Тъмен пламък

Трийсет и четвърта глава

— Затвори очи — прошепвам.

Стиснала съм здраво ледените ръце на Роман, коленете ни се допират, лицата ни са толкова близо, че усещам мразовития му дъх върху бузата си.

— Сега отвори съзнанието си. Освободи се от всички разсейващи те странични мисли. Просто го изчисти напълно, нека да остане пусто, избутай всичко възможно най-далеч и се отпусни. Просто съществувай. Схвана ли?

Той кимва и стисва пръстите ми по-силно. Така се е съсредоточил, толкова силно е желанието му да види къде е Дрина в момента, че сърцето ми се къса за него.

— Сега искам да влезеш в ума ми. Ще премахна щита си и ще те пусна, обаче те предупреждавам… Онова, което ще видиш, може и да не ти допадне; възможно е да ми се ядосаш, и то много, но помни, че аз съм спазила своята част от сделката, става ли? Не съм казвала, че ще ти хареса, казах единствено, че ще те отведа там, където е тя. — Отварям едното си око и виждам, че кимва отново. — Добре, можеш да влезеш. Бавно, много бавно… промъкваш се бавно, после… ей, с мен ли си още?

— Да — прошепва той. — Да… тук е толкова… тъмно… толкова… Не виждам нищо! Имам чувството, че пропадам… става твърде бързо… толкова… къде…

— Потърпи още малко, много скоро ще свърши — опитвам се да го успокоя аз.

Дишането му се забързва и накъсва. В бузата ми се удрят облачета мразовита мъгла, образувани от дъха му.

— Сега… спря… спрях да падам… обаче е тъмно, все още е пълен мрак… и сякаш… съм затворен в клетка… и съм сам… съвсем сам… само че, не… не съм… усещам още някого… тя е някъде там… и… о, Боже!… Дрина! Дрина, къде си?

Той стисва ръцете ми още по-силно — толкова силно, че имам чувството, че е спрял притока на кръв в тях, толкова изтръпват. Дишането му става все по-плитко и накъсано, от тялото му се стичат капки пот. В следващия миг рухва върху мен, като се тресе целият от образите, които вижда в ума ми — преминават като на кинолента в неговия — стремглаво пътуване из дълбините на Шадоуленд, безкрайната пустош, мястото, където всички безсмъртни души намират последен покой. Това включва и нас, разбира се.

Той мърмори нещо — толкова тихо и забързано, че не успявам да различа думите. Добивам представа за смисъла им от тона му — напрегнат, тревожен и леко уплашен. Той се носи сам в мрака, драска в тъмното и се опитва да се хване за нещо… или да стигне някого. Търси, разбира се, нея. Челото му опира моето, носът му се притиска в бузата ми, устните му са толкова близо, докато всъщност цялата му енергия е съсредоточена върху задачата да я открие.

Точно така ни намира Джуд.

Или поне това е гледката, която вижда.

Роман и аз сме заедно, изпотени и задъхани, телата ни са впити едно в друго върху смачканите чаршафи. И двамата сме така погълнати от видението, от света, в който се намират умовете ни, че не го виждаме, нито го чуваме, а после става прекалено късно.

Твърде късно, за да бъде спрян.

Твърде късно, за да се поправи стореното от него.

Твърде късно, за да превъртим лентата назад и да се върнем към момента преди секунди, когато бях толкова близо… толкова близо до получаването на онова, което желая.

Преди да разбера какво се случва, Джуд ме изтръгва от хватката на Роман, след което сам се хвърля към него и насочва юмрук към средата на торса му, без да обръща внимание на крясъка ми.

Изпълненото ми с агония „Не-е-е-е!“.

Викът ми прокънтява и изпълва цялата стая, повтарян от ехото, отново и отново.

Залитаща се опитвам да се изправя на крака… да го издърпам назад… да го спра, преди да е… само че вече е прекалено късно. Колкото и да съм бърза, не мога да се състезавам с него. Закъснях, защото не предвидих това и не успях да се съвзема достатъчно бързо от падането. Сега е твърде късно, защото Джуд вече е там.

Върху Роман.

И вече забива юмрука си в пъпната му чакра.

Най-слабата.

Ахилесовата му пета.

Центърът на ревността, завистта и маниакалното собственическо чувство, желанието да притежаваш.

Това са нуждите, чието задоволяване е движило действията на Роман през последните шестстотин години.

И този единствен удар го превръща от прекрасното златно момче в купчина прах.

Мятам се върху Джуд, сграбчвам го за раменете и го хвърлям в другия край на стаята. Чува се глух звук като от счупване, когато той се приземява върху бюфета, но изобщо не си правя труда да се обърна. Концентрирала съм се единствено върху едно — ленената риза на Роман. Върху белия плат проблясват мънички късчета стъкло, а по предницата бавно се разлива голямо зелено петно.

Противоотровата.

Шишенцето, в което беше, е строшено безвъзвратно при удара, а с него е изгубена и последната ми надежда.

Защото сега, когато Роман вече го няма, душата му се е отправила към Шадоуленд — може би вече дори е там и няма начин да я върна.

— Как можа?! — обръщам се към Джуд, а очите ми мятат пламъци. — Как можа да направиш нещо такова?

Наблюдавам борбата му да се изправи. Лицето му е пребледняло и разтрива с ръка натъртения си гръб.

— Провали всичко! Унищожи го — буквално! Бях толкова близо… толкова близо до получаването на противоотровата. Разруши всичко… и то завинаги!

Джуд ме поглежда и безсилно отпуска ръце на коленете си. Веждите му са свити от болка и едва си поема дъх, но все пак казва:

— Евър, аз… ъ-ъ… аз не исках… — Тръсва глава. — Трябва да ми повярваш! Помислих си, че си в беда! Именно така изглеждаше! Няма как да видиш отстрани онова, което видях аз… той… той беше върху теб и…

Млъква и започва да клати отчаяно глава.

— Изглеждаше, сякаш се съпротивляваш, като че ли водеше някаква вътрешна борба. Сякаш не можеше да се справиш, не можеше да победиш привличането към него, но въпреки това се бориш. Затова съм тук, това е единствената причина! Знаех накъде бе тръгнала, а пък не смятах, че си готова за това. Последвах те и когато влязох тук преди малко… и те видях… и ви видях двамата… ами, не исках да стане като миналия път и затова… не знам, аз просто…

— И затова го уби! — Очите ми се разширяват, устата ми пресъхва. — Използва всичко, което споделих с теб, срещу мен? За да го убиеш?

Той клати трескаво глава. Изправя се пред мен с тениската си, скъсана на мястото, където я сграбчих и го метнах към срещуположната стена, аурата му проблясва нещастно, а треперещите му пръсти въртят нервно зеления малахитов пръстен на ръката, която използва, за да убие Роман.

— Ти непрекъснато говореше за това колко лош е той, колко е зъл, че командва цяло племе от зли безсмъртни… за заклинанието, което си направила, и че сега не можеш да му устоиш заради магията. Ти дойде при мен за помощ. Довери се на мен, не на Деймън. Ти ме избра, Евър, независимо дали ти харесва или не! Единственото, което исках, бе да те спася… от Роман… и от теб самата! Това бе намерението ми — да се погрижа за теб, за безопасността ти!

— Така ли? — Присвивам очи, когато новата идея започва да се оформя в ума ми. — Това наистина ли бе единственото ти намерение? Истината ли ми казваш?

— За какво говориш, за Бога?! — Той ме стрелва с поглед и стисва устни, като се опитва да проумее думите ми.

— Много добре знаеш за какво говоря! — отвръщам.

Цялото ми тяло трепери от гняв и възмущение. Докато стискам изцапаната от противоотровата риза на Роман, усещам да ме залива отчаяние от поражението.

— Направи го нарочно! — Впивам в него вбесения си поглед.

Нямам доказателства, но когато чувам думите, произнесени на глас, идеята придобива собствена сила и живот. Затова ги повтарям, дори отивам по-далеч:

— Направи го нарочно. Това не е грешка. Знаеше много добре какво правиш, когато дойде тук. Е, това ли е? Това ли е начинът да спечелиш играта, продължила четиристотин години? Това ли е големият ти ход? Да ме ограбиш — мен, момичето, което се предполага, че обичаш, от нещото, което най-силно иска? Да вземеш мерки никога, ама наистина никога, да не бъда с Деймън? Това ли е играта ти, Джуд? Тези ли номера използваш? Наистина ли смяташ, че така ще ме накараш да се откажа от вечната си половинка и да избера теб?!

Поклащам глава и се вглеждам в ризата на Роман. Сърцето ми се свива, когато отново спирам поглед върху петното на предницата й — и когато се сещам за жалкия, тъжен живот на Роман, и за това какво се е случило с душата му. Усещам почти физическа болка, като си помисля, че бях толкова близо до това най-сетне да го стигна, да променя всичко, да получа онова, което исках. И какво стана накрая.

Всичко бе изгубено само за миг.

— Евър… — умолява ме Джуд.

— Знам, че съм го наранила, болката звънти в тона му, вижда се в очите му. Идва към мен с протегнати ръце, но аз няма да го допусна близо до себе си. Няма да му позволя да ме докосне.

— Как можа да кажеш такова нещо? — пита ме накрая и спира, признал се за победен. — Наистина те обичам. Знаеш го със сигурност! Обичам те от векове и това е истината. Но не бях планирал нищо предварително, не съм искал това — да ви разделям. Не и по този начин! Прекалено много значиш за мен, за да сторя такова нещо! Щастието ти е по-ценно за мен от моето собствено. Казах ти го и преди! А пък когато в крайна сметка избереш един от двама ни, искам изборът да е честен!

— Само дето аз вече съм направила своя избор — отвръщам.

Нямам вече нито сили, нито желание да споря. Ставам от леглото, като все още стискам ризата в ръце…

Точно тази сцена заварва Хевън, когато влиза в стаята секунди по-късно.

Оглежда помещението и очите й пламват. Един поглед върху дрехата й е достатъчен, за да възстанови случилото се и да разбере всичко.

— Какво си сторила? — пита ме с толкова нисък и заплашителен глас, че по гърба ми полазват тръпки. — Какво, по дяволите, си направила?

Грабва ризата от ръцете ми, притиска я към покритите си с дантела гърди, а очите й ме пронизват, сякаш иска да ме прикове на мястото ми. Приема, че аз съм виновна. Изобщо не обръща внимание на Джуд и опитите му да поеме пълната отговорност.

— Трябваше да се сетя — процежда тя и поклаща глава. — Би трябвало да разбера още когато дойде у нас и се опита да се направиш на добричка. Трябваше да знам, че не си искрена! Просто ме използваше, играеше си с мен. Изстиска информацията, която ти трябваше — кога ще излизам — за да го хванеш насаме и… и после да го убиеш!

— Изобщо не е вярно! Нещата въобще не стоят така! — изкрещявам. — Кълна се, че въобще не е така, както си мислиш!

Само че колкото и пъти да го повтарям, не успявам да стигна до нея. Тя е решила — и е уверена, че е права. По отношение на мен, на Джуд, на всичко, което се е случило тук тази вечер.

— О, не! Сигурна съм, че е точно както си мисля! — Взира се в мен побесняла, а пръстите й се впиват в облечените й в черна кожа бедра. — Точно както си мисля. И… можеш да ми вярваш, Евър, няма да ти се размине! Не и този път. Край с намесата ти в живота ми. Няма да ти позволя повече да ми отнемаш хората, които са важни за мен. Обявявам ти война! Абсолютна война, по всички фронтове! Ще скапя живота ти дотолкова, че ще ти се иска единственият ти проблем да си е останал това, че не можеш да докоснеш гаджето си. Изобщо не си прави илюзии — дори не си представяш какво те очаква!

Още не е приключила, когато рязко се завърта и за първи път, откакто е влязла, показва, че е забелязала и друго присъствие, освен моето.

— И… Джуд, знаеш ли? — Едната й вежда хвръква нагоре и зъбите й проблясват. — След тази нощ ще ти се иска да си безсмъртен, защото в сегашното си състояние няма начин да се противопоставиш на онова, което ще се стовари върху главата ти!