Тъмен пламък

Трийсет и пета глава

— А-ха, получи се, така ли… — промълвява Деймън с мек, отнесен глас. — А тя наистина е съществувала.

Поемам си дълбоко въздух и свеждам поглед, към коленете си. Подгъвам крака върху меката кожена седалка и с нежелание си припомням как ме откри точно когато си тръгвах от къщата на Роман. Джуд вървеше след мен, а Хевън продължаваше да крещи заплахи, застанала на прага. Деймън пристигна на местопрестъплението секунди след края на филма, който бе гледал. Изобщо не си бе направил труда да се отбива в „Монтаж“, където му бях определила среща. Усетил опасността в мига, в който прочел съобщението ми.

Кимвам леко и поглеждам към дома си. Сега пък си припомням онзи момент, в който тържествувах — когато нещата се развиваха според плана ми и противоотровата бе почти в ръцете ми. Секунда по-късно всичко се разпадна.

Мечтаното освобождение ни бе отнето само за миг.

Тръсвам глава и въздъхвам. Зная, че утре сутринта ще трябва да се изправя пред Сабина и да й разкажа за работата си в магазина и за допълнителната като Авалон, а съответно и за ясновидските си способности. Замислям се, че само преди няколко часа това ми се струваше най-големият ми проблем.

— Наистина се получи — отвръщам и срещам погледа на Деймън.

Не просто искам — нужно ми е да повярва в онова, което казвам.

— Противоотровата бе у него, той дори ми я показа. Беше толкова… толкова малко, само едно миниатюрно шишенце, пълно с проблясваща зелена течност. — Свивам рамене. — А после я прибра в джоба си и…

Преглъщам мъчително. Няма нужда да довършвам. Поне не и на глас. Сцената не спира да се повтаря, в ума ми.

Той се намръщва. Вече я е гледал почти толкова пъти, колкото и аз.

— А после нахлу Джуд.

Въздъхва и поклаща глава. Погледът му е мрачен, а челюстта му се е сковала толкова силно, че почти не прилича на себе си.

— Защо му се довери? Защо му разкри слабостта ни… чакрите ни? Защо го научи как може да ни убие? Защо би сторила нещо подобно?!

Поглежда ме — не просто въпросително, а почти отчаяно. Наистина не разбира.

Преглъщам с усилие. Мисля си: Ето, това е. Обвинението, което чаках толкова време. Най-накрая започна да ме съди, макар и не заради нещо, сторено от мен, а от Джуд.

После обаче го поглеждам и схващам, че съм сбъркала. Просто се опитва да разбере. Въпреки това аз само свивам рамене и отвръщам:

— Причината е петата ми чакра. Слабото звено при мен. Не умея да използвам добре информацията, бъркам често и освен това се доверявам на погрешните хора, а не на онези, които са ми били верни винаги.

За миг вдигам поглед към лицето му. Знам, че иска да чуе нещо друго, че заслужава повече, затова свеждам глава и добавям:

— Има още нещо… Истината е, че той ме свари в много лош момент, в миг на слабост.

Млъквам, когато се сещам какво точно се случи — колко близо бях до прекосяването на онзи мост, който води отвъд. Не съм споменавала на Деймън за него. Разказах му за магията и заклинанията, за това, че се обърнах към Джуд вместо към него, но прекалено много се срамувах, за да споделя за моста.

— Свари ме в момент на неимоверна слабост — въздъхвам сломено. — Какво друго да ти кажа?

Деймън се обръща към мен и ме поглежда внимателно, а кожената седалка под него проскърцва, сякаш се оплаква.

— Ех, аз пък толкова се надявах, че ми вярваш достатъчно, за да се обръщаш към мен, когато имаш проблеми, вместо към Джуд.

Гласът му е тих, сериозен и тъжен. Тези думи разбиват сърцето ми, когато ги произнася на глас.

Затварям очи и се облягам назад. Сълзите ми заплашват да рукнат всеки миг. Успявам само да прошепна задавено:

— Знам. Трябваше да ти кажа. Само че, независимо от уверенията ти, независимо от всичко, което ми каза, аз… не знам, просто не можех да повярвам, че е истина. Не смятах, че заслужавам. А и, Деймън, дори не знаеш всичко, има нещо още по-лошо, което все още не съм ти казала… много по-лошо.

Обръщам се и заставам лице в лице с него. Притискам длани към бузите му, а енергийният воал танцува между моята кожа и неговата. Осъзнавам с ужасна яснота, че този непълен, полу-допир, е най-доброто, което някога ще усетим. Изчерпах всичките си възможности. Повече шансове нямаме. Роман е мъртъв и отнесе противоотровата със себе си.

Приела това, най-сетне си поемам дълбоко въздух, затварям очи и му показвам абсолютно всичко, до последната ужасяваща и унизителна подробност. Образите преминават от моя ум в неговия и му разкриват пълната, нецензурирана версия за случилото се между мен и Роман през онази отвратителна нощ, когато почти изгубих девствеността си. Следва сцената при Моста на душите — преповторена отново секунда по секунда, с ярка и контрастна картина, в цялото си ужасяващо великолепие. Само за едно съм абсолютно сигурна: той заслужава да знае истината за мен — коя бях, къде бях. Коя съм сега и защо съм такава. Цялата мръсна история, цялото скръбно пътуване.

А когато приключвам…

Той просто свива рамене, покрива ръцете ми със своите и заявява уверено:

— Не видях абсолютно нищо, което да промени мнението ми за теб. Нито едно.

Кимам. Зная, че го казва откровено. Най-накрая разбирам какво означава истинска, безусловна любов.

— Евър — тонът му внезапно става напрегнат, а погледът му настойчиво се приковава в моя. — Трябва да промениш начина, по който възприемаш себе си, и решенията, които вземаш.

Присвивам очи, без да схващам напълно какво има предвид.

— Нещата, които ти виждаш като огромни, очевидни и несъмнени грешки, всъщност изобщо не са такива. Изобщо не са грешки. Реалността не е това, което ти си избрала да вярваш, че е. Смяташ, че си сбъркала, когато ми даде да пия от първата противоотрова на Роман, а истината е, че така ми спаси живота. Спаси ме от Шадоуленд! Нямаше да оцелея до завръщането на Роми, независимо от направения от Райни магически кръг. Вече бях започнал все по-често да губя съзнание. Ту се връщах, ту пропадах отново. И ако ти не бе направила онова, което направи, и то именно в онази минута, ако се бе забавила, ако не ми бе дала да пия… Ами, сигурен съм, че щях да изчезна, а душата ми — да бъде изгубена завинаги… окована… да потъне в дълбините на бездната и да се носи в мрак и самота до края на вечността.

Поглеждам го с разширени очи. Никога не ми е хрумвало подобно тълкуване. Толкова бях заета да се самобичувам, така се бях съсредоточила върху това, че вече не можем да се докосваме, както бихме искали, че не осъзнах нещо толкова очевидно. В действителност аз наистина спасих душата му от безкрайната пустош.

— И още нещо… — Той се протяга към брадичката ми и от усещането за полу докосването на пръстите му по тялото ми се разлива течен огън. — Ти на практика успя да проникнеш през черупката на Роман! Достигна го, убеди го — при това не чрез измама или пресметната хитрост, а като се обърна към естествената му, макар и дълбоко скрита, човечност. Качество, което всички останали, включително и аз самият, смятахме, че не притежава. Ти обаче го направи — рискува, хвърли се в дълбокото и откри нещо неподозирано. Видя нещо, което никой от нас не бе успял да види. Съзря потенциал в човека, когото всички бяхме отписали. Имаш ли представа колко удивително е това, колко горд се чувствам?

— Само че какво ще кажеш за Хевън? — прошепвам.

Припомням си заплахите й.

Не се съмнявам, че ще се опита да ги изпълни.

— Нима не сторих същия избор, когато те спасих? — пита той с устни, притиснати към ухото ми.

— Само че ти не си и подозирал за съществуването на Шадоуленд. А аз знаех. Все едно съзнателно съм осъдила душата й на вечно проклятие.

Отдръпвам се, за да виждам лицето му по-добре.

Той обаче само тръсва глава и отново ме привлича към себе си.

— Виж, наистина тогава ти казах да не го правиш. Обаче, ако бях на твое място, без съмнение щях да постъпя по същия начин. Защото — докато сме живи, има надежда. Нали така? Или поне такова е мотото ми през последните шестстотин години.

Облягам се на гърдите му и отпускам глава върху рамото му. Наблюдавам къщата и забелязвам, когато светлината в стаята на Сабина угасва. После стисвам ръката на Деймън и казвам:

— Роми и Райни бяха прави. Нали се сещаш, за магията. Когато се използва за егоистични и нечестиви цели, кармата ще върне стореното върху причинителя, при това — тройно.

Обръщаме се един към друг и се споглеждаме. Въздухът помежду ни натежава.

— Първото наказание бе, когато се оказах притисната от обстоятелствата и бях принудена да превърна Хевън… и по този начин всъщност я направих свой противник, човек, който иска да ме унищожи. Второто бе привличането ми към Роман — тъмният пламък, който ме изгаряше отвътре. А сега… сега и това… Роман… смъртта на душата му, а с него и загубата на противоотровата. — Впивам очи в неговите. — Мога да смятам, че е това, нали? Станаха три. Или сама съм си виновна за привличането, което изпитвах към него? Чудовището, което създадох сама, сянка на моето „аз“, която вече е съществувала в мен. Значи ли това, че ме очаква още едно наказание? Дебне ме, чака някъде навън да настъпи подходящият момент, в който да се стовари върху главата ми? Върху нас? Ще успеем ли изобщо да разберем, че нещо се случва?

Внезапно ме обхваща паника. Опитвам се да си поема въздух. Обзелото ме лошо предчувствие не само не намалява, а сякаш се усилва. Сигурна съм, че няма да се отърва само с това. Има още нещо… нещо, което идва право към нас.

Скоро обаче се успокоявам, обгърната от силните му ръце и със съзнанието, че в мен в момента гори ярка, чисто бяла светлина в добавка към огнения трепет, който винаги изпитвам в присъствието на Деймън. Заради тях — и заради всичко преживяно до момента — сега съм достатъчно силна, за да се изправя пред нея. Своята съдба… своята карма… в каквато и форма да реши да ме застигне.

Топлият дъх на Деймън гали ухото ми, докато той повтаря собствените ми мисли на глас:

— Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно. Така правят партньорите.