Тъмен пламък

Тринайсета глава

— Деймън, аз…

Опитвам се да му кажа. Опитвам се насила да изкарам думите от себе си, но те отказват да излязат. Гърлото ми е пресъхнало и свито, гърдите ми горят. Звярът сякаш е заподозрян плановете ми и се бори да ми попречи.

Деймън ме поглежда, очевидно загрижен.

— Хайде… хайде да отидем в Съмърленд — изграчвам и сама се удивявам, че съм успяла да произнеса нещо. — Да се върнем във Версай.

Кимам нервно и се извивам на седалката, докато заставам изцяло лице в лице с него. Очите ми го умоляват да се съгласи.

— Сега ли?!

Той спира на един светофар и ме поглежда с присвити очи и сбърчено чело: сигурни белези, че съм подложена на внимателен оглед.

Стисвам устни и свивам рамене. Старая се да изглеждам спокойна и равнодушна, сякаш резултатите не ме засягат. Истината обаче е съвсем друга. Всъщност бях нервна и като на тръни от момента, в който стигнахме дома на Майлс, до мига, когато го напуснахме. А единственото нещо, което може да ме успокои и излекува в момента — единственото, което може да ми помогне да се доверя на Деймън и да го помоля за помощта му — е да се добера до Съмърленд по възможно най-бързия начин. Тук, на земята, вече не мога да се контролирам. Не съм господарка на себе си.

— Смятах, че там ти харесва — отбелязвам, като същевременно внимателно избягвам очите му. — Все пак именно ти го създаде.

Той кимва. Само че жестът му предполага, че не просто се бори да запази спокойствие, но и се опитва да скрие какво мисли. И истината е, че не мога да го понеса. Наистина не издържам. Искам просто да отида — и то веднага. Преди онзи странен натрапник да ме превземе напълно.

— Наистина ми харесва — отвръща ми той с нисък, премерен глас. — Както отбеляза, аз съм създателят му. Но макар да съм доволен, че ти харесва, също така съм и притеснен.

Издухвам косата от челото си и скръствам ръце пред гърдите си — въобще правя всичко възможно да му стане пределно ясно, че съм изнервена. Наистина нямам повече време за губене тук.

— Евър, аз…

Той се протяга към мен, но аз се сгърчвам и бързо се отдръпвам. Още един симптом на ужасната ми зависимост — и отново напълно несъзнателен и неволен. Именно това е причината да искам да се махна оттук — и то наистина бързо.

Той поклаща глава и решава да опита отново. Погледът му е дълбок и много тъжен, когато ме пита:

— Какво се случва с теб? Напоследък не си на себе си. А и сега, когато бяхме у Майлс… — Той проверява движението през рамо и бързо сменя платната. — Ами, ужасно ми е неприятно да го кажа, но в мига, в който видя Джуд, ти… енергията ти определено се промени, и то драстично. А после дойде и Роман и тогава…

Той преглъща мъчително и стисва зъби. Отнема му известно време, преди да успее да се вземе в ръце и да довърши:

— Евър, какво става?

Свеждам глава. Очите ми започват ужасно да парят, когато отново се опитвам да му кажа. Само че не мога, магията не ми позволява. Тогава решавам вместо обяснение да се скарам с него. Сигурна съм, че чудовището няма да има нищо против — а аз съм готова на абсолютно всичко, стига да го убедя да ме последва и да се махнем оттук веднага.

— Това е смешно! — възкликвам и моментално се намразвам за думите си, но нямам друг избор. — Наистина! Не мога да повярвам, че го казваш. Ако случайно не си забелязал, мечтаното ми лято — да се пека на плажа с теб всеки ден — изобщо не се развива според плановете. А и няма изгледи да се сбъдне скоро. Много съжалявам, че искам да се възползвам от малкото случаи, когато мога да отскоча до Съмърленд и да се позабавлявам!

Поклащам глава и се обръщам настрани. Стисвам още по-плътно ръце пред гърдите си — не от яд, разбира се, просто трябва да скрия, че треперят ужасно. Зная, че не е честно да говоря така и да се държа като капризно и неразумно дете, но ако успея да го накарам да дойде с мен, ако сме там, ще съм в състояние да му обясня всичко.

Осъзнавам тежестта на погледа му върху лицето си, а също и че наблюдава появилите се под очите ми тъмни кръгове, акнето, избило на брадичката ми, начина, по който дрехите висят отпуснати на гърба ми — загубих твърде много тегло. Чуди се от какво са предизвикани всички тези промени и защо се провалям в абсолютно всичко. Толкова искрено е загрижен за мен, че сърцето ми се къса да го гледам.

А когато присвива очи още повече, разбирам, че се опитва да ме достигне по телепатичен път и да разговаря с мен по начина, който вече е невъзможен — или поне не тук.

Затова се обръщам и притискам лице към прозореца. Отчаяна съм, но трябва да издигна щита си и да не му позволявам да разбере, че вече не го чувам. Вече нямам достъп до мислите му, до енергията му. Не усещам дори горещия трепет, който преди ми носеше докосването му.

Всичко това го няма. Изчезнало е напълно. Унищожено. Отне ми го ужасното чудовище в мен.

Но това е вярно само тук. В Съмърленд ще бъда спокойна, с чиста кожа — точно както предишната Евър. И когато сме заедно, ще бъдем всичко един за друг — така както би трябвало да бъде.

— Просто ела с мен! — умолявам го с отслабнал, дрезгав глас. — Ще ти обясня, но там, не тук. Моля те!

Той ме поглежда и въздъхва, разкъсван между желанието да изпълни молбата ми и необходимостта да стори онова, което смята за най-правилно.

— Не — отвръща накрая толкова недвусмислено, просто и ясно, и разбирам, че няма смисъл да споря повече.

Не мога да сбъркам значението на думите му.

Той не отхвърля само Съмърленд. Току-що каза „не“ и на мен. „Не“ — на единственото нещо, от което наистина имам нужда.

После поклаща глава и добавя:

— Съжалявам, Евър, наистина, но… не. Няма да ходим там. Смятам, че е най-добре да се приберем, да се върнем у нас, да седнем и да си поговорим надълго и нашироко, да ми разкажеш какво точно става с теб.

Седя до него с празен, невиждащ поглед и хлътнали очи, покрито с пъпки лице, нервна и почти трескава. Едва успявам да се сдържам, почти не съм в състояние да изтърпя дългия списък с притеснения, които изрежда. Че не съм на себе си напоследък. Дори не приличам на себе си. Променила съм се във всеки един смисъл на думата, като външност, като форма, като усещане… и нито една от тези промени не е хубава.

Но всъщност тези думи просто прелитат покрай мен като далечно и неясно бръмчене. Аз отивам в Съмърленд със или без него. Не става въпрос за избор, защото нямам такъв.

— Пиеш ли си еликсира? Трябва ли ти още? Евър, моля те! Говори с мен, кажи ми какво става!

Затварям очи и поклащам глава. Примигвам няколко пъти, за да спра сълзите. Не съм в състояние да говоря, да му обясня, че не мога да спра това, този влак. Вече не аз съм машинистът.

Той присвива очи и прави последен опит да ме достигне по телепатичен път, но не успява. Няма смисъл. Колкото и да опитвам, не мога да разчета съобщението му. Системата ми не работи. Развалила се е напълно.

— Вече дори не можеш да ме чуеш, нали?

Той спира на една ярко осветена пешеходна пътека и отново се протяга към мен. Обаче аз — поне това ми остана — все още мога да използвам краката си, затова моментално изскачам от колата. Толкова силно съм се обгърнала с ръце, че те изтръпват. Пръстите ми потрепват конвулсивно, кръвта ми, цялото ми тяло сякаш тупти. Знам, че ако не се махна оттук по възможно най-бързия начин, няма да имам избор — ще хукна да го търся. Роман. Никакъв избор.

— Виж — прошепвам с треперещ глас, който дори аз самата едва чувам.

Само че наистина трябва да разреша този проблем, и то веднага. Всичко се държи на тънка като косъм нишка, а тя е опъната до краен предел. Повече нямам време за губене.

— Ще ти обясня, когато отидем там. Кълна се, ще го направя! Просто наистина трябва… да бъде там… не мога тук. И така — идваш или не?

Стисвам зъби, защото в противен случай те ще започнат да тракат, а устните ми треперят толкова силно, че няма начин той да не забележи.

Той преглъща мъчително, а очите му се спират върху мен, изпълнени с тъга. Огромно усилие му е необходимо да произнесе думата:

— Не.

Казва го толкова тихо, че едва го чувам. После повтаря по-силно:

— По-добре да остана тук и да ти помогна.

Поглеждам го и продължавам да го гледам толкова дълго, колкото успявам да издържа — което за съжаление изобщо не е много. Всъщност силно искам да се кача обратно в топлата му кола и да го прегърна — така както правех преди. Да почувствам ръцете му около тялото си, да се предам на ласкавата топлина и трепета от прегръдката му и да призная всичките си грехове. Да се пречистя. За съжаление обаче това чувство принадлежи на една твърде малка част от мен — на онази миниатюрна искрица здрав разум, която много бързо бива смазана от другата, мрачната част от мен. Онази, която предпочита най-черните, отровни и забранени плодове.

Затова кимвам леко. Последното нещо, което виждам, преди да затворя очи, е изуменият му поглед. След това вече няма значение, защото си представям портала. И когато пристъпвам през бляскавия великолепен воал, все така, без да отварям очи и без да се обръщам, измърморвам:

— Ами, добре… явно ще трябва да отида сама в такъв случай.