Тъмен пламък

Двайсет и шеста глава

Приземявам се насред обширното уханно поле. Усещам неохота и вина, защото знам, че не биваше да го правя. Не биваше да идвам тук. Не трябваше да позволявам Роман да стане свидетел на изчезването ми. Само че… какъв друг вариант имах?

Решителността ми отслабваше, разядена от чудовището в мен. Още само няколко секунди в негово присъствие — и краят със сигурност щеше да настъпи. Моят край. Крахът на всичко, на което държа. Защото това нещо е… Роман е прав. Напълно прав, за мое нещастие. Причината, поради която изгубих — единствената причина, заради която не успях да получа онова, което искам — е именно тази. Провалих се, защото чудовището наистина съм аз. Между мен и него разлика няма. То решава, то нарежда и предприема действия. Аз само се возя на това влакче на ужасите, при това — без да имам представа къде са спирачките му или как да сляза. Останах без възможности. Не знам към кого да се обърна. Знам само едно: заклинанието, което трябваше да върне нещата по местата им, не се получи. Нито пък последното — да се съюзя с Хеката.

А пък Деймън… ами, в момента и Деймън не може да ме спаси.

Той не бива никога да научава за отвратителния грях, който почти извърших.

Не може да изживее и следващите сто години в опити да ме спаси от самата мен.

Стигнала съм дъното и няма как да изплувам. Паднала съм толкова ниско, че път нагоре няма. Няма как да върна живота си в релсите.

Няма да се върна на земята и да рискувам всичко това отново.

Затова се скитам без посока и без никаква представа какво ще правя, ако все пак се озова някъде.

Оставям зад гърба си потока с цветовете на дъгата. Краката ми се движат бавно, мързеливо… всъщност буквално се влача. Не обръщам никакво внимание, когато потокът свършва и земята под петите ми се превръща в разкаляна, подгизнала пътека.

Почти не забелязвам, че температурата на въздуха е спаднала с поне няколко градуса, нито пък ми прави впечатление, когато проблясващата златиста омара край мен става по-плътна и по-непрозрачна.

Може би това ми невнимание обяснява шока ми, когато го виждам. Когато осъзнавам, че без да се усетя, съм достигнала мястото, където мъглата винаги е непрогледна и където лесно можеш да се изгубиш и никога повече да не откриеш обратния път.

Вглеждам се в познатите очертания, разнищените и износени въжета, изкорубеното и полуизгнило дърво. Древното съоръжение ту изплува от мъглата, ту се скрива отново, но дори и от това разстояние веднага разбирам какво представлява.

Няма как да сбъркаш моста, който води към отвъдното.

Мостът на душите.

Коленича до него. Краката ми потъват във влажната мека земя, над която мъглата се спуска като покров. Опитвам се да проумея дали това не е някакъв знак, дали не съм била доведена тук нарочно. Дали не е настъпило времето най-после да го прекося.

Ами ако шансът, който вече отказах веднъж, ми се предлага отново? Някакво специално предложение, без въпроси — оферта, пазена единствено за постоянни клиенти като мен?

Пресягам се към парапета — старо и разядено от времето въже, което сякаш всеки миг ще се скъса безвъзвратно. Поглеждам към средата, където мъглата се сгъстява още повече и става толкова плътна, че крайната точка на моста си остава забулена в бяло загадка. Напомням си, че това е същият мост, по който Райли премина по мое настояване; същият, по който родителите ми и Жълтурко стигнаха отвъд. А след като всички те успяха да го сторят, не би могло да ми се случи нищо лошо, нали?

Тоест… какво ми пречи просто да стана, да си поема дълбоко въздух и да поема по него?

Ами ако всичко, което се иска от мен, за да разреша проблемите си, да се отърва от чудовището, да унищожа тъмния пламък и да видя отново семейството си, е да направя тази малка крачка? А после и още една.

Няколко крачки — и ще се озова в техните топли, разтворени за прегръдка ръце.

Няколко крачки — и вече ще съм достатъчно далеч, недостижима за Роман, Хевън, близначките, Ава… и ужасната каша, която сътворих.

Няколко крачки… и ще открия покоя, към който се стремя.

Говоря сериозно — та какво лошо би могло да ми се случи? Сигурна съм, че семейството ми ме чака там… и ще се съберем отново, точно както става във филмите за живот след смъртта.

Хващам се здраво за въжето и се изправям с негова помощ. Краката ми треперят и почти не ме държат. Навеждам се напред и се напрягам да видя по-добре гледката пред себе си. Чудя се колко далеч трябва да стигна, преди да премина точката, след която няма връщане назад. Спомням си думите на Райли, че е отишла до средата, след което се върнала, за да ме потърси… само че се объркала заради мъглата и после не успяла да открие моста отново. Е, само за кратко, но все пак.

Само че дори наистина да реша да продължа към отвъдното, дали в крайна сметка ще се озова на същото място като тях? Или ще се отклоня някъде по пътя и в крайна сметка ще се озова в безкрайната бездна на Шадоуленд вместо в прекрасното място отвъд?

Поемам си дълбоко въздух и се помествам. Повдигам единия си крак от подгизналата, разкаляна като блато почва и тъкмо се каня да поема по този път, когато внезапно ме залива вълна от спокойствие. Този нежен, успокоителен прилив може да значи само едно… само един човек извиква тези усещания у мен. Този покой е така различен от трепета и пламъка, които характеризират присъствието на Деймън. Въобще не се учудвам, когато се обръщам и откривам, че Джуд е застанал до мен.

— Знаеш накъде води той, нали? — Посочва с ръка към изящните извивки на моста.

Старае се гласът му да остане ясен и твърд, но не успява да скрие лекото потрепване, което говори само за себе си.

— Знам къде води другите… — Свивам рамене и стрелвам с поглед първо него, после и моста. — Но нямам представа къде ще отведе мен.

Той ме поглежда, а после застива с наклонена на една страна глава и започва бавно и настойчиво да ме изучава. Когато проговаря отново, гласът му е внимателен и премерен:

— Води отвъд. И именно дотам стигат всички. Няма отделни линии или релси. Не се допуска дискриминация по какъвто и да било признак. Този тип присъди и разделения остават на земята, тук не важат.

Свивам рамене. Не успя да ме убеди — той не знае онова, което зная аз. Не е виждал всичко, което аз видях. А и как би могъл да разбира нещата, които важат — или не важат — спрямо мен?!

— Независимо от това — отсича той, усетил съвсем ясно мислите ми, все едно съм ги изказала на глас. — Просто смятам, че още не ти е време дори да обмисляш нещо подобно. Животът и така е достатъчно кратък, нали знаеш? Дори в онези моменти, когато ти се струва, че е много, много дълъг. Когато в крайна сметка свърши, се оказва, че е само проблясък, кратко примигване на фона на вечността. Можеш да ми вярваш.

— За теб може би… но не и за мен — заявявам.

После го поглеждам така открито и решително, че би трябвало да разбере какво става. В момента се каня да му се доверя, да му разкажа всичко — цялата горчива история, да му разкрия всичко, което толкова време сдържах и пазих за себе си. Достатъчно е само да ме попита и ще получи пълните ми самопризнания.

— За мен представлява много повече от „кратко примигване“.

Той потрива брадичка, а веждите му се сключват неразбиращо. Очевидно е, че изпитва затруднение да проумее думите ми.

И това ми стига. Достатъчно е да усетя, че има желание да разбере… и си изпявам всичко. Абсолютно всичко, от игла до конец. Думите започват да се изливат — бързат толкова, че се препъват една в друга, сливат се и се разбъркват. Започвам още от онзи първи ден, деня на катастрофата, когато Деймън ми даде да пия от еликсира и ме превърна в онова, което съм сега… и стигам до истината за Роман, кой е той в действителност и какъв пъклен план измисли, за да ни попречи с Деймън да бъдем заедно. Разправям му за Ава и близначките, за странното минало, което ги свързва, за това, че превърнах Хевън в изрод като самата мен, за чакрите, които са единственото ни слабо място и единственият начин да бъдем унищожени напълно… Накрая му споделям и ужасната истина за Шадоуленд, вечната бездна, в която пропадат всички безсмъртни и която е единствената причина все още да се колебая от тази страна на моста. Думите напират и изскачат толкова бързо, че просто не мога да ги спра — и със сигурност не успявам да ги обмисля предварително. Така че спирам с опитите. Толкова облекчена се чувствам, че най-после мога да сваля това бреме от гърба си, толкова съм изнервена от непрекъснатите усилия да запазя спокойната си фасада, да не откача напълно… Толкова съм благодарна, че той ми позволява да споделя всичко това.

А когато стигам до онази част за Роман — за ужасяващото привличане, което изпитвам към него, и за упоритостта на тъмния пламък, който продължава да гори в мен… след като му описвам позорния епизод отпреди малко, от който едва се измъкнах невредима… той ме поглежда и изрича:

— Евър, моля те, забави малко! Не успявам да проследя всичко и да го разбера.

Кимвам с препускащо в гърдите сърце и пламнали бузи. Обвивам плътно ръце около себе си — не знам дали искам да се спра, или да се защитя. Косата ми виси на дълги мокри кичури, които полепват по лицето и врата ми и от тях по раменете и гърба ми неспирно капе вода. Вцепенена наблюдавам дългата колона новопристигнали, които бързат да преминат от другата страна. Мостът под тях се люлее и потъва, а те маршируват неотклонно по него и от очите им се излъчва невероятна, почти чудотворна светлина.

— Виж, може ли… хайде да отидем другаде, става ли? — Той повдига брадичка към точещата се редица хора, която е толкова дълга, че за миг се запитвам дали не е станала катастрофа. — Това тук ми действа прекалено потискащо. Зловещо е.

— Сам си решил да дойдеш тук.

Защитавам се неочаквано дори и за себе си; освен това ме измъчват угризения заради изповедта, която направих. Ама наистина… какво? Току-що му разказах цялата истина за себе си — всичко, което досега криех като най-голямата тайна на света — разкрих му я от край до край, а той ми отвръща със „забави малко“ и „давай да се махаме оттук“?!

Тръсвам глава и се намръщвам неодобрително. Тази реакция изобщо не се припокрива с очакванията ми.

— Сериозно говоря. Не помня да съм те канила — решението да се присъединиш към мен си беше лично твое!

Той ме поглежда невъзмутимо. Очевидно смяната в настроенията ми изобщо не му прави впечатление. На устните му се изписва едва забележима усмивка:

— Ами, всъщност нещата не стоят точно така…

Стрелвам го с поглед. Чудя се какво ли има предвид.

— Чух вика ти за помощ и дотичах да проверя какво става. Търсех теб, а не… не това.

Присвивам очи и тъкмо се каня да го опровергая, когато се сещам, че първата ми среща с близначките се разви горе-долу по същия начин.

— Нямах намерение да мина по моста — заявявам и се изчервявам засрамена. — Тоест, имаше един момент, в който го обмислях — но това продължи само секунда, при това не го мислех сериозно — не наистина. Просто бях… любопитна, това е всичко. Освен това там живеят хора, които познавам и които… ами, понякога ми липсват и…

— И какво — реши, че можеш да им отидеш на гости ли? — тонът му е лек и неангажиращ, но думите носят ужасна тежест.

Чудя се дали той самият го осъзнава.

Поклащам глава и свеждам поглед към калните си крака.

— Добре, тогава… какво стана в такъв случай? Аз ли те спрях… или нещо друго? Кажи ми.

Поемам си дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж. Наистина ми трябва известно време, за да си възвърна равновесието, преди да срещна погледа му.

— Аз… нямаше да го направя. Наистина, за миг се изкушавах, и то силно. Щях обаче да спра, сигурна съм — независимо дали ти се бе намесил или не. — Свивам рамене и внимателно се вглеждам в очите му. — Отчасти, защото не е правилно да се оставят недовършени толкова неща, толкова много грешки, които друг трябва да поправя след мен… И отчасти, защото, знаейки къде допадат душите на безсмъртните след смъртта им, ами… независимо че не заслужавам нищо по-добро, нямам особено желание да се втурна към подобен край. Виждала съм какво представлява отвъдното — или поне онова, което очаква мен. И силно се съмнявам, че семейството ми се е озовало там — което е добре, разбира се. Само че се страхувам, че няма да успея да ги срещна отново, ако мина по моста. Много по-големи шансове имам, ако разчитам на теб да ми ги покажеш. Да не споменавам, че…

Той ме изчаква мълчаливо.

Аз въздишам и подритвам буца пръст. Убедена съм, че трябва да му кажа коя е най-важната причина — независимо колко зле ще се почувства, след като я чуе. Но просто ми трябва малко време. След малко въздъхвам отново, изправям рамене и го поглеждам право в очите:

— Да не споменавам, че не бих могла да причиня това на Деймън.

След тези думи бързо отклонявам поглед.

— Не бих могла да го изоставя така… не и след… — млъквам за миг и се опитвам да преглътна буцата в гърлото си. — Не и след всичко, което той направи за мен.

Започвам да потривам ръцете си една в друга, макар в действителност да не ми е студено. Просто се чувствам неловко. Неудобно ми е и съм притеснена. Няма две мнения по въпроса.

Джуд обаче кимва отсечено, сякаш иска да ме увери, че всичко ще е наред. А после, като ме подкрепя внимателно с ръка, той тихо ме отвежда по-далеч от моста и от дългата колона души, които щастливо преминават в отвъдното. Не отмества ръката си от гърба ми по целия път до дома.