Тъмен пламък

Трийсет и трета глава

Когато стигам до дома на Роман, там цари тишина.

Точно както се надявах.

Точно както планирах.

Когато Хевън ми каза, че отива на концерт с Миса, Марко и Рейф, усетих, че това е идеалната възможност да се срещна с Роман насаме, когато не е притеснен от чуждо присъствие и няма вероятност да ни прекъсне някой. Така бих могла да говоря с него мирно, кротко и логично да му изложа онова, което искам да кажа.

Известно време стоя пред вратата му, напълно неподвижна и със затворени очи. Спускам се до глъбините на душата си, но не откривам дори следа от чудовището. Няма го никъде. Сякаш, когато се отърсих от гнева и омразата си към Роман, съм му отнела кислорода. Вече няма какво да подхранва онзи тъмен пламък. Останала съм единствено аз.

Едва след като съм почукала няколко пъти, без той да ми отвори, си позволявам да вляза. Сигурна съм, че е вътре — далеч не само защото виждам вишневочервения му Астън Мартин на алеята. Усещам присъствието му, усещам самия него. Странното е, че той явно не усеща мен — иначе със сигурност щеше да е вече тук.

Тръгвам по коридора. Надничам последователно във всекидневната, в кухнята, после през прозореца на пристроения към къщата гараж. Установявам, че навсякъде е тъмно, и не виждам никакви следи от Роман, така че се насочвам към спалнята, като няколко пъти извиквам името му. Освен това се движа доста по-шумно от необходимото — предпочитам да не го изненадвам, нито пък да рискувам да го прекъсна, докато прави нещо неприлично.

Откривам го проснат в средата на огромно легло с балдахин, което е покрито с толкова сложна дърворезба, драперии и пискюли, че веднага ми напомня за онова, което ползвахме с Деймън в създадената от него версия на Версай в Съмърленд. Бялата му ленена риза е разкопчана, а избелелите дънки плътно прилепват по хълбоците му. Очите му са затворени, на главата си има слушалки, а към гърдите си притиска снимка на Дрина, поставена в красива рамка. Спирам и започвам да се чудя дали не трябва да се обърна и да си изляза — и да опитам друг път. В този миг чувам:

— Уф, Евър! Боже, не ми казвай, че пак си отнесла скапаната врата?

С тези думи Роман сяда, смъква слушалките от главата си и внимателно оставя снимката на Дрина върху нощното си шкафче. Не изглежда притеснен, че съм го хванала в такъв личен и изпълнен със сантименталност момент.

— Струва ми се, че май започваш да преиграваш, а? — Тръсва глава и прокарва ръце през златните си къдри. — Сериозно, момиче, човек не може да се усамоти и за пет минути! Ако не е Хевън, ще си ти.

Въздъхва дълбоко и мелодраматично, след което пуска босите си крака на пода, но без да става от леглото.

— В момента съм изпаднал в едно особено настроение. Разбираш ли какво имам предвид?

Стрелвам го с поглед. Знам, че е по-добре да премълча, но съм прекалено любопитна.

— Ти да не би… да не би да медитираше?!

Присвивам очи. Никога не съм си го представяла като човек, който би изследвал вътрешното си аз или въобще би се гмурнал под повърхността, за да се опита да се свърже с вселенската енергия.

— И какво ще направиш, ако е истина? А? Ако е вярно, тогава какво? — Разтрива с длани челото си, след което се обръща към мен: — Просто за сведение, опитвах се да открия Дрина. Знаеш, че не си единствената, която може… която има определени способности.

Преглъщам мъчително. Този факт ми е добре известен, разбира се. Впрочем предугаждам и отговора на въпроса си, но въпреки това питам:

— Е, и? Какво стана? Видя ли я?

Бих могла да се обзаложа, че не е успял, като се има предвид, че знам за съществуването на Шадоуленд.

Той ме поглежда особено, а по лицето му за миг пробягва болка. После отвръща:

— Не. Не я видях. Е? Доволна ли си? Вече всичко наред ли е? Някой ден обаче ще успея! Не можеш да ни разделиш завинаги, разбираш ли? Независимо от онова, което направи, аз ще я намеря! Със сигурност!

Поемам си дълбоко въздух, като си мисля: „О, надявам се да не стане така. Там няма да ти хареса.“ Освен това усещам колко съжалявам за онези случаи, когато го лъжех, че съм Дрина, макар че тогава не контролирах действията си.

Само че не му го казвам, разбира се. Всъщност не казвам абсолютно нищо. Стоя си на мястото и се опитвам да събера мислите си, да подредя думите си, докато изчаквам правилния момент да заговоря.

— Слушай, аз…

Тръсвам глава и си казвам, че наистина мога да го направя. Налага ми се да събера цялата си сила, цялата си смелост, но накрая го поглеждам и казвам:

— Не е, каквото си мислиш. Не съм дошла да те съблазнявам, нито да си играя игрички с теб, да ти се подигравам или да се опитвам да измъкна нещо от теб. Не и по начина, по който вероятно си мислиш. Дойдох, за да…

— Да вземеш противоотровата.

Той вдига крака обратно на леглото и отпуска глава на покритата с коприна табла. Скръства ръце на гърдите си и присвива очи.

— Едно ще ти призная, Евър — изключително последователна си. И упорита. Колко пъти смяташ да правиш едно и също нещо? Всеки път, когато идваш тук, имаш нов план за атака, нова идея, която искаш да ми приложиш. Въпреки това нито веднъж не успя да изравниш резултата, макар да ти предоставих не една възможност за това. Замислям се… дали наистина я искаш. Може би смяташ, че я искаш, но подсъзнанието ти пречи, защото знае истината. Твоята мрачна и най-скрита тайна. — Очите му проблясват подигравателно и в мен не остава съмнение, че знае за чудовището — и иска да разбера, че знае, а също и колко се забавлява с това. — Ах, да! Извинявай, скъпа, че ще те питам, обаче ми се ще да знам как се чувства Деймън по повод тези твои посещения тук? Допускам, че не е особено доволен. Както впрочем и от това, че ще се наложи да посвети Майлс в още една от тайните си. Той има доста, нали знаеш? Тайни, които ти едва сега започваш да разкриваш. Има такива неща, каквито дори не би могла да си представиш.

Кимам — бавно, спокойно и искрено. Няма да му позволя да ме засегне. Просто вече не съм това момиче.

— Е, кажи — знае ли той, че си тук в момента?

— Не. Не знае.

После се сещам за съобщението, което му изпратих точно преди да сляза от колата и да вляза в къщата. Може и да не знае, но съм сигурна, че много скоро ще се сети. Защото в мига, в който свърши филмът (с Ава и близначките отидоха на кино), ще провери съобщенията си. Ще види времето и най-вече мястото — хотел „Монтаж“ — на срещата, която му определих. И ще схване веднага. Но засега — не, няма ни най-малка представа.

— Разбирам — кима той и очите му се впиват в мен. — Е, поне този път си си направила труда да се наконтиш. И да се измиеш. Всъщност изглеждаш по-добре от всякога, направо блестиш. От теб сякаш се излъчва сияние. Каква е тайната ти, Евър?

— Медитация — отвръщам с усмивка и без да се колебая. — Нали се сещаш — пречистваш се, концентрираш се и съсредоточаваш цялата си същност върху положителното… такива неща.

Продължавам да стоя неподвижна и спокойна дори когато той избухва в смях — толкова силен, че раменете му започват да се тресат, а очите му почти се насълзяват. Когато истеричният пристъп отмира и най-сетне успява да се съвземе, ме пита:

— Деймън да не те е накарал да изкачваш с него Хималаите, а? И Пътя на просветлението… — Накланя глава встрани и се вглежда в мен. — Тоя стар негодник не се научи значи! Не че нещо му помага това, де.

— Хм, извинявай, ама не медитираше ли ти самият допреди малко?

— Не така, скъпа. Не, определено не по този начин — поклаща глава категорично. — Виж, моето е друго. Аз се опитвах да открия един определен човек — не съм се занимавал с измислени универсални простотии от типа „всичко е едно цяло“. Просто забрави! Нима не схващаш, Евър? Това е истината. Точно тук и точно сега.

Потупва намачканите чаршафи и се усмихва невесело.

— Това е нашият рай, небесата ни, Шангрила, нирваната, която можем да стигнем — все едно, както искаш го наречи. — Едната му вежда се стрелва нагоре, а езикът му леко навлажнява устните. — Това е. Говоря в буквален и в преносен смисъл. Това е всичко, което имаме, а пък ти си губиш времето в търсене на нещо повече. Вярно, че имаш наистина много време за губене — няма две мнения по въпроса. Въпреки това е срамота да избираш такъв начин за запълването му. Тоя Деймън ти влияе лошо, определено!

Млъква за миг, сякаш току-що му е хрумнало нещо и иска да го обмисли.

— Е, какво ще кажеш? Ще опитаме ли отново? Имам предвид, че… хм. Идваш тук, облечена по този начин, а и изглеждаш добре безспорно. Като се вземе под внимание колко бързо оздравявам по принцип, като че ли съм склонен да ти простя за предния път. Да забравим за миналото, а? Само недей да ми прилагаш пак разни трикове и да ме караш да те мисля за Дрина — и всичко ще е наред. Доста груби бяха номерата ти, обаче колкото и странно да звучи, като че ли заради тях те харесвам още повече. Е? Какво мислиш?

Усмихва се и избутва възглавницата встрани, за да освободи място за мен. После накланя глава в очакване, татуировката му започва да проблясва, а очите му се впиват в моите в опит да ме хипнотизират.

Този път обаче нищо не ми действа. Макар да се приближавам към него — и към гладния, предвкусващ поглед, който ме подканя да скоча на леглото — причината е различна. Няма нищо общо с онова, което си мисли.

— Не съм дошла за това — заявявам.

Той свива рамене, сякаш му е все едно за какво съм дошла, стига да стане неговото. Изнася напред брадичка и разсеяно започва да изучава идеалния си маникюр.

— А защо тогава си тук? Хайде, де, давай по същество! Хейвън ще идва по-късно тази вечер, след концерта — а не мисля, че имаме нужда от сцена като предишната.

— Нямам никакви намерения да наранявам Хевън. Нито пък теб. Дойдох само по една причина: искам да се обърна към твоето по-добро „аз“. Това е всичко.

Той почти се задавя. Очите му се стрелват по лицето ми в търсене на доказателства, че се шегувам, в което е напълно убеден.

— Знам, че имаш такова. По-добра, по-висша същност. Аз знам всичко за теб. Научих за миналото ти, за смъртта на майка ти при твоето раждане, за това, че баща ти те е биел и изоставил… всичко. Също така…

— Мътните да го вземат! — измърморва той с разширени очи, а гласът му е толкова тих и смаян, че почти не го чувам. — Никой не знае тези неща! Ти как, по дяволите…

Аз обаче само свивам рамене. Начинът в действителност няма значение.

— След като научих всичко това, разбрах, че повече не мога да те мразя. Просто не се получава. Не съм такава.

Той се вглежда в мен, този път скептично, с присвити очи. Почти веднага възвръща обичайната си показна храброст.

— Разбира се, че си, скъпа, умираш си да ме мразиш — това е истината. И толкова ти харесва да ме мразиш, че аз съм единственото, за което мислиш.

Усмихва се и кимва, сякаш вече ме е пипнал на местопрестъплението. Или пък сякаш е знаел през цялото време тази моя мръсна малка тайна.

Обаче аз просто се усмихвам и сядам на крайчеца на леглото му с думите:

— Това беше вярно, но вече не е. Единствената причина, поради която дойдох тук, е да ти кажа, че съжалявам за всичко, което ти се е случило. Наистина много съжалявам.

Той отклонява погледа си, стисва зъби и изритва одеялото.

— Виж какво, няма никакъв смисъл да ме съжаляваш! Има само едно нещо, за което да съжаляваш, скъпа, за онова, което причини на Дрина! Всичко останало можеш да ми го спестиш. Изобщо не ме интересуват криворазбраното ти съчувствие и желание да помогнеш на бедните, гладуващите, изоставените, унизените и прочее нещастни хорица. Аз не се нуждая от съжалението ти, скъпа. Ако не си забелязала, отдавна не съм онова хлапе. Сигурен съм, че ще го разбереш, Евър — достатъчно е да ме погледнеш. — Усмихва се и разперва широко ръце, сякаш ме подканва добре да огледам безспорно великолепната му персона. — Намирам се в разцвета на силите си. Всъщност аз съм на върха на пирамидата от няколко века.

— И точно в това е проблемът. — Привеждам се към него аз. — Разглеждаш всичко като една голяма игра — сякаш животът е шахматна дъска, а ти си фигурата, която винаги трябва да е с три хода преди останалите. Никога не намаляваш бдителността си, никога не си позволяваш да се сближиш с хората. Нямаш представа какво е да обичаш, нито пък какво е да бъдеш обичан, защото никога не си получавал любов. Тоест… знам, че ако бе обратното, щеше да вземеш други решения, не се и съмнявам в това. Но все пак трудно е да предложиш нещо, което никога не си имал и никога не си изпитвал лично. Затова ти прощавам.

— Какви ги дрънкаш?! — изрича вбесено. — Аматьорска психоанализа ли? Може би трябва да очаквам и сметка за това, че слушам глупостите ти? Така ли?

— Не — отвръщам меко и спокойно. — Само се опитвам да ти кажа, че всичко свърши. Отказвам да се сражавам с теб повече. Вместо това избирам да те обичам и те приемам такъв, какъвто си. Няма значение дали на теб ти харесва.

— Докажи ми го — изръмжава той и отново потупва леглото до себе си. — Защо не си донесеш задника тук и не ми покажеш тази любов, Евър?

— Нямах предвид такава любов. Говорех за истинската. Онази, безусловната. Която не съди, не завижда, не се превъзнася, не безобразничи. Не физическата. Обичам те просто като сродна душа, която обитава същата земя като мен. Обичам те като човек от същия вид, защото и двамата сме безсмъртни. Обичам те, защото се уморих да те мразя — и отказвам да го правя повече. Обичам те, защото най-накрая разбрах защо си станал такъв, какъвто си. Ако можех да променя съдбата ти, щях да го сторя. Само че не мога, затова избирам да те обичам, вместо да те променям. Надявам се това, че те приемам, да те подтикне и ти да сториш нещо добро за мен. Ако не стане така обаче — тук свивам рамене, — поне ще знам, че съм опитала.

— Дяволите да го вземат! — измърморва той, а лицето му се разкривява, сякаш думите ми му причиняват физическа болка. — Някой май здраво се е напушил! Да не си се събудила като хипи тази сутрин?! — Поклаща глава и се разсмива, след което се отпуска на леглото и развеселено ме измерва с поглед. — Много добре, Евър, обичаш ме и ми прощаваш. Браво! Чудесно. Обаче знаеш ли какво? Въпреки това няма да ти дам противоотровата. Е, какво? Още ли ме обичаш? Или сега отново ме мразиш? Точно колко е дълбока любовта ти, Евър — да цитирам една песен от седемдесетте, за която със сигурност никога не си чувала, а?

Отпуска ръце в скута си, където те лягат уморени, с разперени пръсти. Спокойни.

— Жал ми е за твоето поколение. Слушате такава малоумна музика! Трябва да чуеш идиотската група, за чийто концерт отпраши Хевън. „Могъщите хулигани“, можеш ли да си представиш? Що за име е това, по дяволите?!

Аз само свивам рамене. Разпознавам без проблем тактиката, която предприема, за да избегне въпроса ми. Колкото и да се старае обаче, няма да промени нито намеренията, нито решението ми.

— Изборът е твой — казвам спокойно. — Не съм дошла, за да те моля за каквото и да било.

— Пак ще те питам — за какво тогава си тук? Какъв е поводът за посещението ти? Според собствените ти думи не целиш да изкопчиш от мен противоотровата, не търсиш бързо извъргалване, макар да имаш спешна нужда от такова по скромното ми мнение. Влезе тук с танцова стъпка и наруши усамотението ми, за да ми кажеш, че ме обичаш? Наистина ли, Евър. Защото — даже да звучи грубо — ми е малко трудно да го възприема.

— Естествено, че е — отвръщам, без да се смутя. Точно такава реакция очаквах — засега събитията се развиват изцяло според плана ми. — Нормално е, защото никога преди не си изпитвал нещо подобно. Шестстотин години, през които не си познал дори за миг истинската любов. Тъжно е. Трагично дори. Само че вината не е твоя. Така че, просто за информация, това е чувството, Роман. Така стоят нещата. Исках да знаеш, че независимо от всичко, сторено от теб, ти прощавам. И защото ти прощавам и те освобождавам, вече не можеш да се добереш до мен. Не можеш да ме нараниш. Дори и никога да не ми дадеш противоотровата… е, сигурна съм, че с Деймън ще измислим начин да се справим и без нея, защото това правят партньорите. Това е силата на истинската любов. Тя не може да бъде повредена, не може да бъде разрушена. Тя е вечна, никога не се изчерпва и устоява на всяка заплаха, на всяка буря. Така че, ако си решил да продължиш по този път, просто исках да ти кажа, че повече няма да се съпротивлявам. Приключих с това. Имам живот, който да живея вместо това, а ти?

Той ме стрелва с очи и — макар и само за миг — знам, че съм го спечелила. Виждам нещо да проблясва в погледа му и разбирам, че знае — играта приключи. Защото за всяка игра са необходими поне двама, а в този случай единият току-що се отказа. После обаче искрицата изчезва точно толкова бързо, колкото се и появи, а пред себе си виждам стария Роман.

— Хайде, де, сериозно ли говориш, скъпа? Смяташ, че ще се примириш само да се държите за ръце — през остатъка от безкрайния си живот на безсмъртни? А, по дяволите! Всъщност и за ръце не можете да се държите. Дори с този енергиен презерватив, който ползвате — това няма нищо общо с истинското усещане, нали, миличка? Нищо общо с това.

Преди да схвана намеренията му и да се отдръпна, той се стрелва към мен. Ръката му ляга на крака ми и Роман впива в мен чувствен, настойчив поглед:

— Може и никога да не съм познал любовта, за която говориш, но съм изпитал доста от другата… от тази. — Пръстите му се промъкват няколко сантиметра по-нагоре. — И ти гарантирам, скъпа, че е поне толкова добра, ако не и повече. Не мога да понеса идеята, че се лишаваш от това.

— В такъв случай ми дай противоотровата — и няма да ми се налага да се лишавам от нея! — отвръщам с мила усмивка.

Изобщо не правя опит да отместя пръстите му. Именно това иска да сторя: да откача и да започна да се съпротивлявам. Да го метна към стената. Да се превърна в заплаха. Обичайната програма. Този път обаче няма да стане. Не, забрави! Този път има прекалено много неща, които са заложени на карта. Прекалено много неща, които мога да изгубя. Освен това наистина трябва да му покажа колко отегчителна е играта, когато само единият я играе.

— Иска ти се, нали? Този път да спечелиш.

— Не смяташ ли, че в този случай каквото и да стане — печеля? Направиш ли нещо добро, ще ти се върне с добро — това е карма. Ефектът на хвърлено във водата камъче: вълничките се разпространяват и нарастват до последната граница. Няма шанс за неуспех.

— А, пак ли същото? — Повдига той подигравателно вежди. — Честно казано, тоя тъпак Деймън ти е извъртял страшен номер, като ти е налял всички тия глупости в главата!

— Възможно е да си прав — усмихвам му се, без да се поддавам на провокацията. — А е възможно и да грешиш. Никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали?

— Какво? Да не би да смяташ, че никога не съм правил нищо добро?

— Мисля, че е минало доста време, откакто ти се е случвало за последно. Вероятно си забравил как става.

Той се разсмива. Смее се с отметната назад глава, с пълно гърло — но не отмества ръка от бедрото ми. Тя изобщо не трепва.

— Добре, Евър. Нека приемем — само на теория, разбира се — че ти направя тази дребна услуга. Да кажем, че ти дам противоотровата, която ще позволи на двама ви с Деймън да правите каквото си поискате. После какво? Колко време трябва да чакам, преди да получа доброто, което ми се полага в замяна? Можеш ли да отговориш на този въпрос?

Свивам рамене.

— От личен опит ще ти кажа, че не можеш да насилваш кармата, нито да я принуждаваш. Тя работи по собствените си правила. Знам само, че наистина действа.

— А-ха. Значи от мен се очаква да ти дам нещо, което ти отчаяно искаш, обаче да не очаквам награда, така ли? Това изобщо не звучи честно, скъпа. Май ще е най-добре да размислиш. Може би все пак има какво да ми дадеш в замяна?

Продължава да се усмихва, докато ръката му се плъзга все по-високо и по-високо, прекалено високо. Вдига поглед към лицето ми, опитва се да ме надвие, да ме подмами в ума си както преди, но този път не се получава. Аз оставам на мястото, което съм избрала сама. Непоклатима.

Има нещо различно обаче. Това негово простичко действие породи една идея у мен. Идея, която може да помогне на плановете ми, при това — по-бързо, отколкото се надявах. Ако тя сработи, пътят ми към „Монтаж“ и очакващия ме там Деймън ще бъде открит.

— Добре — започвам, опитвайки се да не обръщам внимание на пръстите върху бедрото си. — Щом не искаш да вярваш в кармата, дали не би повярвал на мен?

Той ме поглежда развеселено, с наклонена глава и проблясваща на врата татуировка.

— Защото, като се замисля, в действителност имам нещо, което да ти предложа. Нещо, което съм убедена, че искаш. И което само аз мога да ти дам.

— А така! — усмихва се той и зъбите му проблясват хищно. — Ето това вече е приказка! Знаех си, че ще се съгласиш накрая, ще видиш светлината, както се казва.

Повдига се още малко и застава по-близо. Дланта му ме притиска по-силно.

Аз все така оставам на място. Дишането ми е спокойно, равномерно. Усещам светлината в себе си, която е все така ярка и властва над всичко.

— Не това, говорех за нещо много, много по-добро.

Той присвива очи:

— О, скъпа, не бъди толкова сурова със себе си! Първия път винаги е неприятно, никога не се получава достатъчно добре. Обещавам ти, че ще последват още много, така че ще имаш възможност да усъвършенстваш уменията си, а и да се почувстваш по-добре.

При тези думи се разсмива с явното желание да се присъединя към него. Аз обаче не го правя. Все още обмислям какво му казах току-що. Идеята започва все по-ясно да се оформя. Разбирам, че изобщо не очаква това и може би дори ще ме намрази още повече. Но това е единственият начин, по който мога да го накарам да ми отговори, да се свържа с него, ако изобщо е възможно да докоснеш изгубена душа.

— Пусни крака ми.

Очите ми се впиват в неговите.

— Ах, мътните да го вземат! — започва да клати глава той. — Знаех си, че се преструваш, нали, Евър? Само ме дразнеше досега! Изобщо не…

— Пусни крака ми и хвани ръцете ми — продължавам все така спокойно и решително. — Вярвай ми, няма да изгубиш нищо. Точно обратното.

Той се поколебава, но само за миг — после изпълнява молбата ми. Двамата сядаме с кръстосани крака на леглото. Голите ми колене се притискат към неговите, ръцете му стисват моите. Цялата сцена доста напомня на заклинанието за обвързване, с което започна цялата тази каша.

Само че всъщност няма нищо общо.

Въобще.

Каня се да предприема голяма крачка. Залагам много на вярата си. Ще споделя с Роман нещо, което със сигурност ще го накара да ми даде противоотровата. Поглеждам го право в очите и отсичам:

— Разсъжденията ти са погрешни.

Той ме стрелва сепнато с поглед.

— Цялата ти теза, че не съществува нищо друго, освен настоящето — тук и сега. Впрочем ти и сам не й вярваш. Ако беше убеден в истинността й, нима би се опитвал да се свържеш с Дрина? Ако наистина вярваш, че не съществува нищо, освен земята, освен това измерение, в което се намираме в момента, къде точно се опитваше да я търсиш?

Роман ми хвърля озадачен поглед.

— Присъствието й… нейното… — Млъква и тръсва глава, след което се опитва да се откопчи от хватката ми, но аз го стисвам още по-силно. — Какво става, по дяволите?!

Изобщо не изглежда доволен от действията ми.

— Не всичко свършва тук, Роман. Има още, при това — много повече. Повече, отколкото би могъл да си представиш. Това, което виждаш тук, е съвсем малка точица от една много по-голяма картина. Но си мисля, че независимо от думите ти вече си усетил истината. И защото я усещаш, си отворен за възприемането й. Чудя се, като вземем това предвид, дали не бихме могли да сключим сделка?

— Знаех си! — Той се разсмива и поклаща глава. — Сигурен бях, че не си се отказала. Бориш се до последен дъх, нали, Евър?

Не му обръщам внимание. Имам план и следвам само него:

— Ако те отведа при Дрина, ако ти покажа къде почива тя, ще ми дадеш ли противоотровата?

Той пуска ръцете ми. Цялата кръв се отдръпва от лицето му. Опитва се да се съвземе.

— Номер ли се опитваш да ми извъртиш?

— Не — уверявам го. — Нищо подобно. Наистина, кълна се.

— Защо тогава го правиш?

— Защото така е честно. Даваш ми онова, което искам най-много на света, а аз ти давам каквото ти искаш най-силно. Видяното може и да не ти хареса и в крайна сметка сигурно ще ме намразиш, но ще рискувам. Обещавам да ти разкрия абсолютно всичко, нищо няма да ти спестя.

— А какво ще стане, ако ти ми дадеш онова, което желая, но аз въпреки това не ти дам противоотровата? Какво ще направиш?

— Ще си кажа, че не съм те преценила правилно. Ще си тръгна с празни ръце. Но няма да те намразя, нито ще те безпокоя отново. Обаче съм сигурна, че след това ще повярваш в кармата — когато изпиташ последствията от подобно действие. И така, готов ли си?

Той се вглежда в мен — продължително, настойчиво, замислено. Преценява внимателно от всички страни. Накрая кимва, а погледът, който впива в моя, е твърд и решителен.

— Искаш ли да знаеш къде я държа?

Преглъщам с усилие. Дъхът ми се накъсва, пулсът ми се ускорява.

— Ето тук е.

Той се протяга към нощното си шкафче, отваря едно чекмедже и вади от него малка, инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. От покритата й с кадифе вътрешност измъква тясно продълговато шишенце, пълно с искряща полупрозирна течност, която ужасно прилича на еликсир. Различава се единствено по цвета — зелена е.

Той я разклаща пред лицето ми, а аз наблюдавам невярващо искрите и отблясъците, които хвърля. Трудно е да приема, че разрешението на всичките ми проблеми е толкова скромно на вид и толкова близо.

— Струва ми се каза, че я пазиш другаде? — прошепвам.

Устните ми са изпръхнали, усещам гърлото си сухо и парещо. Отговорът проблясва мътно пред мен, невъзмутим.

— Така беше. До онази вечер, когато ме посети, я държах в магазина. Само че да знаеш — това е всичката. Една доза. Няма рецепта, нито дори подсказване как да я приготвиш. Списъкът със съставките и начинът на приготовление съществуват само тук — почуква с пръст по слепоочието си и внимателно ме измерва с поглед. — Е, имаме сделка, нали? Ти ми показваш обещаното, аз ти давам това.

Усмихва се и мушва противоотровата в джобчето на ризата си, после заявява:

— Само че ти ще си първа. Искам да видя, че ще удържиш на обещанието си. Отведи ме при нея и ще имаш своето „и заживели щастливо до края на дните си“.