Тъмен пламък

Трийсет и първа глава

Докато паркирам на алеята, за миг допускам да ме обземе тревожното безпокойство, което от известно време се опитва да се промъкне в мислите ми. В ума ми започват да се въртят множество въпроси от рода на: Дали наистина трябва да правя това? Ще имам ли възможност да го направя? Или направо ще ме изхвърли, както стори със стила на отчаяно емо-момиче, който така харесваше миналата година?

Осъзнавам, разбира се, че няма да разбера, преди да опитам. Спирам се за миг, колкото да се успокоя, да се концентрирам и да призова вътрешната си сила. Грижливо изпълвам цялото си същество с ярката лъчиста бяла светлина, точно както ме научи Ава. В допълнение накрая потупвам амулета под роклята си, изскачам от колата и се насочвам към входната врата. Всъщност нямам представа дали все още живее тук — сега, когато е толкова заредена с енергия, така могъща и способна. Целият свят е в краката й.

Въпреки това поради липса на други насоки тази къща е добро начало.

— Здравей! — Усмихвам се и надничам над рамото на икономката. Усещам облекчение при вида на разкрилата се пред мен гледка. Сякаш нищо не се е променило — навсякъде цари обичайният хаос.

— Хевън тук ли е? — добавям с ясно различима надежда в гласа си, сякаш така ще я принудя да отвърне „да“.

Тя кимва, отваря вратата по-широко и махва с ръка към стаята й. Аз се стрелвам нагоре по стълбите в указаната посока, без да си давам време за размисъл или отказ. За секунди съм на вратата. Едва тогава спирам и похлопвам два пъти.

— Кой е? — подвиква тя отвътре.

В гласа й се усеща раздразнението на човек, който изобщо няма желание да посреща посетители. А пък когато й съобщавам, че съм аз, ами… мога само да си представя как го приема.

— Виж ти, виж ти… — измърква и открехва съвсем леко вратата, колкото да провери дали е вярно.

Очите й ме измерват от главата до петите. В погледа й не съзирам позволение да вляза.

— Последния път, когато те видях, ти… хм-м, ти се опитваше да…

— Да те нападна — кимвам аз, преценила, че е най-добре да я изненадам и да си призная открито и без да спестявам абсолютно нищо. — Колкото до това, аз…

Тя не ме оставя да продължа:

— Всъщност смятах да кажа „да прелъстиш гаджето ми“. Като се замисля обаче, си права — единствената, с която постигна някаква физическа близост тогава, бях аз. — Усмихва се, но това съвсем не е доволна и щастлива усмивка… точно обратното. — И така, Евър, кажи какво те води насам? Искаш да довършиш започнатото ли?

Поглеждам я с възможно най-прямия си и честен поглед:

— Не, нищо подобно. Всъщност дойдох тук с надеждата да приключим това, да ти обясня всичко и да сключим примирие.

Трепвам при произнасянето на думата: все още си спомням прекалено ясно последния път, когато я използвах пред Роман, както и какво се случи след това. Тогава нещата изобщо не се развиха добре.

— Примирие? — Тя повдига вежди и наклонява главата си настрани. — С теб? Евър Блум? Момичето, което се преструваше на най-добрата ми приятелка, но открадна момчето, в което бях влюбена? Ако имаш проблеми с паметта, говоря за Деймън.

Когато вижда кимването ми, започва да клати глава невярващо.

— Май наистина не помниш! Заплюх си го дълго преди ти да се появиш, което изобщо не ти попречи да се гмурнеш с главата надолу и да ми го отмъкнеш изпод носа. Както и да е… нещата се наредиха в крайна сметка… но въпреки това! А пък после, след това изпълнение — независимо че очевидно имаш всичко, за което човек би могъл да мечтае — реши, че не ти стига и можеш да сложиш лапи и на Роман. Да, явно един суперсекси безсмъртен не ти е достатъчен! А, да — забравих да спомена дребната подробност, че отказваш да делиш, който и да било от двамата, затова сметна за необходимо да ме убиеш! Готова си на всичко, за да се добереш до него. Сега обаче си преживяла някаква драматична промяна и цъфваш пред вратата ми, за да молиш за примирие. Така ли е? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Кимвам отново:

— В общи линии, да. Само че това не е цялата истина, има още много неща, които не знаеш. Първо, трябва да ти обясня за Роман. Истината е, че се опитах да му направя заклинание — да го обвържа със себе си чрез магия, която щеше да го принуди да ми се подчинява и да ми даде онова, което исках. Само дето заклинанието се обърка ужасно и в крайна сметка привърза мен към него, вследствие на което… ами, не съм напълно сигурна, че разбирам какво точно и защо се случи.

Сбръчквам носа си и поклащам глава, ужасена и отвратена от спомена.

— Но това е единствената причина за нещата, които направих тогава. Кълна се в това! Магията ме обсеби, просто не бях на себе си. Не се контролирах. Нямах власт над действията си… всъщност може би съвсем малка. — Тръсвам глава. — Наясно съм, че звучи откачено, а и въобще не ми е лесно да го обясня, защото, както ти казах, не го разбирам напълно. Все едно някаква сила извън мен ме бе завладяла и действаше против волята ми.

Поглеждам я настойчиво. Толкова силно ми се иска да ми повярва, да разбере. Накрая добавям безпомощно:

— Нямах власт над действията си.

Тя отвръща на погледа ми. Главата й е все така наклонена встрани, веждите й са все така подигравателно и недоверчиво повдигнати. Накрая се изхилва презрително:

— Заклинание? Наистина ли смяташ, че ще повярвам на подобна идиотщина?!

Кимвам, като продължавам да я наблюдавам съсредоточено. Иска ми се да й разкажа цялата горчива история, без да спестявам никакви неприятни подробности. Бих направила всичко, само и само да ми повярва отново. Но не тук. Не в коридора.

— Виж какво, дали може да… — и махвам с ръка към вътрешността на стаята й.

Тя се намръщва и присвива очи, обмисляйки молбата ми. После отваря вратата още съвсем малко, точно колкото да мога да се промъкна вътре, след което отсича:

— Имай предвид, че ако направиш дори едно-единствено движение, което не ми допада… Господ да ми е на помощ — така ще те фрасна, че няма дори да разбереш какво те е ударило!

— Успокой се — казвам и сядам на леглото й, точно както правех някога, само дето сега, разбира се, нищо не е същото. — Уверявам те, че днес нямам никакво настроение да употребявам или понасям насилие. Всъщност напоследък съм станала пълен противник на насилието — и така ще бъде и занапред. Освен това няма нито да те нападам, нито да те преследвам. Искам единствено мир и да си върна приятелството ти, но ако не успея, ще се задоволя и с примирие.

Тя се обляга на гардероба си и сключва ръце върху черния кожен корсет, пристегнат над старовремската черна дантелена рокля, която е облякла.

— Съжалявам, Евър, но след преживяното не мисля, че ще стане толкова лесно. Нямам нито една причина да ти вярвам, така че определено ще ми трябват още доказателства за добрите ти намерения.

Поемам си дълбоко въздух и прокарвам ръка по кувертюрата на цветя, която покрива леглото й. Помня я отпреди и се учудвам, че още не я е сменила.

— Разбирам — заявявам, без да откъсвам поглед от нея. — Вярвай ми наистина разбирам. Само че, Хевън… — Млъквам, тръсвам глава и след кратка пауза опитам отново: — Истината е, че не мога да понеса случилото се. И не искам. Липсваш ми. Липсва ми приятелството ни. И се чувствам ужасно, защото вината е отчасти моя.

— Отчасти?! — хлъцва тя, след което изкривява лице многозначително и започва да клати главата си. — Извинявай, че ти го казвам, но не смяташ ли, че би било доста по-точно, ако кажеш „цялата“? На мен поне така ми звучи доста по-смислено!

Поглеждам я право в очите и твърдо казвам:

— Добре, де. Ще се съглася, че по-голямата част се случи по моя вина — но със сигурност не всичко. Всъщност, Хевън, не това е важното. Имах предвид, че… макар изобщо да не харесвам Роман, а определено имам достатъчно причини за това, но… мисълта ми бе, че разбирам — той ти е гадже. Каквото и да кажа за него, няма да променя мнението ти, нито отношенията ви, така че няма и да опитвам. Знам, че ти е трудно да приемеш, особено след видяното онази вечер у тях, но… истината е, че — както вече споменах — това в действителност не бях аз.

— Да, бе, да! Беше досадното, ъ-ъ, зло заклинание! За малко да забравя!

Тя продължава да клати глава и да криви физиономия, но аз не смятам да се отказвам.

— Слушай, знам, че не ми вярваш въобще и разбирам, че в момента звуча като пълна откачалка. Обаче предвид обстоятелствата поне ти би трябвало да схващаш! Именно нещата, които звучат най-странно, често са истина!

Тя ме поглежда с извити на една страна устни — сигурен знак, че не отхвърля напълно мисълта, а в действителност обмисля думите ми.

— Двете с теб сме от една и съща страна на барикадата. И се надявам, че някой ден… ами ще го разбереш. Вярвай ми — не се опитвам да преча на щастието ти. Нито пък бих се опитала да ти отнема момчето, което искаш за себе си… независимо че така изглеждаше отстрани. Аз само… казах ти. Надявам се все още да има начин да бъдем приятелки, да поправим счупеното, независимо от всичко, което се случи. Знам, че няма да е същото, наистина го разбирам. След всичко преживяно, не бих могла да го очаквам. Освен това зная, че си твърде заета с работата си и с излизането с… ъ-ъ… онези, другите безсмъртни… — млъквам за миг, забравила имената им.

— Рейф, Миса и Марко — измърморва тя, очевидно подразнена.

— А-ха, същите. Обаче все пак училището почва само след няколко седмици, а и Майлс ще се върне съвсем скоро, затова си помислих, че… Ами, може би… не всеки ден, разбира се, но ако искаш, от време на време бихме могли да сядаме заедно на обяд. Нали се сещаш… както преди.

— Тоест, говорим за примирие по време на обяд? — пита ме тя, вперила в мен твърд поглед. Очите й блестят с калейдоскоп от кафяви, златисти и кехлибарени петънца.

— Не — поклащам глава стреснато. — Имах предвид постоянно примирие. Просто се надявах понякога да се виждаме и на обяд.

Тя се намръщва и започва да чопли кожичките около ноктите си — които впрочем изобщо не са разранени или забелени, защото на безсмъртните такива работи не им се случват. Разбира се, наясно съм, че това е просто извинение да избягва погледа ми и да отложи отговора. Кара ме да се поизпотя, докато обмисля думите ми и последствията от евентуалното си решение.

— Никога няма да е както преди — казва тя накрая и вдига поглед към мен. — И не само заради онова, което се случи с Роман — което беше голяма грешка впрочем. Наистина оплеска нещата. Истинската причина обаче е друга. Сега аз съм различна и ми харесва да съм такава. Не искам да се връщам към предишната си същност. Не искам никога повече да бъда тъжната жалка загубенячка, която бях!

— Никога не си била жалка, нито загубенячка, само понякога бе тъжна — казвам, но тя ме прекъсва с махване на ръка.

— Освен това толкова много неща се промениха, може би прекалено много. Не съм сигурна, че мога да ги превъзмогна и загърбя.

Кимам. Осъзнавам, че е права. Въпреки това се надявам да успее.

— А пък, хм… Миса, Рейф и Марко безспорно са готини, наистина. Но като изключим безсмъртието и работата си в магазина, нямаме почти нищо общо, разбираш ли? Имам предвид, че средата ни е напълно различна, израснали сме при различни условия, асоциациите и вкусовете ни изобщо не съвпадат. Те никога не са чували за никоя от любимите ми групи, което определено ми лази по нервите.

Аз едновременно свивам рамене и кимам, сякаш напълно разбирам какво иска да каже, наистина.

— Впрочем аз и с теб не мисля, че имам кой знае колко общи интереси, но въпреки това винаги съм имала чувството, че по някакъв начин ме разбираш. Схващаш ли какво искам да кажа? Сякаш, макар да не харесваме едни и същи неща, ти въпреки това ме приемаш. Не ме съдеше, не коментираше начина ми на живот, а това тогава бе от голямо значение за мен. Или поне имаше някакво значение. Тогава.

Стисвам устни и мълчаливо очаквам продължението, защото ми е ясно, че изобщо не е свършила.

— Така че, да — и ти ми липсваше. — Тя ме стрелва с поглед, свива рамене и продължава: — Би било хубаво да си запазя поне един от приятелите за цялата вечност. Въпреки това сигурна ли си, че не можем да превърнем и Майлс?

— Не! — изтърсвам, преди да осъзная, че се шегува.

— Бо-ожичко-о! Абе, ти изобщо отпускаш ли се някога?!

Разсмива се, сваля ръце от гърдите си и сред вихър от кожа и коприна се тръсва върху леопардовия си пуф стол, разстила полата на роклята си край себе си и подпира брадичка на дланта си.

— Би могло да му помогне за актьорската кариера. Определено би спечелил всички хубави роли!

— А-ха… и колко време ще продължи това? — Поглеждам я внимателно. — Вярвай ми, дори и в Холивуд биха забелязали, че не е мръднал и изглежда все на осемнайсет.

— Не съм забелязала да е навредило особено на Дик Кларк.

Хвърлям й кос поглед, сепната. Нямам представа за кого говори.

— Е-хо-о?! „най-възрастният тийнейджър на Америка“? „Жестоката новогодишна вечер на Дик Кларк“? Не може да не си чувала за него!

Свивам рамене. Името все така не ми говори нищо.

— Карай да върви — разсмива се тя и тръсва глава. — Както и да е, имам си една теория. Според мен съществуват много други като нас — актьори, супермодели и така нататък. Сериозно! Как иначе би обяснила външния вид на някои от тях?

Повдигам рамене, пуфтейки:

— Късмет, добри гени, пластична хирургия и много работа с Фотошоп — разсмивам се и аз. — Така си го обяснявам.

— Е, между нас да си остане, обаче Роман е доста сдържан по отношение на детайлите. Повечето пази за себе си.

Без майтап — вярно ли?

— Един път го попитах колко други като нас има и колко от тях е превърнал той самият, просто се обърна настрани и измърмори някаква детинска глупост в смисъл, че той си знае, пък останалият свят да разбере, ако може. После, колкото и да го притисках и разпитвах, нищо друго не ми каза. Продължи да повтаря едно и също, докато накрая се нервирах толкова, че изоставих темата.

— Това ли каза? — Опитвам се да прикрия тревогата в гласа си, но не успявам напълно. — Какви точно бяха думите му? Казал е, че си е негова работа, той знае, а пък останалият свят да разбере, ако може? Така ли?

Поемам си рязко въздух. Не ми допадат тези думи, има нещо зловещо в тях. Изобщо не ми харесват.

Хевън ми хвърля нервен поглед, сякаш иска да върне думите си назад. Нормално — видяла е изражението ми, чува как се извисява гласът ми и осъзнава, че може би е прекалила малко. Че вече не ми дължи лоялност и определено Роман е по-напред от мен сред любимците й.

— А може и да е казал аз да разбера, помня ли? Това звучи доста по-логично, не си ли съгласна? — Повдига рамене, а пръстите й се заиграват с дантелата по ръкава й. — Както и да е. Мисля си, че ще е най-добре да не говорим за Роман, като се има предвид, че аз го обичам, а ти го мразиш. Ако искаме да бъдем приятелки, трябва да установим някаква безроманова зона, какво ще кажеш? Налага се да приемем, че не сме на едно мнение по отношение на него.

Безроманова зона — просто чудесно! Разбира се, това си остава само в мислите ми. На глас казвам нещо съвсем различно:

— Наистина ли го обичаш?

Тя ме поглежда — и задържа погледа си върху мен дълго, дълго време. После свежда глава и въздъхва:

— Да. Да, наистина.

— А споделено ли е чувството?

Питам я, защото в действителност силно се съмнявам, че Роман е в състояние да обича, когото и да било. Особено сега, след като видях, че никой никога не го е обичал истински, всъщност никога не е получавал не само обич, но и каквато и да било реална привързаност. А пък е много трудно да даваш нещо, което не си получавал и не си изпитвал. Дори чувствата му към Дрина не са били любов или поне не истинска. По-скоро е вид фиксидея, стремеж към някакъв недостижим мираж, нещо блестящо и желано, което винаги остава извън обсега ти, колкото и да мечтаеш и да се стремиш към него. Всъщност това е същото чувство, което според него съществува между Деймън и мен. Затова и действа по този начин. Само дето няма как да се получи. И със, и без противоотровата, никога няма да спечели. Връзката ни с Деймън е много, много по-дълбока.

— Честно ли? — Поглежда ме тя сериозно. — Наистина не знам. Ако трябва да предположа обаче, бих казала — не, не ме обича. Изобщо. Имам предвид това, че… ами, дори да крие всичките си чувства зад дебели стени и прегради — обикновено се преструва, че изобщо не изпитва нищо — въпреки това понякога… Ами, понякога го обхваща едно такова… аз ги наричам „черни дупки“, тези му настроения… В такива моменти се затваря в спалнята си и не иска да говори с когото и да било. Отказва да излезе от стаята в продължение на часове, а пък аз… ами, аз нямам никаква представа какво прави вътре. И макар да се опитвам да уважавам нуждите му, да му предоставя време и пространство, все пак съм любопитна. Наистина бих искала да знам. Предполагам, че ако остана край него достатъчно дълго, в крайна сметка ще се научи да ми вярва и ще ме допусне до себе си, а после… — свива рамене. — Може би всичко това ще се промени.

Поглеждам я, удивена от спокойствието й. Държи се толкова уверено и твърдо — изобщо не е предишната Хевън.

— Знаеш ли, Евър, при всяка връзка единият обича повече. Не си ли съгласна? Например предишния път — определено Джош ме обичаше по-силно, много по-силно, отколкото аз него. Даже написа песен за мен, след като скъсахме, знаеше ли това? Искаше да се съберем отново. — Тя повдига вежди и поклаща глава. — При това беше доста добра. Почувствах се поласкана, само че беше прекалено късно за нас. Освен това вече бях хлътнала по Роман, но в този случай определено чувствата са по-силни от моя страна. Той просто се съгласява да излиза с мен. Забавляваме се, наистина, а и впрочем няма друго момиче на хоризонта… е, освен теб, де…

Тя ме поглежда и очите й се присвиват така рязко и злобно, че потръпвам. Също толкова бързо обаче стряскащият поглед изчезва. Хевън се разсмива и махва с ръка.

— Както и да е, друго имах предвид. Истината е, че независимо как изглежда на повърхността или отстрани, любовта никога не е по равно. Нещата просто не стоят така. Винаги единият преследва, а другият е преследван. Игра на котка и мишка — така е било и винаги ще е така. Е, Евър, кажи — във вашата връзка кой обича повече? Деймън или ти?

Въпросът ме хваща неподготвена, макар че всъщност би трябвало да го очаквам. Забелязвам обаче начина, по който се умълчава с наклонена на една страна глава, а пръстите й разсеяно си играят с кичур коса, докато търпеливо чака отговора ми. И в крайна сметка, изнервена и объркана, измърморвам под нос следната глупост:

— Ами, не знам. Никога не съм мислила по въпроса. Тоест… май никога дори не съм забелязвала, че… и затова не съм…

— Наистина ли?

Тя ляга по гръб и се зазяпва в обсипания със звезди (зная от опит, че блестят в тъмното) таван на стаята си.

— Е, аз пък съм се замисляла — заявява бавно, спокойно, все така вгледана в съзвездията, изобразени над главите ни. — И просто за твое сведение, Деймън. Не ти. Във вашия случай Деймън обича повече. Той би направил всичко за теб. Ти просто се носиш по течението и правиш онова, което очаква от теб.