Тъмен пламък

Седма глава

— Сигурна бях, че у вас има нещо особено! Знаех го през цялото време. Особено що се отнася до теб — и посочва към Деймън. — Извинявай, ама никой не е чак толкова идеален!

Деймън се усмихва, отваря вратата широко и с жест ни подканя да влезем. Дълбокият му тъмен поглед се впива в моя, нежен като прегръдката на любовник, а наум ме засипва с дъжд от червени лалета, които да ми вдъхнат смелост и сила. Благодарна съм, защото очевидно ще имам нужда от тях.

— А, да — само за сведение… това го видях — заявява Хевън.

Обсипаните й с пръстени пръсти стисват по-силно покритите й с кожа хълбоци. Очите й се стрелват първо към мен, после към него. Накрая тръсва глава и нахлува във фоайето.

Деймън ми хвърля малко особен поглед и повдига вежди. Аз обаче само свивам рамене. Дарбите на Хевън тепърва започват да се разкриват. Четенето на мисли и умението да вижда чужди телепатични послания е само началото.

— Леле! Не мога да повярвам, че живееш по този начин!

Хевън се върти около оста си и жадно поглъща с очи обстановката — пищния полилей, спускащ се от високия куполовиден таван, разкошния персийски килим под краката й, двете безценни антики, всяка на по няколко века, които сякаш бяха изгубени завинаги по време на „монашеската фаза“ на Деймън. Така наричам онзи период, през който той бе убеден, че екстравагантното му, суетно и нарцистично минало е пряката причина за всичките неприятности, с които се сблъсквахме в настоящето. Той бе решен да се отърве от всичките си материални блага и придобивки, но после се появиха близначките. Те се нанесоха в къщата и табелата „Продава се“ много бързо изчезна от полезрението ни. Той наистина искаше — и все още иска — да им предостави всички удобства и цялото пространство, които са му по възможностите.

— Тук могат да се организират най-невероятните партита — и то направо в антрето! — разсмива се тя щастливо. — И това ли върви с безсмъртието? Да живееш в подобно фантастично място? Ако е така, запишете ме веднага!

— Ами, Деймън от доста време се занимава с… — казвам и млъквам, защото не съм сигурна как мога да обясня присъствието му в това луксозно имение, струващо милиони долари.

А и не смогнах да й разкажа нито за древното изкуство на мигновената материализация, нито пък за това как се печелят пари от конни надбягвания… а и не съм сигурна, че ще успея да го направя.

— Е, добре, де — от колко време и Роман е в играта? Щото неговият дом е приятен, наистина — ама изобщо не може да се мери с това!

С Деймън се споглеждаме. Неприятно е, че не сме в състояние да разговаряме чрез телепатия, както обикновено — нали вече знаем, че ни чува. Въпреки това явно успяваме да се разберем, защото вземаме едновременно и единодушно решение да игнорираме въпроса й. И двамата искаме да не разкриваме подробностите, при това възможно най-дълго. Да отложим неизбежния момент, в който тя ще научи цялата истина зад всичко това, включително за случилото се с добрата й приятелка Дрина.

Вървим след нея през кухнята и стигаме до всекидневната. Там откриваме близначките, разположени в двата края на дивана. Всяка държи собственото си копие на една и съща книга. Райни похапва шоколад, а Роми току заравя шепа в дълбока купа миришещи на масло пуканки.

— Хей, и вие ли сте безсмъртни? — възкликва Хевън, при което и двете я поглеждат: на лицето на Райни е изписана обичайната й гримаса, докато Роми само поклаща глава и се връща към книгата си.

— Не, те са… ъ-ъ-ъ…

Поглеждам Деймън е безмълвна молба за помощ. Не знам как да й обясня, че технически не са безсмъртни, но са прекарали последните триста години в измерение, алтернативно на нашето. А сега явно по моя вина не могат да се върнат.

— Те са част от семейството — кима Деймън и ме стрелва с поглед, който ми нарежда да вляза в тона му и да се придържам към тази версия.

Хевън е застанала в центъра на стаята с високо вдигнати вежди и сбърчен нос: за всички е очевидно, че не приема за истина нито дума.

— Какво? Да не искаш да ми кажеш, че си поддържал връзка със семейството си в продължение на… — Тя присвива очи и го измерва с поглед, като явно се опитва да определи възрастта му. Накрая повдига рамене в израз на поражението си и заявява: — Това се нарежда сред първите места на класацията ми за интересни семейни събирания… меко казано.

Хвърлям нервен поглед към Деймън. Той като че ли не смята да продължава темата. Аз обаче не искам да оставям нещата така, затова се намесвам:

— Той имаше предвид, че са като семейство. Те са…

— О, моля те, зарежи! — Райни мята книгата си на масата и хвърля по един сърдит поглед на Хевън и на мен (но не и на Деймън, разбира се). — Не сме роднини и не сме безсмъртни, схвана ли? Вещици сме. Спасихме се от гоненията на салемските вещици. Не ни задавай повече въпроси, защото няма да им отговорим. И без това ти казах повече, отколкото заслужаваш да знаеш!

Хевън ни поглежда сепнато с разширени очи, които сякаш ще изскочат всеки миг, после отсича (без да се обръща към никоя откачалка конкретно):

— Божичко! Уф, ама това просто не може да стане по-шантаво!

Свивам рамене и се втренчвам сърдито в Райни за миг, колкото да й покажа, че трябваше да пази в тайна самоличността им. Междувременно Хевън се настанява на един стол и започва нетърпеливо да ни наблюдава, сякаш очаква да й разкрием някаква специална парола, с която да я въведем в този непознат вълнуващ свят — въобще да й организираме посвещаване или нещо подобно. Изобщо не се опитва да скрие разочарованието си, когато Деймън се насочва към кухнята и след миг се връща с малко кашонче, което директно й подава.

Тя наднича в кашончето и потупва с лакирания си в черно нокът капачките на всяка от бутилките еликсир, след което объркано вдига очи към нас:

— Това ли е всичко? Седем? Количество за една седмица? Искам да кажа… не може да сте сериозни, нали? Как се очаква да оцелея само с тези? Да не би да се опитвате да ме убиете, преди още да съм имала възможността да опитам какво е?

— Пфу, та ти си безсмъртна — не могат да те убият! — Райни поклаща глава и прави презрителна физиономия.

— Пфу — ама могат! Затова Евър ме накара да нося това нещо. — Хевън измъква изпод черното си дантелено бюстие амулета и го размахва под носа на Райни.

Тя обаче само изръмжава и скръства кльощавите си бледи ръце пред хлътналите си гърди с думите:

— Виж какво, знам всичко по въпроса. Сваляш го, получаваш удар в грешната чакра и си заминаваш. Носиш си го — и живееш дълго и щастливо, и още, и още — чак до края на вечността. Това не е ядрена физика все пак!

— Божичко, винаги ли е толкова кисела? — разсмива се Хевън и започва да клати глава.

Тъкмо се каня да кажа „да“, доволна, че най-сетне имам съюзник за разнообразие, когато тя се надига от стола си и се пльосва до Райни. Започва да роши косата й и да я гъделичка по стъпалата — и хоп! — двете вече са най-добри приятелки. Преди да успея дори да примигна, отново съм изолирана в ранг „аутсайдер“.

— Не е нужно да го пиеш всеки ден — заявява Деймън, който е решил да се върне на темата. — Всъщност би могла да оцелееш през следващите сто и петдесет години, без да отпиеш дори една глътка. Може би и по-дълго.

— Ами, след като така стоят нещата, ти защо се наливаш с него, все едно животът ти зависи от това? — Хевън отмества краката на Райни от скута си и вперва подозрителен поглед в нас двамата.

Той свива рамене:

— Предполагам, защото от даден момент нататък наистина зависи. Аз съм прекарал на тази земя известно време… Доста време всъщност.

— Колко време? — Тя се накланя напред, отмята светлия кичур от лицето си и вперва в него силно гримираните си очи.

— Много. Както и да е. По-важното е, че…

— Абе, ти какво — да не се майтапиш? Наистина ли няма да ми кажеш на колко си години в действителност? Ти да не си от онзи тип хора, които като навършат двайсет и осем години, после празнуват двайсет и деветия си рожден ден, докато станат на осемдесет? Сериозно, Деймън, толкова ли си суетен? — разсмива се и тръсва глава. — Боже, като остарея, възнамерявам да го разтръбя на всеослушание. Нямам търпение да стана „красавица с порцеланова кожа на сто осемдесет и две години“!

— Не става въпрос за суета, това е… практичност! — избухва Деймън.

Поглеждам го и осъзнавам, че е ужасно смутен — най-вероятно, защото наистина е суетен, а пък не иска да си признае. И макар да се опита да се отърве от марковите си дрехи, козметиката за коса и ръчно изработените италиански обувки, които толкова обичаше, в него все още се забелязват следи от този му недостатък.

— Но най-вече — просто не можеш да се хвалиш с това! Не бива да казваш на никого. Мислех, че с Евър сте говорили на тази тема!

— Така е — потвърждаваме двете.

— В такъв случай — казва той — няма какво да обсъждаме. Продължаваш все така да си гризеш кексчета, както правеше преди, държиш се възможно най-нормално и се стараеш да не привличаш никакво…

— … излишно внимание към себе си. — Хевън тръсва глава и прави подчертано отегчена физиономия. — Виж, Евър вече ми изнесе цялата лекция. Разправи ми всичко, предупреди ме за тъмната страна, чудовището под леглото, другото в гардероба и за Торбалан, който живее на тавана. И не че нещо искам да ви кажа, ама това изобщо не ме интересува! През целия си живот бях съвсем обикновена. Пренебрегваха ме, гледаха ме отвисоко и на практика се сливах със стените, все едно не съществувах. Бях невидима за всички, независимо колко откачено се държах и обличах. Този тип анонимност определено се надценява! А сега най-сетне се отървах от него. И ако това е шансът ми да бъда различна — да изпъквам, да се отличавам и да бъда забелязвана за първи път в живота си — е, изобщо нямам намерение да се въздържам. Смятам да прегърна тази възможност с разтворени обятия. Така че, като вземете думите ми предвид, смятам, че можете да се справите и по-добре. — Тя потупва кашончето. — Хайде, поглезете ме! Дайте ми още от нектара, за да мога да впечатля всички в училище другата година!

Деймън ме поглежда, останал без думи. В стреснатия му поглед ясно разчитам посланието: „Тя е твое създание… твоят Франкенщайн. Направи нещо!“

Аз се обръщам към нея, както съм седнала с кръстосани крака и стиснати ръце, и се постаравам да изпиша на лицето си приятно изражение, независимо че съм уплашена колкото него, ако не и повече:

— Хевън… моля те! — обръщам се към нея с глас, който едва успявам да запазя нисък и спокоен. — Нали вече разговаряхме за това? Нали се…

Не успявам да кажа нищо повече, защото тя рязко ме прекъсва:

— Та ти го пиеш през цялото време! Защо аз да не мога? — И започва нервно да барабани с пръсти по кашона.

Мълча, защото не знам как да й обясня, че еликсирът увеличава силите ми — сили, които бих предпочела тя изобщо да не притежава. Не съм сигурна, че знам правилния начин, но въпреки това решавам да опитам:

— Може и да ти изглежда така, но всъщност аз не се нуждая наистина от него. Не и като Деймън, де. Просто го пия, защото… ами, защото съм свикнала с него. И въпреки че не е особено приятен на вкус, донякъде го харесвам. Обаче, вярвай ми, изобщо не е необходимо да го пиеш всеки ден. Нито дори всяка седмица… или всяка година, ако трябва да сме точни. Както Деймън вече ти каза, можеш да издържиш сто години — или дори двеста — без въобще да се докосваш до него.

Кимам, за да подсиля думите си, с надеждата, че ще ми повярва и ще приеме обяснението. Наистина не искам да разбира за прилива на сила, бързина и магически способности, който идва с постоянната консумация на нектара. Това само би я накарало да го иска още повече.

— Добре — кима и тя. — Явно в такъв случай ще трябва да си поискам от Роман. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ми даде.

Преглъщам мъчително, но не отвръщам нищо. Наясно съм, че ме провокира. Просто си седя там и наблюдавам. В този миг Луна скача в скута й и Хевън започва да я гали.

— Здрасти, котенце! Ти не беше ли предназначено за мен? Затова ли си тук сега? Защото усещаш присъствието на истинската си собственичка?

После повдига котето и го притиска към себе си. Роми скача от другия край на дивана, където е седнала, измъква го от ръцете й, а Хевън избухва в смях:

— Спокойно! Отпусни се, нямам намерение да ти я открадна или нещо подобно.

— Не можеш да я откраднеш! — отправя й Роми отровен поглед. — Нито пък можеш да я притежаваш. Животните не са собственост, не са аксесоари, от които да се отървеш, когато решиш, че са ти омръзнали. Те са живи същества, които споделят живота ни!

После с очи дава знак на сестра си да я последва и изхвърча от стаята.

— Леле, че е сприхава! — Хевън наблюдава излизането им през рамо.

Аз обаче нямам намерение да й позволя просто така да смени темата. Тя повдигна въпроса — аз само поемам оттам, откъдето я остави.

— И като заговорихме за това… как е Роман? — старая се да звуча като човек, на когото просто му се говори, без да се интересува наистина от предмета на разговора.

Надявам се никой от тях да не забележи как потреперва гласът ми при споменаването на името му.

Тя свива рамене. Усетила е точно какво имам предвид.

— Чудесно. Чувства се просто чудесно. Благодаря, че попита. Само че няма нищо за докладване, поне не нищо, което бих съобщила на вас. — Поглежда първо Деймън, после и мен.

Устните й се извиват, все едно е казала някаква много приятна шега. Сякаш говори за някаква интересна игра, в която още не е решила напълно дали да участва — независимо от уверенията, които ни даде. После прехвърля вниманието си към ръцете си и добавя:

— Божичко, и твоите ли нокти растат толкова бързо? Отрязах ги едва тази сутрин, а виж — вече са дълги! — Вдига пръсти, за да се уверим в думите й. — Косата ми също! Кълна се, че порасна с поне два сантиметра за тези няколко дни!

С Деймън си разменяме бърз, притеснен поглед. И двамата си мислим едно и също: И това е резултатът след само една бутилка еликсир?!

Знам, че нямам друг избор: трябва да й кажа. Само се надявам, че ще бъда достатъчно убедителна:

— Слушай, Хевън, става въпрос за Роман…

Тя отпуска ръце и обгръща кашончето, после вдига поглед към мен.

— Мислех си… — спирам за миг.

Усещам очите на Деймън — дълбоки, напрегнати и приковани в мен. Със сигурност се чуди какво се каня да кажа и да направя — в крайна сметка такова нещо определено не сме обсъждали с него. Всъщност истината е, че току-що стигнах до този извод в резултат на зловещите събития, които не спират да се случват през последните двайсет и четири часа.

— Мисля, че трябва да го избягваш на всяка цена — заявявам и внимателно се вглеждам в очите й. — Наистина. Ако ти трябват, пари, ще ти дам колкото искаш, докато си намериш друга работа, но не смятам, че трябва да работиш там. Не е… безопасно. Зная, че не ми вярваш и смяташ, че съм се сбъркала. Само че грешиш. Много добре видях какво се случи. Освен това Деймън също беше там — той може да потвърди.

Поглеждам към Деймън, който кима в потвърждение, но Хевън не реагира по никакъв начин; лицето й остава все така спокойно, сякаш не съм казала нищо.

— Дори не мога да ти опиша колко е опасен в действителност! — Продължавам аз с убеждаването. — Наистина. Смъртно опасен. Да не споменаваме, че е…

Зъл, ужасен и опустошително съблазнителен, напълно неустоим… гласът му е в ума ми, лицето му — в сънищата ми… винаги е там, с непрестанно присъствие… и колкото и да опитвам, не мога да се отърся от него… не спирам да мисля за него… не спирам да го искам… да го сънувам…

— И, ъ-ъ, както и да е… би било ужасно, ако пострадаш. Не искам да се случва подобно нещо!

Преглъщам с усилие. В тялото ми бушува ураган — само защото съм помислила за секунда за него. А онзи странен, чужд пулс тупти в мен толкова силно, че току-що малко оставаше да разруша прикритието си, за да последвам повелите му.

Тя ми хвърля особен, многозначителен поглед и повдига вежда, сякаш е чула мислите, които профучаха през главата ми. Сякаш е видяла какво наистина се случва с мен. И аз се паникьосвам. Тихо и съвсем еднолично изпадам в паника — толкова свирепа, че не мога да помръдна. После се сещам, че щитът ми си е на мястото. А пък — колкото и да е силна — щом Деймън не ме чува, значи и тя не може.

— Виж какво, Евър, вече го обсъдихме. В момента просто излишно си хабиш думите. Ставаш досадна! Чух те още първия път, точно както те чух и този. Доколкото си спомням обаче, още тогава се съгласихме, че не сме на едно мнение. Освен това как точно възнамеряваш да вземеш онова, което искаш, ако аз не съм при него да му се подмажа? — Тя ни поглежда с присвити като на котка лукави очи. — Можеш да ми вярваш, Роман изобщо не представлява заплаха, поне не и за мен. Той е невероятно сладък, мил и нежен — няма нищо общо с твоята представа. Така че, ако вие двамата искате да сте заедно — и размахва пръст към нас, — тогава най-добре ще е да сте по-мили с мен. Доколкото знам, в момента аз съм единственият ви шанс, нали!

Деймън пристъпва към нея. Очите му хвърлят гневни искри, а гласът му е нисък и заплашителен:

— Опасна игра играеш, Хевън. И макар да разбирам, че си възхитена от възможностите, които се разкриват пред теб, че си развълнувана от тази нова сила, която се вихри в тялото ти, да знаеш, че е много лесно да се самозабравиш. Разбирам те добре, защото някога бях като теб. Всъщност аз бях първият. Може да мислиш, че е било прекалено отдавна и съм забравил, но това не е вярно. Спомням си го, сякаш бе вчера. Помня и многобройните грешки, които направих, всички неща, които извърших и за които съжалявам. Те са резултат на стремежа ми към могъщество, на който позволих да надделее над разума и моралните ми стойности. Не бъди като мен, Хевън. Не прави тази грешка. И също… не си и помисляй да заплашваш мен или Евър — по какъвто и да било начин! Имаме много възможности, както и средства, и не се нуждаем от теб да ни…

— Достатъчно! — Тя тръсва глава, а очите й се впиват в нас. — Писна ми и от двама ви! Омръзна ми снизхождението ви. Не ви ли е хрумвало, че бих могла да ви науча на нещо… като например как да използвате цялата тази мощ?

Повдига многозначително вежди и се намръщва, след което сама си отговаря:

— Естествено, че не! Знаете само — Хевън, направи това, не прави онова… Разделяме ти еликсира на мънички дажби, защото не ти вярваме, Хевън! Наистина, хайде, де! Осъзнайте се! Щом вие отказвате да ми се доверите, как очаквате аз да ви вярвам?

— Не че не ти вярваме — бързам аз да отговоря. — Става въпрос за Роман. Знам, че не искаш да го приемеш, но той те използва. Ти си просто пионка в извратената игричка, която играе. Вижда всичките ти слабости и ги използва, все едно дърпа конците на кукла.

— И какви са тези слабости, интересно? — Тя барабани с пръсти по кашона и стисва устни в тънка, сурова линия.

Преди обаче ситуацията да се влоши още повече и спорът да прерасне в нещо, за което всички ще съжаляваме, Деймън вдига ръка и се намесва:

— Не се опитваме да се скараме с теб, Хевън. Целта ни е да те предпазим. Това е за твое добро.

— Защото се нуждая от защита? Защото съм твърде тъпа и не мога сама да разбера как стоят нещата?

Погледът й се стрелва помежду ни, а когато Деймън въздъхва раздразнено, очите й стават студени. После тя кимва, грабва кашончето и се изправя.

— Иска ми се да ви вярвам, само че просто не мога. Защото ти криеш нещо от мен, Евър, усещам го! И макар че нямам представа какво точно пазиш в тайна, съм сигурна в едно: ти ревнуваш. — Устните й се извиват в гримаса и тя добавя: — М-да, колкото и да не е за вярване, идеалната Евър Блум ревнува от мен — малката Хевън Търнър. Не е ли това един твърде интересен обрат?

Застивам на място. Не помръдвам и не продумвам.

— Преди ти беше главната тук: най-умната, най-хубавата, най-добрата във всичко — с най-готиния, умен и секси приятел. — Тя се усмихва на Деймън, а когато той не отвръща на усмивката й, свива рамене и избухва в смях. — А сега, когато съм безсмъртна, е само въпрос на време, докато те настигна, докато стана и аз идеална. А това е нещо, което ти не можеш да приемеш. Не можеш да понесеш дори мисълта, че ще се случи. И знаеш ли кое е най-смешното? Иронията се крие във факта, че можеш да виниш единствено себе си — защото ти ме превърна в това, което съм. И макар да твърдиш, че — поставена при същите обстоятелства — отново би взела това решение, все си мисля, че преди ме харесваше повече. Преди, когато бях жалко дребно човече, което вечно се опитваше да подражава на някой друг, за да спечели внимание — загубенячката, която ядеше твърде много кексчета и беше пристрастена към всякакви срещи на пристрастени анонимни.

Тя повдига рамене с такава увереност, толкова арогантно… очевидно е какво иска да внуши: че вече не е онова момиче.

— Не си прави труда да отричаш. Знам, че именно тези слабости имаше предвид. Очевидно е, че винаги си чувствала превъзходство над мен и Майлс. Като че ли ни оказваше благоволение да се движиш с нас, докато не изникне нещо по-добро.

— Това не е вярно… вие сте най-добрите ми приятели! Вие…

— О, моля те! — прекъсва ме тя с многозначителна физиономия и издава същия звук с език, който често съм чувала от Роман. — Спести ми любовните си словоизлияния. В момента, в който се появи италианският жребец — и кима към Деймън, — общо взето, спряхме да те виждаме, освен на обяд. Понякога дори и на обяд не се появяваше, понеже идеалната двойка бе прекалено заета с идеалния си животец и идеалната си любов, за да се занимава с подобни несъвършени тъпанари като нас. Ние бяхме просто загубеняците, които държеше като резерви — в случай че ти потрябваме някой ден. Сега обаче изглежда, че ти предстои едно дълго самотно лято — защото Майлс заминава за Флоренция, а пък аз се сприятелих с нови хора, които изобщо не се чувстват заплашени от новото ми „аз“.

— Хевън, това е лудост! Как изобщо може да ти хрумнат такива неща? — питам я и стреснато я оглеждам.

Макар да е все така дребна, макар изобщо да не е пораснала на височина, имам чувството, че миниатюрната й фигура е някак по-ясно изразена. В по-добра форма, с по-ярки цветове и по-подчертана мускулатура. Прилича на малка черна пантера в плътно прилепналите си черни кожени панталони, черното дантелено бюстие и черните ботуши с високи токчета. И макар да се е случвало да ми се ядоса и преди, този път е различно — тя е различна. Сега е опасна — и го знае. И й харесва.

— Как мога ли? — подигравателно повтаря думите ми с очи, които изведнъж са се превърнали в хвърлящи злобни искри цепки. — Защото е вярно, затова!

После хвърля кашона в ръцете на Деймън и без да чака да се увери, че той ще го хване, се запътва към вратата. Без да спира, поглежда през рамо и подхвърля:

— Задръжте си сокчето! Имам си собствен източник. И, повярвайте ми, той с удоволствие ще ме научи на всичко, което вие не желаете да ми покажете!