Тъмен пламък

Трийсета глава

— Добре. Сега искам да се съсредоточиш върху подхранването на енергията си. Пречисти я, след това я увеличи и ускори… все по-бързо и по-бързо. Смяташ ли, че ще се справиш?

Стисвам очи и се концентрирам. Ускоряването винаги е било най-трудната част. Ясно помня онзи случай, когато Джуд пробва да ме научи, за да мога да виждам Райли отново. Само че колкото и да опитвах, енергията ми си оставаше твърде мудна, забавена и объркана. Скоростта й стигаше единствено колкото да усетя мислите и образите на прикованите или поне свързаните със земята същества, не и на онези, които вече са прекосили моста. Макар именно тях да исках да зърна.

— С всяко вдишване искам да си представяш красива бяла светлина, лечебна и трептяща, която те изпълва от главата чак до петите. После, при всяко издишване, трябва да си представиш как цялата остатъчна негативна енергия, всички съмнения и мисли, започващи с „не мога“, те напускат завинаги. Ако желаеш, можеш да ги изобразиш в ума си като гъста мътна струя от сива гнусотия, която изтича от теб. На мен този образ винаги ми е вършил работа.

Тя се разсмива, гласът й е лек като перце.

Кимвам леко, а тъй като очите ми са затворени, не мога да видя кимването на близначките — само си представям, че го правят. Отношението им към Ава е, общо взето, същото както към Деймън — боготворят я и правят с невероятна охота всичко, което иска от тях. Впрочем те изобщо не бяха въодушевени при изключването на „Книгата на сенките“ от учебния им план, независимо от моите патила в света на магията, които би трябвало да им послужат като предупреждение за това как нещата могат да се объркат. Достатъчно е преценките ти да се замъглят, а добрите намерения — да бъдат надмогнати от изскочила от сенките мания. Въпреки това побързаха настойчиво да заявят, че никога не биха направили подобна глупост като мен. И никога не биха провели какъвто и да било ритуал по време на тъмната луна. Биха опитали да контролират единствено материята — в никакъв случай действията на друго човешко същество. Само че Ава остана непреклонна. Затова в момента всички ние се занимаваме отново с пречистване на енергията и медитация.

А пък аз, макар да се съобразявам и да вървя по плана — представям си бялата светлина, която прониква и изпълва цялото ми тяло, като едновременно с това прогонвам цялата отрицателна смет, която се е събрала в него — мисля за друго.

Макар да са изминали само няколко седмици, откакто се занимавам с това, вече се забелязва невероятна разлика. В момента изглеждам и се чувствам много по-добре, но което е най-важното, проявявам всичко с лекота и освен това без проблем общувам с Деймън чрез телепатия. Но — въпреки че чудесно разбирам, че участието ми в тази група за медитации е единствено и само за мое добро и ще ми помогне да стигна до крайната си цел — не мога да спра да мисля за вчерашния ден. Взех си отпуск и го прекарах на плажа заедно е Деймън, а в момента умът ми не спира да се връща към тези мигове.

Разположихме хавлиите си една до друга — толкова близо, че се застъпваха. На моята стоварих цяла купчина непрочетени списания, а той сложи до своята току-що проявена дъска за сърф (тъй като предишната стана на трески при срутването в пещерата преди няколко седмици). Екипировката бе допълнена от няколко бутилки охладен еликсир, както и един айпод, който си прехвърляхме помежду си, но все пак аз го използвах повече. И двамата бяхме твърдо решили да се насладим на усещането за лято, което очаквахме с такова нетърпение, но което досега ни убягваше. И двамата имахме желание да преживеем един дълъг, спокоен ден на плажа — точно както прави всяка нормална двойка.

— Искаш ли да се позабавляваме със сърфа? — попита ме той, като едновременно с това се надигна от хавлията си и грабна дъската.

Аз обаче само поклатих глава. Що се отнася до сърфинга, за всички наоколо би било най-добре, ако кротко си седя на брега и гледам отдалеч.

Точно така и направих. Наблюдавах стъпките му към водата, даже се повдигнах на лакти, за да го виждам по-добре. Той се движеше по пясъка толкова бързо и плавно, че не можех да не се запитам дали и околните не са така хипнотизирани от гледката, както бях аз. Наистина си заслужаваше да се види.

Погледът ми бе все така прикован в него, когато той пусна дъската си в океана и започна да гребе навътре, а почти незабележимите вълнички край него се превърнаха в поредица мощни, идеални за сърф вълни. Бях решила напълно да пренебрегна както списанията, така и айпода, и да наблюдавам само Деймън. Обаче в този миг Стейша изникна зад гърба ми, прибра дългата си коса с току-що направени кичури зад ухото, придърпа дизайнерската плажна чанта по-високо на рамото си, смъкна леко слънчевите си очила и изтърси:

— Леле, Евър, бяла си като призрак!

Преглътнах мъчително, поех си дълбоко въздух, изпуснах го, примигнах няколко пъти… но толкова. Не дадох никакъв друг признак да съм забелязала, че е тук, или да съм я чула. Смятах да се престоря, че е напълно невидима — сякаш не съществува — и да обръщам внимание единствено на Деймън.

Тя постоя известно време над главата ми, като не спираше да цъка с език от отвращение и да ме оглежда нагло и грубо, но не след дълго се умори от играта и продължи нататък. В крайна сметка се пльосна близо до водата, но на място, откъдето чудесно можеше да ме вижда.

И тогава си позволих да го направя. В този момент тръгнах срещу всичко, на което Ава ме бе научила за зареждането на собствената ми енергия. Вместо да изключа нея и всички други като нея от мислите и от главата си — и да ги заместя с нещо положително, по-смислено и животворно — аз позволих думите й да се завъртят като на развалена плоча в ума ми. Очите ми пробягаха по тялото ми и се съгласих с нея. Макар само преди няколко минути да се чувствах чудесно и да смятах, че изглеждам много добре, особено предвид доскорошната ми слабост и нездрав вид… Не можех да отрека, че бях бяла — крещящо, ослепително бяла. Кожата ми бе толкова светла, че за да я погледне човек, определено трябваше да си сложи слънчеви очила. А като се добавят и много светлорусата ми коса, и белият бански… ами, картинката изобщо не бе красива. Със същия успех можех наистина да съм призрак.

В този миг бях стигнала толкова далеч, бях така убедена и потънала в отрицателния образ, който тя бе създала, че ми отне доста време — цяла серия от дихателни упражнения за пречистване, по които Ава така си пада — за да се отърва от него. Всъщност дори тогава не изпитвах особено желание да го изоставя напълно, затова я наблюдавах. Гледах как тя и Онър непрекъснато си шепнат нещо; Стейша се смееше високо, престорено и театрално, отмяташе непрекъснато коса и въртеше глава наляво-надясно, за да провери кой я е забелязал и кой още не е. Всеки път обаче накрая спираше поглед върху мен, хилеше се подигравателно и вдигаше многозначително вежди, клатеше глава с отвращение и въобще използваше всеки известен й номер да ми покаже, че ме смята за напълно и изцяло отвратителна. Обаче независимо че би било детска игра да се настроя на честотата на енергията им с помощта на дистанционното си управление и да чуя всички думи, които си казваха и които премълчаваха, точно тогава аз реших да спра.

Наистина се изкушавах да го направя, особено заради Онър и плановете й да низвергне Стейша и да властва на нейно място през последната ни година в гимназията — да има собствена сцена и социална група. Да не споменавам „невероятния“ й (или поне според Джуд) напредък в неговия курс, в който се ориентира толкова бързо и с такава лекота, овладяла е толкова нови техники, че той е превърнал курса в частно обучение и преподава само на нея. Въпреки всички тези неща и силното си желание, не го направих. Не подслушах разговора и мислите им. Прецених, че ще ми се налага достатъчно често, когато започнем училище. Вместо това съсредоточих вниманието си отново върху Деймън и загледах с наслаждение грациозните му движения. Придвижваше се с такава лекота и толкова елегантно. Тялото му блестеше на слънцето — великолепен образец на мъжката красота с бронзовата си кожа, мърдащите под нея силни мускули и прекрасна физика. Останах без дъх, когато излезе от водата с дъската под мишница и се насочи към мен.

Изобщо не обърна внимание на злобния бляскав поглед на Стейша, нито на пискливия й, твърде сладникав поздрав — подмина я, без изобщо да трепне. Пусна дъската на пясъка и от тялото му върху корема ми покапаха едри капки солена вода, когато се наведе да ме целуне. Продължи да я игнорира, независимо че тя го изпиваше с поглед, толкова настойчив и трескав, че някой друг би се смутил. Просто седна до мен и ме целуна отново. Воалът от енергия трептеше между нас и ни предпазваше, невидим за техните очи.

Или поне така си мислех, преди да вдигна глава и да видя погледа на Онър. Гледаше предимно него. Изражението й ми напомни за Стейша — в него също се четяха глад и копнеж, но имаше още нещо. В нейния случай личеше и истинско разбиране за случващото се… сякаш в действителност виждаше.

Срещнах погледа й. По устните й плъзна усмивка, която изчезна толкова бързо, че се зачудих дали наистина съм я видяла. След нея обаче остана едно почти неосезаемо чувство за тревога. Чувствах много повече от уплаха, когато се обърнах отново към Деймън…

— Евър? Ехо-о-о! — вика ме Ава, Роми се разсмива, а Райни измърморва нещо (без съмнение обидно) под носа си. — Тук ли си още? Все още ли се наслаждаваш с нас на пречистващото дишане?

И просто така, в миг споменът ми за прекарания на плажа ден се разпада и се озовавам отново в къщата на Ава.

Поклащам глава и срещам очите й:

— Ъ-ъ-ъ, не, май… струва ми се, че се разсеях за кратко.

Ава само свива рамене. Тя е от онези симпатични учители, които гледат спокойно на нещата, не си служат с наказания и не търсят непрекъснато грешки в учениците си.

— Случва се — казва. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

Стрелвам с поглед Роми и Райни и поклащам глава:

— Не. Добре съм.

После гледам безмълвно как повдига ръце високо над главата си, протяга се мързеливо и спокойно, а накрая вперва поглед в мен и пита:

— Какво мислиш? Искаш ли да опиташ?

Стисвам устни и повдигам рамене. Не съм много сигурна дали ще успея, но съм готова да опитам.

— Добре — усмихва се тя. — Мисля, че времето настъпи. Искаш ли компания, или предпочиташ да отидеш сама?

Хвърлям поглед към близначките и забелязвам, че заинтригувано разглеждат обувките си и картините по стената — въобще всичко друго, освен мен. Последните няколко опита да стигнат до Съмърленд се провалиха, а аз не искам да се почувстват още по-зле, затова измърморвам:

— Ъ-ъ, мисля, че ще отида сама, ако нямате нищо против.

Ава ме поглежда внимателно, след което мълчаливо събира длани, скланя глава и казва:

— Успешно пътуване, Евър. На добър час и се върни при нас без произшествия.

Думите й все още отекват в ума ми, когато подминавам обширните ароматни поля и се приземявам точно пред Великите храмове на познанието. Изправям се на крака и се изтупвам. Чувствам се готова, пречистена, абсолютно цяла, обновена. Надявам се, че онзи — който и да е той — който отговаря за допускането на посетители, ще се съгласи с мен.

Надявам се, че ще успея да видя вечно променящата се фасада.

Бързам да се покатеря по стъпалата. Не искам да губя дори и секунда в разтакаване, не искам да дам време на съмнението да се прокрадне в мен. Вдигам очи към огромната сграда пред себе си, величествените колони, грандиозния наклонен покрив, и ахвам от облекчение, когато тя започва да проблясва и да се променя. Превръща се последователно в най-красивите и свещени места на света, а вратите рязко се отварят и сякаш ме приветстват.

Влязох!

Върнах се.

Вървя по бляскавия мраморен под. Подминавам редиците маси и пейки, на които седят хиляди хора, вглъбени в собствените си духовни търсения. Всички те са надвесени над собствените си кристални плочи, всички търсят своите отговори. И изведнъж осъзнавам, че не съм по-различна от тях, че всички сме тук по една и съща причина — търсим нещо.

Затова затварям очи и си мисля:

Най-напред бих искала да благодаря най-покорно, че ми дадохте втори шанс и ми позволихте да се върна. Знам, че сбърках и оплесках нещата, отклоних се от правилния път и за малко да се загубя, но сега научих някои неща. Обещавам, че няма да греша повече… или поне няма да направя същата грешка втори път. Истината обаче е, че все още търся същото нещо. Трябва да взема противоотровата от Роман, така че Деймън и аз да можем… ами… да бъдем заедно. И тъй като Роман е ключът към това — тя е у него и само той знае как да я приготвя — наистина трябва да знам как да се справя с него. Или по-скоро как да подходя към него, така че да ми даде онова, което искам, но без… ами, без да го манипулирам или да… да правя заклинания и… Не искам да попадам в същата ситуация отново, нито да затъвам така. Затова… опитвам се да кажа, че искам да знам как да се приближа към него. Не знам как да постъпя, наистина. Ако можете да ми помогнете, да ми подскажете малко — да ми разкриете онова, което по ваша преценка ще ми е нужно, за да се справя с него по правилния начин… Ами… ще ви бъда искрено и дълбоко благодарна.

Сдържам дъха си и застивам напълно неподвижна. Дочувам меко жужене — тих, нежен звук, който ме обгръща и гали. Когато отварям очи, установявам, че съм се озовала в някакъв коридор. Не е същият като преди — няма го безкрайният персийски килим и по стените не се забелязват йероглифи, които човек може да разчете като Брайлово писмо. Този е по-широк и по-къс, прилича по-скоро на пътека, която води към редиците със седалки в покрит стадион или голяма концертна зала. А когато стигам до края на коридора, пред мен наистина се разкрива стадион. Намирам се в нещо като умалено копие на Колизеума, само че покрито. Освен това в него има само една седалка и по някаква случайност мястото е запазено за мен.

Настанявам се в него, разгъвам оставеното встрани одеяло и го поставям върху краката си. Оглеждам стените и колоните — много древни и ронливи — сякаш мястото е строено преди столетия, някъде в много далечното минало. Започвам да се питам дали не се предполага аз да предприема нещо, да направя първата крачка. В този миг пред мен се появява ярка, цветна и леко потрепваща холограма.

Привеждам се напред и с напрегнато присвити очи наблюдавам почти неразличимото изображение на семейство. Майката, бледа и трескава, лежи по гръб и се разтърсва от пристъпите на нетърпима болка, крещи в агония при всяка контракция и умолява Господ да я прибере — просто да я вземе и да я освободи от мъките й. И той изпълнява желанието й. Тя не успява дори за миг да прегърне сина, на когото току-що е дарила живот. Изпуска последния си дъх на тази земя и продължава отвъд. Душата й се движи все по-нависоко и по-надалеч, докато бебето й — мъничкото, ритащо и пищящо новородено — бива почистено, повито и предадено в ръцете на баща, който е прекалено потънал в скръбта по изгубената си съпруга, за да му обърне внимание.

Същият баща, който така и не спира да тъгува за жена си и който обвинява сина си за смъртта й.

Баща, който се обръща към алкохола за утеха, а после — към насилието, когато той не помага.

Баща, който започва да пребива нещастното си момче от мига, в който е достатъчно голямо, за да пълзи, и го прави чак до деня, когато, изпаднал в пиянски унес, се сбива с мъж, много по-едър и силен. Битка, в която няма шанс за победа. Потрошеното му тяло лежи в малка и тъмна уличка, покрито с кръв, но когато изпуска последния си дъх, на устните му трепти усмивка. Мечтаното освобождение най-после е реалност. А след смъртта му умиращото му от глад сираче е прибрано от църквата.

Детето има гладка мургава кожа, огромни сини очи и покрита с рошави златни къдрици глава. Невъзможно е да сбъркам Роман.

Това със сигурност е моят архивраг, моето наказание, моят вечен противник. Само че аз вече не съм в състояние да го мразя. Мога единствено да го съжалявам, след като видях какво се случва с него. По-млад и по-слаб от останалите, прекалено дребен за възрастта си, той се бори да се впише сред тях, да им се хареса, да го забележат и да спечели обичта им. Накрая се превръща от пренебрегван, мразен и пребиван син — в слуга, в момче за всичко, включително и за бой, любимата боксова круша на останалите сираци, за чиято привързаност така копнее.

Дори когато Деймън приготвя еликсира и принуждава всички да пият, за да ги спаси от Черната чума, Роман е последен. Изобщо не му обръща внимание и му дава едва когато Дрина го избутва напред и настоява да запази последните няколко капки за него.

Насилвам се да остана до края и да проследя стотиците години, през които той все повече намразва Деймън и все повече обиква Дрина, която го отхвърля отново и отново. Стотици години, през които той става все по-силен, все по-умел, достига ниво на знание и способности, с които би могъл да получи абсолютно всичко — освен онова, което желае най-много. Онова, което аз му отнех. Завинаги.

Макар да виждам всичко това и макар да разбирам смисъла на показаното, в действителност няма нужда да гледам повече.

Чудовището е родено именно тогава, преди шестстотин години, когато баща му го пребива, когато Деймън го пренебрегва, а Дрина проявява доброта към него. Със сигурност би могъл да живее различно, да вземе по-добри решения, ако някой му бе показал правилния път. Само че не можеш да дариш нещо, което не притежаваш.

А когато холограмното представление свършва, изображенията изчезват, а светлините отслабват, разбирам какво трябва да направя.

Няма нужда да ми се казва нищо. Вече знам как да постъпя.

Надигам се от мястото си, кимвам мълчаливо в израз на благодарността си — и се прибирам вкъщи, на земята.