Тъмен пламък

Десета глава

— Евър… Евър, събуди се! Скоро трябва да се връщаме.

Обръщам се по гръб и се протягам. Изпъвам високо ръце и извивам гърба си. Движа се мързеливо, бавно, изпълнена със спокойствие и топлина. Изкушавам се да се търкулна обратно в прегръдките на съня.

— Сериозно. — Деймън се разсмива, независимо от думите си и аз също започвам да се кикотя. — Нали вече го обсъдихме — и се съгласихме в крайна сметка да се върнем.

Повдигам първо единия си натежал клепач, после и другия. Погледът ми среща изобилие от коприна и позлата, а къдричките на жабото на Деймън гъделичкат върха на носа ми… нима още съм във Версай?

— Колко време спах?

Потискам, макар и не особено успешно, една прозявка, а той се надвесва над мен с развеселено изражение на лицето.

— В Съмърленд времето не съществува — припомня ми усмихнато. — Освен това ще се опитам да не приемам твърде лично факта, че задряма в присъствието ми.

Застивам, вече напълно будна.

— Чакай… какво… да не искаш да кажеш, че съм заспала, докато ти… докато се… — ахвам и тръсвам глава.

Бузите ми пламват в яркочервено. Не мога да повярвам, че наистина съм заспала — докато се целувахме.

Той кимва. За щастие явно е по-скоро развеселен, отколкото сърдит. Въпреки това скривам лице в дланите си, ужасена от самата представа за случилото се.

— Това е толкова неловко. Ужасно ме е срам. Наистина, толкова се…

Поклащам глава и се свивам. Определено не ми трябват други доказателства, за да схвана колко смъртно съм била уморена след всичко случило се през изтеклата седмица.

Той се надига от леглото и ми помага да се изправя.

— Недей. Няма нужда да съжаляваш или да се срамуваш. Знаеш ли, даже беше някак приятно. Не си спомням да ми се е случвало такова нещо преди — а пък човек рядко изпитва нещо за първи път след първите приблизително сто години. — Той се разсмива, придърпва ме към себе си и обвива плътно ръце около кръста ми. — По-добре ли се чувстваш вече?

Кимвам мълчаливо. Не съм се наспивала добре от… ами, откакто вие-знаете-кой започна да нахлува в сънищата ми. Не знам колко време съм спала, но в момента се чувствам толкова добре. Сякаш наистина съм готова да се върна на земята и да се изправя срещу всичките си демони… или поне срещу един определен.

— Ще тръгваме ли? — повдига вежда Деймън.

Той се кани да затвори очи и да направи портала, но аз го прекъсвам с думите:

— Ами това място? Какво ще се случи, след като си тръгнем?

Той свива рамене.

— Канех се да го оставя да изчезне — в крайна сметка, винаги можем да го проявим отново. Знаеш това, нали? — и ме поглежда особено.

Да, наистина — знам, че за него е съвсем лесно да го пресъздаде отново, точно както си беше. Обаче въпреки това искам да остане. Искам да съм сигурна, че е нещо трайно, което винаги ще съществува. Място, на което мога да се върна, когато си поискам — а не просто мъгляв спомен от един прекрасен ден.

Той се усмихва и се покланя дълбоко в отговор на мислите ми.

— Значи ще бъде именно такова. — Хваща ръката ми. — Версай остава.

— А това? — Усмихвам се и заравям пръсти в къдричките, покриващи предницата на кремавата му риза.

Той се разсмива от удоволствие — смях, който не чувам достатъчно често напоследък.

— Е, принципно смятах да се преоблека за пътуването, ако нямаш нищо напротив.

Аз накланям глава и свивам устни, сякаш изпаднала в сериозен размисъл.

— Само че аз наистина харесвам как изглеждаш в момента. Толкова си хубав, толкова представителен — приличаш на принц. Освен това имам чувството, че така виждам истинското ти „аз“ — облечен според модата на времето, което си харесвал най-много.

Той свива рамене.

— Всички периоди ми харесваха — някои повече от други, но сега, като се връщам назад в мислите си, смятам, че всички имаха какво да предложат. Впрочем ти също изглеждаш зашеметяващо. — Прокарва нежно пръсти по огърлицата около врата ми и надолу, по плътно прилепващия корсаж на роклята ми. — Все пак, ако искаме да изглеждаме нормално, когато се върнем, със сигурност се налага да се преоблечем.

Въздъхвам, натъжена от смяната на разкошните премени от осемнайсети век с обичайното ни, характерно за Лагуна Бийч, облекло.

— А сега — кима той и скрива амулета ми под роклята, — къде предпочиташ — у нас или у вас?

— Нито едно от двете.

Стисвам устни. Притеснявам се, защото със сигурност знам, че следващите ми думи изобщо няма да му харесат, но съм решила да бъда напълно честна с него в малкото случаи, в които е възможно.

— Трябва да се видя с Джуд.

Той трепва. Движението е съвсем леко, за непривикналото око би било недоловимо. Аз обаче го забелязвам, разбира се. Трябва да му кажа веднага онова, което Джуд вече знае: че съревнование помежду им няма. Никога не е имало. Деймън е спечелил сърцето ми още преди векове. И оттогава то принадлежи само и единствено на него.

— Случи се нещо. — Кимам, решена да остана напълно спокойна и да се придържам към фактите, независимо колко са ужасни.

Разбира се, бих могла да му покажа събитията в ума си, но няма да го направя. Има прекалено много сцени, които не искам да вижда, защото би могъл да ги възприеме погрешно. Затова продължавам на глас:

— Аз… го нападнах… или нещо такова…

— Евър! — почти подскача той.

Изражението му е толкова шокирано, че едва успявам да не се отвърна от него.

— Знам. — Поклащам глава и спирам, за да си поема дълбоко въздух. — Зная как звучи, но грешиш. Не е както си го представяш, аз… опитвах се да-а… да докажа, че е от злите безсмъртни… Но, ами, когато разбрах, че не е… после веднага го закарах в спешното отделение.

— И как така пропусна да ми го съобщиш досега? Защо?

По очите му веднага разбирам, че съм го наранила.

Въздъхвам и го поглеждам директно:

— Защото се срамувах. Защото правя грешки непрекъснато, а не исках търпението ти да се изчерпи. Не че ще те обвинявам, ако се случи, но все пак предпочитам да не става така.

Свивам рамене и започвам да чеша ръката си, макар в действителност да не ме сърби. Още един навик, който проявявам, когато съм нервна.

Той обаче твърдо поставя ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите:

— Чувствата ми към теб са абсолютни и безусловни. Не се променят спрямо обстоятелствата. Аз не те съдя. Не губя търпение, когато става въпрос за теб. Не те наказвам. Просто те обичам. Това е всичко. Ясно и просто. — Очите му галят лицето ми, топли и любящи, в пълно съгласие с думите му. — Нямаш причина да криеш нищо от мен, никога. Разбираш ли? Аз няма да си отида, няма да те напусна, каквото и да направиш. Винаги ще бъда до теб. И ако се нуждаеш от нещо или се окажеш в затруднение, трябва да ми кажеш. Веднага ще ти се притека на помощ и ще те измъкна.

Кимам. Не съм в състояние да говоря. Чувствам се безкрайно смирена и благодарна за съдбата си. Наистина невероятен късмет е да съм обичана от човек като него, макар и невинаги да съм сигурна, че го заслужавам.

— Добре. Иди се погрижи за приятеля си, а аз ще се върна да нагледам близначките. Ще се срещнем утре. Какво мислиш?

Притискам се към него за една бърза целувка и пускам веднага ръката му, защото трябва да поемем в различни посоки. След това затварям очи, за да си представя портала: блестящия златен воал, който ще ме отведе вкъщи.

Приземявам се на прага на Джуд. Почуквам няколко пъти и изчаквам достатъчно дълго, за да отвори. След като това не се случва, решавам да вляза без покана. Претърсвам всички стаи в малката му къща, а после гаража и задния двор, но не го откривам. Накрая заключвам и се насочвам право към магазина.

Само че пътят дотам минава покрай къщата на Роман. Достатъчен е един поглед към витрината, достатъчно е съвсем за кратко да мерна табелата „Ренесанс!“ над вратата — един поглед към отворената входна врата, която води директно при него. И просто така, в рамките на един удар на сърцето, цялата магия на Съмърленд изчезва и в тялото ми отново нахлува онзи странен чужд пулс. Ужасният натрапник превзема кръвта ми и ме подчинява на волята си.

Насилвам се да продължа напред. Призовавам всички остатъци от енергията и силата си, за да подмина сградата. Обаче се оказва, че тялото ми е прекалено натежало, краката ми отказват да ми съдействат. Дъхът ми излиза на плитки, накъсани хрипове, дишането ми е забързано и неравномерно.

Прикована съм към земята, все едно съм пуснала корени тук. Не съм в състояние да избягам. Надвива ме ужасната нужда да го намеря… да го видя… да бъда с него. Грозното непознато чудовище ме завладява напълно, сякаш вълшебната вечер, от която се връщам, никога не се е случвала. Сякаш изобщо не съм намирала покой.

Сега звярът е пробуден и настоява да го нахраня. И независимо от всичките ми усилия да се измъкна оттук, преди да е станало прекалено късно — вече е прекалено късно. Той ме е намерил и идва при мен.

— Хм, не е ли чудесно, че си тук?

Роман се е облегнал на рамката на вратата в цялото си великолепие: стройно тяло, лъскава златиста коса, блестящи бели зъби. Очите му хвърлят палави искри и са приковани в мен.

— Изглеждаш някак… болнава. Наред ли е всичко?

По принцип фалшивият му британски акцент, от който гласът му звучи прекалено високо и пискливо, ме дразни до лудост. Сега обаче ми действа толкова изкусително, че едва успявам да се удържа на мястото си. Същевременно битката, която бушува в мен, не е спряла нито за миг: аз — срещу странния непознат пулс, опитващ се да ме превземе напълно.

Той се разсмива с отметната назад глава. Татуировката на Уроборос — може би нарочно — ясно личи на врата му. Змията се навива и развива, потрепва и проблясва, черните й като мъниста очи търсят моите, а езикът й се плъзга напред-назад между отровните зъби и ме подканва да се приближа.

И независимо от всичко, което знам за доброто и злото, за правилното и грешното, за добрите и злите безсмъртни, пристъпвам напред. Правя една съвсем малка крачка към поражението си, последвана веднага от втора. После още една. Погледът ми е прикован в Роман — във великолепния, прекрасен Роман. Той е всичко, което виждам. Само от него имам нужда. Вече почти не осъзнавам съществуването на онази дребна искрица, която все още слабо проблясва някъде дълбоко в мен, бори се, крещи и настоява да я чуя. Но няма шансове срещу него и съвсем скоро замлъква, потушена от целенасочения стремеж на чуждия пулс, който сега ме владее и който иска само едно.

Името му изгаря устните ми. Застанала съм точно пред него. Толкова съм близо, че различавам отделните лилави петънца в очите му и усещам ледения полъх, който се излъчва от кожата му. Същото това усещане, което преди смятах за отвратително и гнусно. Но вече не. Сега е песен на сирена изкусителка, която ме призовава да побързам към дома.

— Сигурен бях, че рано или късно ще се осъзнаеш — ухилва се той.

Погледът му ме обхожда бавно и мързеливо, а пръстите му се заравят в разбърканата ми коса.

— Добре дошла на тъмната страна, Евър. Смятам, че тук ще си напълно щастлива. — Той избухва в смях, който ме обгръща в сладостната си мразовита прегръдка. — Въобще не се учудвам, че си зарязала този дърт перверзник Деймън. Знаех си, че в крайна сметка ще се умориш от него. Цялото това чакане, угризенията, тревогата, ужасяващото изследване на дълбините на душата, да не споменаваме за безсмислената филантропия.

Той започва да клати глава и изкривява лице, сякаш дори самата мисъл за това му причинява болка.

— Не знам как го изтърпя толкова дълго. А и защо, ако мога да попитам? Защото, скъпа, колкото и да ми е неприятно да ти разбивам илюзиите, в бъдещето при него няма да получиш награда за доблест, защото бъдещето ти е ето тук. Удря с пета в земята. — Безсмислена загуба на време, нищо повече! Няма смисъл да отлагаш получаването на възнаграждението си. Непосредствената награда носи най-голямо удовлетворение. Има толкова удоволствия, които човек може да получи, Евър. При това толкова силни и въздействащи, че ще трябва много път да изминеш, преди да започнеш да ги изпитваш. За твой късмет обаче аз съм склонен да прощавам. И с удоволствие ще изиграя ролята на твой екскурзовод в тази непозната страна. И така, скъпа, решавай: у нас или у вас?

Пръстите му се плъзват по бузата ми, слизат по рамото и продължават до деколтето на роклята ми. Усещането е освежаващо като леден вятър насред най-разтапящата лятна жега. Не мога да не се подчиня на повика на желанието, затова се привеждам напред и затварям очи. Потапям се в това завладяващо чувство, нетърпелива да се гмурна по-надълбоко, да навляза по-навътре в неизследваните му дебри, готова да го последвам, дори да ме отведе накрай света.

— Евър? Ти ли си това? Каква е тая простотия, по дяволите?!

Повдигам клепачи и се втренчвам в Хевън, която е застанала зад нас. Присвитите й очи хвърлят гневни пламъци към двама ни с Роман и изобщо не се смекчават, когато той се разсмива и ме отблъсква. Отърсва се от мен толкова бързо и лесно, сякаш случилото се няма никакво значение за него.

— Казах ти, че ще се върне, скъпа. — Погледът му се плъзва по разтрепераното ми потно тяло.

Жадувам за него толкова силно, че изпитвам почти физическа болка, когато той слага ръката си около нейния кръст. Несподеленият ми копнеж ме оставя без дъх. А те двамата ми обръщат гръб и влизат в къщата. Чувам последните му думи, преди вратата да се хлопне зад тях:

— Познаваш Евър. Просто не може да стои далеч от мен.