Тъмен пламък

Шестнайсета глава

Изхвърчаме с препъване от портала — заедно, рамо до рамо. Приземяваме се на прекрасната избуяла трева и веднага скачаме на крака. Аз на секундата се обръщам към Джуд и посочвам ръцете му:

— Виж!

Той поглежда надолу и очите му се разширяват. Мести ги невярващо между мен и голите си, съвсем здрави ръце. Не разбира какво се случва и това му личи.

— Сигурна съм, че докато си изучавал свръхестественото, все някъде се е споменавало за Съмърленд? — питам го с усмивка.

И лицето, и ръцете ми се повдигат… всъщност всичко е приповдигнато и по-леко… освободено от чудовището в мен… дори да е за съвсем кратко.

Той се оглежда край себе си, наднича през проблясващата и трептяща мъгла към пулсиращите дървета, чиито клони са натежали от сочни зрели плодове, докосва ярките разноцветни цветя, които сякаш танцуват в омарата, вглежда се в стремително течащия поток с цветовете на дъгата.

— Това ли е? — На лицето му е изписано благоговение. — Значи наистина съществува?

Кимам леко. Макар да изпитвах опасения дали е правилно да го водя тук, сега те напълно изчезнаха. Това, че идването на Ава се оказа лоша идея, съвсем не значи, че същото ще се случи и при Джуд. Те са напълно различни. Той е различен. Много по-напреднал, отколкото тя някога ще бъде.

— Защо те доведох тук ли? — Разсмивам се, моментално разгадала въпроса, още преди да го е задал.

И му отвръщам наум:

За да те излекувам, разбира се!

Постаравам се, разбира се, да скрия другата, много по-належаща причина — а именно, да излекувам себе си.

Мислите са енергия, — добавям, забелязала изненаданото му изражение. — Можеш да ги усетиш, да ги чуеш — дори да създаваш чрез тях. Ако предпочиташ обаче да се върнем в болницата, с удоволствие ще издигна портала отново и ще…

Той ме поглежда и отваря уста да отговори. Почти веднага обаче променя намеренията си и решава вместо това да си помисли отговора. Първо затваря очи, сякаш се опитва да се съсредоточи, но осъзнава, че тук всичко е пределно лесно и става без усилия. Така че просто ме поглежда право в очите, а думите прелитат директно от неговия ум в моя:

Не мога да повярвам, че чака толкова време, преди да ме доведеш. И нарочно си ме оставила да страдам така, а си могла да ми го спестиш!

Разсмивам се и кимам в съгласие. Разбира се, наясно съм, че най-добрият начин да го компенсирам е да му покажа какво друго е възможно тук.

— Затвори очи — нареждам му и се изчервявам, когато той се подчинява, без да се поколебае дори за миг — толкова пълно доверие ми има в момента. — Сега си намисли нещо, което желаеш. Може да бъде всичко, каквото и да е, само трябва да си сигурен, че наистина го искаш, защото след миг то ще е твое. Готов ли си?

Едва съм успяла да завърша, когато се озовавам седнала на невероятен плаж, покрит с фин розов пясък, и загледана в прекрасен син океан, в който Джуд гребе върху дъската си и гони най-красивите възможни вълни.

— Видя ли това? — подвиква ми той след поредната вълна и се втурва още по-навътре. — Удивително! Просто не е за вярване! Сигурна ли си, че не сънувам?

Усмихвам се, защото още ясно си спомням първото си пътуване до Съмърленд и колко бях очарована. Всъщност няма значение колко пъти се връщам — усещането да проявяваш в такива мащаби е наистина чудесно, истинско вълшебство.

— Не сънуваш — уверявам го с усмивка, а той започва да се приближава към брега.

Изправя се пред мен, а аз мързеливо наблюдавам капките солена вода, които се стичат от косата му надолу по гърдите и изчезват под ластика на сиво-черните му шорти. Изведнъж ме завладява спокойствие — онова нежно, умиротворяващо и кротко чувство, което винаги изпитвам в близост до него. Бързо отклонявам поглед и подхвърлям:

— Вярвай ми, това е много по-хубаво от сън.

Всъщност си мисля, че напоследък повечето ми сънища се превръщат в кошмари и съответно много неща са по-добри от сънищата.

— Е, какво следва? — Той пуска дъската за сърф върху пясъка и ми отправя въпросителен поглед.

Свивам рамене: Това си е твоят момент, така че ти решаваш. Каквото и да пожелаеш да опиташ, аз нямам нищо против. Опитвам се да се държа като човек, който наистина иска да помогне и да му окаже подкрепа. В действителност, колкото по-дълго остане той, толкова по-добре за мен, защото ще имам извинение да избегна завръщането на земята, където в засада ме чакат всичките ми проблеми.

Той си поема дълбоко въздух и затваря очи. Дъската и плажът изчезват, а вместо тях се появява пистата „Индианаполис Мотор Спидуей“. Джуд кара болида си с почти свръхзвукова скорост, а аз седя на трибуните високо над него и (малко вяло) го аплодирам. Точно когато си мисля, че няма да издържа още една монотонна обиколка, сцената отново се променя. Озоваваме се седнали в очарователно кафене на пристанището на Сидни, от което се разкрива великолепна гледка към моста, водата и сградата на операта зад тях. Той повдига чашата си към мен, а аз го закачам:

— Не мислех, че си падаш по автомобилни състезания.

Джуд свива рамене:

— Не съм кой знае какъв фен. Но пък смятам, че всяко нещо трябва да се опита, ако ти се удаде възможност. Не си ли съгласна?

Отпивам от газираната си вода и смръщвам лице, защото е прекалено сладка. Определено предпочитам леко горчивия вкус на еликсира. В следващия миг проблясващите австралийски води са заменени от обширни поля с лалета, вятърни мелници и канали — гледка, която може да означава само едно.

— Амстердам? — задъхвам се леко.

Думата потрепва в гърлото ми. През ума ми като светкавица се стрелват образи от споделеното ни минало — от времето, когато той е бил Бастиан де Коол, а аз — неговата муза. Не мога да не се запитам дали и той по някакъв начин не усеща тази връзка. Сега, когато сме тук, тези далечни спомени сякаш се връщат, макар при мен в действителност това никога да не се е получавало.

Той свива рамене, учуден от реакцията ми:

— Никога не съм бил там. Помислих си, че може да е забавно. Но ако предпочиташ да проявя някое друго място…

И преди да успея да възразя, да му кажа да се наслаждава на тази фантазия толкова дълго, колкото желае, се оказвам в гондола, плаваща по каналите на Венеция. Облечена съм в пищна рокля в бледорозово и кремаво, а на врата ми проблесват няколко тежки огърлици. Изтегнала съм се на купчина възглавници от тъмночервено кадифе и наблюдавам великолепните сгради, покрай които преминаваме. От време на време хвърлям поглед и към Джуд, който сега носи типичните за гондолиер дрехи — черни панталони, раирана риза и сламена шапка — и умело направлява гондолата по спокойните водни улици.

— Ей, много си добър в това! — разсмивам се.

Наистина искам да забравим странното ми поведение преди малко, когато бяхме в Холандия. Най-добре е да се съсредоточим в настоящето. Именно това и правя — затварям очи и добавям съвсем лекичък бриз — намек за вятър, който обаче се оказва достатъчно силен, за да изпрати шапката му право във водата.

— Това е толкова естествено — промълвява той леко замислено и моментално проявява нова шапка върху главата си. — Сигурно съм бил лодкар в някой от предишните си животи, може би имам несвършена работа зад гърба си.

После спира и се обляга на греблото за малко.

— Имам предвид, че ако наистина се раждаме, за да поправим грешките от миналото си и да се придвижим по-близо до просветлението, тогава може би някога… много отдавна, вероятно… съм карал в гондолата си някоя прекрасна девойка като теб и толкова съм се разсеял от красотата й, че сме паднали в канала и някой се е удавил.

— Кой се е удавил? — го питам с глас, внезапно станал нервен и дрезгав.

Въпросът прозвучава сериозно — много по-сериозно, отколкото възнамерявах.

— Аз — въздъхва той драматично и после през смях добавя: — Че кой друг? Красавицата, както изглежда, била спасена своевременно от висок, мургав и красив благородник с високо потекло и несравнимо богатство, който — както често се случва — случайно минавал наблизо със своята много по-голяма лодка. И така, той бързо я издърпал на борда, помогнал й да се подсуши и я стоплил. Пфу, като се замисля, вероятно дори я е съживил с перфектно изпълнено дишане уста в уста. После я засипал не само с проявите си на внимание, но и с купища един от друг по-скъпи подаръци. Така че в крайна сметка тя спряла да се прави на труднодостъпна и се съгласила да се омъжи за него. И знаеш ли как свършва тази история?

Поклащам глава отрицателно. Гърлото ми се е свило и пари. Не съм в състояние да говоря. Наясно съм, че възприема тази измислица като безобидна приказка. Не мога обаче да се отърся от усещането, че точно тази конкретна приказка е много по-близо до истината, отколкото той предполага.

— Ами, те двамата живели дълго и охолно и били много, много щастливи. Доживели до дълбоки старини и след смъртта си се преродили, за да могат да се насладят на удоволствието да се открият отново и пак да изживеят историята.

— А гондолиерът? Какво станало с него… с теб? — питам го, без да съм напълно сигурна, че искам да чуя отговора. — Предполагам, че има някаква награда, когато си помогнал на някого да се събере с духовната си половинка?

Той свива рамене и отклонява погледа си, като се прави, че е много зает с управлението на гондолата.

— Гондолиерът е обречен да повтаря една и съща покъртителна и будеща съжаление съдба — винаги да копнее за нещо, което принадлежи на друг. Един и същи сценарий, с различни декори, време и място. Това е историята на живота ми… или на животите ми, както може би ще се окаже.

Макар че се разсмива, определено не усещам покана да се присъединя към смеха му. Той е самотен, неприветлив, прекалено натежал от истини, че да остави пространство за действителен хумор. Кратката история, която съчини, е толкова близо до истината за него и мен, че дори не мога да отрека. Нямам сили да говоря.

Погледът ми се плъзва уплашено по него. Чудя се дали трябва да му разкажа за себе си… за нас… само че с какво би ни помогнало това? Може би Деймън бе прав, когато каза, че не ни е писано да си спомняме предишните си животи и не ни е дадено да ги разчитаме като отворена книга. Всеки от нас си носи кармата, има си собствени препятствия, които да преодолява, а пък аз — независимо дали ми харесва или не — явно съм една от пречките по пътя на Джуд.

Прочиствам си гърлото, най-сетне взела решение. Смятам да сложа точка на този разговор и да се насоча към третата причина за идването ни тук. Онази, за която изобщо не се бях сетила до този миг. Надявам се и двамата да можем да извлечем полза от това, а не да правя поредната грандиозна грешка.

— Какво ще кажеш да зарежем това място? Има още нещо, което искам да ти покажа.

— Място, което е по-добро от това тук? — Той измъква греблото от водата и го размахва щастливо над главата си.

Кимам леко, затварям очи и бързо ни връщам на обширното ароматно поле. Джуд се приземява, облечен отново в старите си избелели дънки, тениска с щампа на мантрата „Ом“ и чехли. Моята разкошна рокля също изчезва, заменена от съвсем къси дънкови панталонки, потник и сандали.

Тръгваме покрай потока, после по асфалтовия път, минаваме по алеята и накрая поемаме по булеварда, който ни отвежда до Великите зали на познанието.

Обръщам се към него и заявявам:

— Трябва да ти призная нещо.

Той повдига вежди в израз на очакване.

— Н-не… не те доведох тук само за да те излекувам.

Той спира за миг и ме поглежда особено. Аз също млъквам. Поемам си дълбоко въздух: това е шансът ми. Тук е единственото място, където бих могла да кажа нещо подобно с изправени рамене и вдигната брадичка.

— Всъщност има нещо, което бих искала да направиш… нещо за мен.

— Добре… — Очите му са нежни и търпеливо ме изчакват да събера сили и да кажа, каквото възнамерявам.

— Разбираш ли, става въпрос за… — Започвам неспокойно да въртя гривната си с кристалната подкова, за да прикрия факта, че не мога да го погледна в очите. — Ами… напоследък магията, за която ти разказах… заклинанието, което направих… се влошава. Когато съм тук, сякаш съм добре. Когато обаче се върна на земята, всичко се разпада. Ставам пълна развалина. Като болест е. Обсебена съм от мисли за Роман. Може и да не си забелязал, но външността ми напоследък отразява вътрешното ми състояние. Отслабвам, не мога да спя и няма как да го избегна. Вкъщи, на земята, изглеждам ужасно. Обаче всеки път, когато се опитам да разкажа на Деймън за това или да го помоля за помощ — по дяволите, дори когато се опитвам да накарам теб да го помолиш да ми помогне — ами, заклинанието взема надмощие… черната магия, тя… или може би трябва да кажа чудовището, защото така го наричам напоследък… не ми позволява да говоря. Сякаш не иска да позволи на нищо да застане между мен и Роман. Когато обаче съм тук, в Съмърленд, не може да ме спре. Това е единственото място, където отново мога да бъда себе си. Затова си помислих, че ако те доведа тук, ти би могъл да…

— Добре, а защо просто не взе Деймън със себе си? Не разбирам.

Той леко накланя главата си на една страна и се вглежда в мен.

— Защото не иска да дойде — въздъхвам аз, свела поглед към краката си. — Знае, че нещо не е наред, че имам някакъв проблем, но смята, че просто съм пристрастена към Съмърленд или… или нещо такова — и затова искам да ме придружи. Както и да е — той отказа да дойде с мен, а аз не съм в състояние да му разкрия истината, когато съм там. Което пък е причината той да не желае да промени мнението си. И заради това… ами, как да кажа… като че ли отдавна… мина много време, откакто го видях за последно.

Преглъщам мъчително. Гласът ми се пречупва и млъквам, защото разпознавам отчаянието в него.

— Е, и? Каква е моята роля в тази ситуация? — Поглежда ме Джуд. — Искаш да се върна на земята и да му обясня?

— Не — заявявам твърдо и изправям рамене. — Или поне не още. Първо искам да те заведа на едно място… и ако успееш да влезеш вътре…

Поглеждам го решително. Независимо от минималните шансове, все още се надявам, че ще може да го направи.

— Ако успееш, бих искала да потърсиш помощ вместо мен, да откриеш разрешение за моя проблем. Знам, че звучи откачено, но е достатъчно просто да пожелаеш да научиш отговора и той ще ти се разкрие — за каквото и да става въпрос. Бих го направила и сама, ако можех, но… аз… аз вече не съм добре дошла там.

Той ме измерва с поглед, след което кимва и отново тръгва до мен.

— И така, къде е това?

Проследява посоката, в която сочи пръстът ми, и на лицето му се изписва страхопочитание. С впит във величествената сграда пред нас поглед, той прошепва:

— Значи е истина!

Очите му грейват и той хуква нагоре, като прескача по няколко стъпала наведнъж. А аз оставам зад него с увиснала челюст и безпомощно, и недоумяващо гледам как вратите се разтварят пред него. Преди да успея да кажа или да направя нещо, Джуд хлътва вътре и ме оставя сама.

Вратите, които се затръшнаха пред мен, го приветстваха в Храма.

За втори път се смъквам сломена върху мраморните стъпала. Отново съм отхвърлена, заключена отвън. Чудя се колко ли време ще мине, преди той да приключи с онова — каквото и да е то — което възнамерява да прави вътре. Знам, че може да продължи много дълго. Великите храмове на познанието имат прекалено голяма привлекателна сила, за да успее, който и да било — а особено новопокръстен като него — да им устои.

Скачам на крака и се отърсвам. Отказвам да седя отвън и да се правя на губеща — дори и наистина да съм такава. Вместо това решавам да огледам наоколо, да проуча околностите. Когато съм идвала тук досега, винаги е било с определена цел. А и винаги бързах, затова така и не отделих време да се разходя.

Знам, че мога да пътувам, с каквото си поискам — с метро, с автомобил, по дяволите, даже на розов слон мога да се кача, ако пожелая — тук не съществуват ограничения. Накрая решавам, че предпочитам кон, така че го проявявам. Много прилича на онзи, който яздих с Деймън, когато за първи път ме подмами тук, само полът му е различен.

Скачам на гърба на кобилата и се намествам на седлото. Прокарвам длан по меката й копринена грива и надолу по врата й. Тихичко и успокоително гукам в ухото й и я подканвам да потегли с нежно смушкване в хълбоците. Тя се подчинява и двете се отправяме на бавна мързелива разходка без определена посока и цел. Спомням си, че веднъж близначките ми казаха, че Съмърленд е изграден с помощта на човешките желания. За да видиш нещо, да направиш нещо, да получиш, изпиташ или посетиш нещо — най-напред трябва да го пожелаеш.

Спирам кобилата и затварям очи. Възнамерявам да пожелая отговорите, които търся.

Само че се оказва, че Съмърленд няма да се поддаде толкова лесно на опита ми за измама. Всъщност не се случва нищо, само превозното ми средство силно се отегчава и ми го показва чрез пръхтене, размахване на опашка и риене с копита в земята. Затова си поемам дълбоко въздух и опитвам нещо друго. Пожелавам да разбера кое от всичките неща тук — от кината, галериите, козметичните и фризьорските салони, големите красиви сгради с историческа и архитектурна стойност… кое е онова, което още не съм видяла, а не бива да пропускам?

Кое е мястото, което наистина искам да видя?

И преди да се усетя, кобилата ме понася в галоп обратно. Гривата й се развява покрай лицето ми, опашката й се размахва, ушите й са притиснати назад към главата. Налага ми се да сграбча и здраво да стисна юздите, ако ми е мил животът. Пейзажът се размазва и слива в многоцветно шумно петно, покрай което профучавам, приведена ниско към гърба й и присвила очи заради вихрушката наоколо. Придвижваме се през непознати за мен територии и за секунди изминаваме огромно разстояние, след което тя рязко спира. Това става толкова неочаквано, че изпускам юздите, прелетявам над главата й и се приземявам в калта.

Кобилата изцвилва високо и се изправя на задните си крака. Размахва копита във въздуха, след което ги отпуска с гръмотевичен тропот на земята. Започва да пръхти и полека се отдръпва назад. Аз се изправям със залитане, бавно и внимателно. Не искам да направя нещо изненадващо, което да я стресне още повече.

Не съм свикнала да се занимавам с коне, само с кучета, но предполагам, че и при тях човек трябва да действа по същия начин. Снижавам гласа си и твърдо, и спокойно й нареждам с насочен напред пръст:

— Стой!

Тя ме поглежда с присвити назад уши. Определено не харесва плана ми.

Преглъщам буцата в гърлото си, потискам страха си и допълвам:

— Остани на място. Недей да се отдръпваш!

Наясно съм, че едва ли ще имам особена полза от нея, ако тук ме очаква истинска заплаха, но въпреки това не искам да оставам сама в това усойно и зловещо място и я хващам за юздите.

Хвърлям поглед към панталонките си, които са покрити с кал, затварям очи и се опитвам да ги заменя, но нищо не се случва. Не успявам даже да ги изчистя, нито пък себе си. Оставам си абсолютно същата. Мигновената материализация не действа тук.

Поемам си дълбоко въздух и се насилвам да запазя спокойствие. Аз самата искам да напусна тази територия поне толкова, колкото и конят ми, само че знам, че има някаква причина да бъда изпратена тук. Със сигурност има нещо, което трябва да видя, затова вземам трудното решение да остана още малко.

Присвивам очи и внимателно оглеждам околността. Вместо да е изпълнено с обичайното меко златисто сияние, небето над тази местност е надвиснало ниско, мрачно и сиво. Вместо проблясващата лека омара, с която съм свикнала, тук се излива непрекъснат порой, който превръща земята в кал. Тя е толкова подгизнала, че не ми се вярва изобщо някога да изсъхва. Ако може обаче да се съди по оголените дървета, които я покриват и по които не виждам зеленина, тя явно не предоставя никакви хранителни вещества. Сякаш дъждът, който се излива отгоре й, е отровен и я превръща в напукана безплодна пустиня.

Пристъпвам напред, решена да разгадая посланието и да разбера защо съм тук. Една крачка обаче е достатъчна, за да потъна в калта, която изведнъж поглъща краката ми чак до коленете. Тогава си казвам, че мога да оставя коня да избира пътя, и се качвам на него. Но независимо от нежните ми увещания, колкото и да шепна в ухото й, и каквито и команди да й давам, кобилата отказва да продължи нататък. В съзнанието й има само една желана посока — и тя е назад, към мястото, откъдето дойдохме. В крайна сметка се отказвам, отпускам юздата и й връщам контрола.

Когато потегляме обратно, аз поглеждам през рамо и си припомням думите на близначките:

Съмърленд съдържа в себе си всички възможности.

И започвам да се чудя дали по някакви неведоми пътища не съм се озовала от другата, тъмната страна на това магическо място.