какво, изобщо не те разбирам! — Настойчиво ме измерва с поглед. — Това е най-прекрасният ден през целия ми живот — а единственото, което ти искаш, е да се занимаваме с отрицателните страни на случилото се! Вземи се осъзнай вече! Ясновидски сили… невероятни физически способности… безкрайна младост и неувяхваща красота — наистина ли тези неща нямат никакво значение за теб?!

— Хевън, съвсем не всичко е забавление, още по-малко пък игра, ами…

— Да-а, бе, да!

Тя повдига вежди отегчено и се обляга назад на седалката, после присвива колене към гърдите си, обгръща ги с ръце и измърморва:

— Има правила, има и недостатъци. Разбрах вече, всичко ми е напълно ясно!

Намръщва се и стисва в шепа косата си, която след това започва да увива около ръката си като бляскаво кафяво въже.

— Божичко, не се ли уморяваш понякога? Винаги ли трябва да си толкова обременена и потисната, все едно носиш тежестта на целия свят на раменете си? Толкова ли не можеш да видиш, че имаш най-прекрасния живот? Ти си красива, руса, синеока, имаш страхотна фигура и невероятни дарби — а, и да не забравяме — най-готиният и сексапилен мъж на планетата е лудо влюбен в теб! — въздиша дълбоко, явно недоумяваща как може да съм толкова сляпа за истината. — Дай да си го кажем направо — водиш живот, за който другите могат само да мечтаят. Обаче се държиш така, все едно е най-гадното нещо на света! И — съжалявам, че ти го казвам — ама смятам, че това е лудост! Защото, честно казано, аз самата се чувствам великолепно! Направо съм като наелектризирана от възбуда! Имам усещането, че през цялото ми тяло минават светкавици и ме изпълват с енергия от главата до петите. И нямам никакво намерение да те съпровождам по пътя към света на скръбта, по който вървиш! В никакъв случай няма да се прокрадвам из училището с нахлупена на главата отвратителна качулка, слънчеви очила и да не се разделям с айпода си — така както правеше ти. Да, сега наистина схващам защо ти бе необходимо — за да избягаш от гласовете и мислите на хората, нали? Аз обаче няма да живея така, по дяволите! Възнамерявам да прегърна този нов живот с двете си ръце! Освен това смятам да сритам задниците на Стейша, Онър и Крейг — само да посмеят да ме закачат отново, мен или приятелите ми!

После се накланя напред с подпрени на коленете лакти и опасен поглед.

— Само като си представя всички гадости, на които те подлагаха… и това, че ти просто подаваше и другата си буза и се примиряваше с всичко… — Прехапва устни. — Наистина не разбирам.

Поглеждам я. Зная, че мога просто да сваля щита си и да помисля отговора — тя ще чуе думите в главата ми. Много по-въздействащо ще е обаче, ако ги произнеса на глас, затова обяснявам:

— Предполагам, че за мен е така, защото цената бе прекалено висока. Изгубих цялото си семейство и така и не успях да премина.

Млъквам за секунда, защото не съм съвсем сигурна как точно да оформя онова, което трябва още да й кажа. Не знам как да й опиша Съмърленд, великолепното мистично измерение между измеренията, нито как да й разкажа за моста, който отвежда смъртните отвъд. Най-малкото, все още не съм в състояние да го направя. Но… едно по едно.

— Просто аз винаги ще бъда тук. Никога няма да премина оттатък и да видя семейството си отново… — Тръсвам глава.

— А за мен това е наистина огромна тежест. Имам чувството, че изтърпявам ужасно наказание.

Тя се протяга към мен, а на лицето й се изписва смешно и едновременно с това сладко изражение — като на тъжно изоставено кученце. Почти веднага обаче се отдръпва:

— Уф, извинявай! Забравих, че мразиш да те докосват. — Сбърчва нос и разсеяно затъква зад окиченото си с множество обици ухо един кичур коса.

— Не че мразя да ме докосват — свивам рамене. — Просто понякога… ами, човек може да се разкрие прекалено много.

— Дали и при мен ще е същото?

Поглеждам я несигурно. Наистина нямам представа какви дарби ще прояви. Вече стигна толкова далеч — и то само от една бутилка еликсир. Кой знае какво ще се случи, когато изпие повече.

— Не мога да предположа — отговарям й откровено. — Част от моите способности се дължат на факта, че умрях и се озовах в…

Тя присвива очи — напряга се да прочете мислите ми. Разбира се, не успява да проникне през щита, който съм издигнала.

— Ами, нека просто кажем, че бях много близо до смъртта и преживяването ме промени… така се получава обикновено. В този миг се озоваваме на нейната улица.

Тя втренчва в мен поглед, а пръстите й мързеливо чоплят малка дупка на клина й.

— Струва ми се, че подхождаш много избирателно спрямо нещата, които трябва да знам — едната й вежда отскача нагоре, сякаш ме предизвиква да отрека.

Аз обаче не го правя. Само затварям очи и кимвам. Толкова съм уморена непрекъснато да лъжа и да се прикривам. Приятно е най-сетне да мога да призная истината пред някого — дори и не цялата.

— Ще ми кажеш ли причината?

Повдигам рамене и си поемам дълбоко въздух, след което се насилвам да срещна погледа й:

— Всичко е прекалено много, за да ти го сервирам накуп. Някои неща трябва да се изпитат, за да ги разбереш, докато други… е, повечето могат да почакат. Има едно нещо обаче, което ще ти кажа веднага.

Паркирам на алеята пред къщата й и започвам да ровя в чантата си. След малко вадя от нея сребриста торбичка — същата като онази, която Деймън ми даде.

— Какво е това? — Тя я отваря и вади от вътрешността й шепа разноцветни камъни, прикрепени един към друг с тънки златни жички и закачени на връв от черна коприна.

— Това е талисман — кимам в потвърждение на въпросителния й поглед. — Много е… много е важно да го носиш непрекъснато. Тоест — всеки ден.

Хевън започва да поклаща амулета напред-назад пред лицето си и да следи с присвити очи пречупената и отразена от камъните слънчева светлина.

— И аз имам такъв — измъквам своя изпод тениската си и й го показвам.

— Само че моят е различен. Защо? — Тя мести погледа си между двата талисмана — сравнява ги и като че ли се опитва да прецени кой е по-хубав.

— Защото няма два еднакви. Всеки има различни… нужди. Ако ги носим, тези талисмани ще ни предпазват от опасности.

Тя само ме поглежда.

— Наистина имат защитна функция — свивам рамене и млъквам, защото усещам, че навлизам в опасна територия: именно на тази тема спорихме с Деймън.

Хевън накланя глава настрани и изкривява лицето си в гримаса. Може би се нервира, че не може да разчете мислите ми, макар да разбира, че определено крия нещо.

— Точно от какво се предполага да ни пазят? В крайна сметка сме безсмъртни, нали? Това, ако не се лъжа, означава, че ще живеем вечно. А сега ти ми казваш, че въпреки това имаме нужда от защита? От амулети, които да ни предпазват от опасности?! — Тръсва глава раздразнено. — Извинявай, Евър, ама това просто няма смисъл! От какво — или от кого — точно трябва да се пазя?

Поемам си дълбоко въздух, като се старая да убедя сама себе си, че това е единственото правилно решение — независимо от мнението на Деймън. Надявам се, че ще ми прости.

— Трябва да се пазиш от Роман.

Тя скръства ръце пред гърдите си и започва невярващо да клати глава:

— Роман?! Пълни глупости! Роман никога не би ме наранил.

Ахвам. Направо не вярвам на ушите си — как може да изтърси нещо подобно след всичко, което й разказах?!

— Виж какво, Евър, съжалявам, че няма да се съглася с теб, но Роман ми е приятел. И не че ти влиза в работата, но много скоро ще бъдем нещо доста по-сериозно от приятели. За никого не е тайна, че ти го мразиш от първия ден, когато го видя — така че думите ти въобще не ме изненадват. Малко ме натъжават, разбира се — но не ме учудват.

— Да не би да си измислям?!

Отпускам рамене и правя напразен опит да запазя спокойствие. Разбирам напълно, че ако повиша глас и се опитам насила да я накарам да види моята гледна точка, няма да постигна нищо. Прекалено голям инат е. Безсмислено е да я принуждавам.

— Добре, де. Може би си права — може би наистина просто не го харесвам. Като се има предвид обаче, че се опита да те убие… е, дори и да ме сметнеш за луда, за мен това е напълно достатъчна причина! Имам дори и свидетели — знаеш много добре, че не бях сама там!

Тя ми хвърля кос поглед, а пръстите й нервно потропват по дръжката на вратата:

— Виж какво, нека изясним това. Значи Роман се опита да ме отрови с някакъв странен чай.

— Беладона — позната още и като смъртоносното „лудо биле“.

— Добре, както и да е — тя махва с ръка и отпъжда думите ми като досадна муха. — Имах предвид това: значи ти твърдиш, че се е опитал да ме убие, така ли? И вместо да се обадиш на полицията, ти се втурваш към дома му, за да се увериш с очите си! Как трябва да разбирам действията ти? Мисля, че е очевидно — изобщо не си го възприела сериозно! Защо трябва аз да го правя?

— Опитах се да се обадя, но… ами, беше… сложно. — Тръсвам глава и опитвам отново. — Трябваше да направя избор между нещо, от което наистина имам нужда, и теб. И както виждаш, избрах теб.

Тя ме стрелва с внезапно разширени очи. Почти виждам как умът й препуска, обмисля, преценява, но… не казва нищо.

— Роман обеща да ми даде онова, което ми трябва, ако те оставя да умреш. Аз обаче не можах да го направя… Така че — махвам с ръка към нея — сега си не само жива, но и безсмъртна.

Тя започва да клати глава. Оглежда се край себе си, сякаш за пръв път вижда обстановката. Погледът й се спира върху група съседски деца, които карат модифицирана количка за голф нагоре-надолу по улицата. Мълчанието се проточва толкова, че започвам да изпитвам нужда да кажа нещо. Най-накрая Хевън проговаря:

— Съжалявам, че не си получила онова, което си искала, Евър. Наистина. Само че грешиш за Роман. Той в никакъв случай не би ме оставил да умра. Доколкото разбрах от разказа ти, той през цялото време е държал еликсир и е бил готов да го използва, ако ти избереш другата възможност. Освен това си мисля, че познавам Роман малко по-добре от теб. Той много добре знаеше колко съм нещастна и какво се случва в семейството ми… — свива рамене, сякаш изводът е логичен. — Вероятно е искал да ме направи безсмъртна, за да ме измъкне от цялата тази каша — но е предпочел да си спести отговорността на „родителя“, ако е възможно. Изобщо не се съмнявам, че ако ти не ме бе накарала да пия, щеше да се намеси. Приеми истината, Евър: направила си грешния избор. Трябвало е да разбереш, че блъфира.

Тръсвам глава и пробвам отново:

— Не е така… — гласът ми заглъхва, защото е безполезно да продължавам: тя вече е отклонила погледа си, убедена, че е права, а аз греша.

И тъй като се опитах да я предупредя за всички опасности — за него — Деймън няма причина да ме вини за думите, които изричам:

— Добре. Вярвай, в каквото искаш, но ми направи една услуга. След като толкова държиш, срещай се с Роман, но те моля винаги да носиш амулета си. Говоря сериозно. Никога не го сваляй — и по никакъв повод. И още нещо…

Тя се обръща и отвръща на погледа ми с едно-единствено повдигане на веждата си. Ясно долавям нетърпението й да изхвърчи от колата и да се отдалечи възможно най-много от мен.

— Ако наистина искаш да ми се отплатиш за това, че те направих безсмъртна…

Очите ни се срещат.

— У Роман има нещо, от което отчаяно се нуждая. Ти можеш да го вземеш.