Тъмен пламък

Седемнайсета глава

— Какво ти се е случило?

Повдигам вежди въпросително, защото нямам представа за какво говори. После обаче поглеждам накъде сочи и съзирам покритите си с кал крака и чехлите, които преди проблясваха в приятно златисто, но сега са толкова покрити с мръсотия, че са приели някакъв отвратителен нюанс на кафявото.

Намръщвам се и веднага сменям дрехите и чехлите с абсолютно същите, но чисто нови, каквито бяха преди. Доволна съм, че съм се върнала в онази част на Съмърленд, където магията действа. Определено предпочитам нея пред ничията земя, откъдето се връщам. Отделям още секунда-две, колкото да проявя и една мека бледолилава жилетка, с която бързам да се наметна, след което обяснявам:

— Уморих се да те чакам. Не знаех колко време ще се бавиш вътре, затова се отправих на кратко… ъ-ъ-ъ… пътешествие.

Свивам рамене, като че ли не се е случило кой знае какво, все едно говоря за нормална разходка в късния следобед. Истината, разбира се, е съвсем друга. Малко остава да потръпна при спомена за онзи странен, непрестанен дъжд, ужасните мъртви дървета, решителния отпор на кобилата да остане там и въобще цялата случка. Добре разбирам обаче, че Джуд вече има твърде много неща, които да обмисля и за които да се тревожи. Няма нужда да прибавям към тях и представата за онова гадно място, освен това наистина искам да знам какво е видял вътре.

— По-важно обаче е не какво се е случило с мен, а как мина при теб.

Оглеждам го внимателно — от покритата със златистокафяви кичури глава до гумените подметки на чехлите му. Външността му си е съвсем същата, както когато го оставих; отвътре обаче определено усещам промени. Има нещо различно в енергията му, в поведението му, дори в изражението. От една страна, изглежда някак по-светъл, с по-ярки и наситени цветове, от него се излъчва увереност и спокойствие. Същевременно е прекалено нервен и напрегнат за някой, който току-що е посетил едно от най-големите чудеса във вселената.

— Беше… ами, как да кажа… беше интересно. — Той кима, доволен, че е открил правилната дума.

Погледът му среща моя за миг, но той веднага го отклонява. Стоя там и не вярвам на ушите си. Наистина ли смята, че може да се отърве само с това? Убедена съм, че заслужавам по-добро обяснение — в крайна сметка аз го доведох тук.

— Ъ-ъ-ъ, ще ми разкажеш ли малко по-подробно, ако нямаш нищо напротив? — Извивам нагоре едната си вежда. — Кое по-точно беше интересното? Какво видя, какво чу и научи? Какво прави — и то от момента, в който влезе, до мига, в който излезе? Откри ли отговорите, от които аз имам нужда?

Усещам, че секунди ме делят от това да проникна в съзнанието му и да видя сама, ако не ми каже истината. И то бързо.

Той си поема дълбоко въздух, завърта се и се отдалечава на няколко крачки. Едва след това се обръща и среща погледа ми:

— Не съм сигурен, че искам да говоря за това точно сега. Доста неща имам да обмисля и… ами, не съм сигурен, че разбрах всичко. Нещата са доста… объркани и…

Присвивам очи. Явно ще се наложи сама да проверя. В Съмърленд има твърде малко тайни, особено за новак като него, който няма представа за законите на това особено пространство. После обаче се сблъсквам със здравата каменна стена около мислите му и веднага разбирам къде е бил.

„Хрониките на Акаша“.

Веднага си спомням думите на Роми:

Не всички мисли могат да бъдат разчетени. Само онези, които ти позволиш. Каквото и да видиш в акашките хроники, си остава за теб и само за теб.

Присвивам очи. Сега вече е наистина наложително да разбера какво е видял. Придвижвам се към него и точно се каня да го притисна малко по-силно, когато го усещам — онзи прилив на топлина, изгаряща жега и трепет, които изпитвам само в негово присъствие. Обръщам се и съзирам Деймън, който слиза по мраморните стъпала, а после спира и очите ни се срещат. Светът наоколо замира.

Каня се да го извикам и да го подканя да се присъедини към мен — сега е шансът ми да му обясня всичко — когато осъзнавам какво вижда. Аз и Джуд сме заедно и се наслаждаваме на Съмърленд — мястото, което е специално за мен и Деймън. Обаче не успявам нито да кажа, нито да направя каквото и да било, защото преди да успея да реагирам, той изчезва. Просто се стопява във въздуха, сякаш никога не е бил тук.

Само че беше.

След него остава следа от енергията му, още усещам присъствието му с кожата и всичките си сетива.

Достатъчен е един поглед към Джуд, за да се уверя в това. Виждам разширените му очи и устните му, които леко се разтварят, ръцете, които протяга към мен, за да ме приласкае и успокои, но се отдръпвам. Чувствам се отвратена от онова, което Деймън вероятно си е помислил… как сме изглеждали в неговите очи.

— Трябва да тръгваш — заявявам решително, обърната с гръб към него. — Просто затвори очи, направи портала и мини през него. Моля те.

— Евър… — промълвява той и отново протяга ръка, само че мен вече ме няма. Далече съм, продължила съм напред към едно съвсем различно място.