Двайсет и четвърта глава

Когато стигам вкъщи, вече е късно. И въпреки че Деймън предлага да ми помогне да пренеса подаръците си по стълбите до стаята и че част от мен се изкушава да приеме, аз само го целувам бързо по бузата и тръгвам сама. Иска ми се да се мушна в уютния пашкул на леглото и да запазя последния час от рождения си ден единствено за себе си.

Качвам се по стълбите внимателно и тихо, защото не искам да ме чуе Сабина, под чиято врата се процежда светлина. Тъкмо оставям купчината подаръци на бюрото, когато тя с тихи стъпки минава по коридора и влиза.

— Честит рожден ден — усмихва ми се, увита в толкова пухкава плюшена роба, че прилича на облак от бита сметана.

После хвърля поглед към часовника на нощното ми шкафче и казва:

— Все още си рожденичка, нали?

— Все още съм на седемнайсет — кимвам. — И нито ден повече.

Тя влиза, сяда на ръба на леглото ми и разглежда купчината подаръци — две книги за свръхестествените явления от Ава, които аз прочетох в момента, в който ги докоснах, аметистов геод от Джуд, тениска с надпис „Не призовавай нищо, което не можеш да прогониш“ от Райни (ха-ха!), и още една тениска с цветна щампа на спирала от Роми, която вероятно е от същия магазин за стоки, свързани с Уика. Имам и музикална картичка от Онър, която ми я връчи, смънквайки:

— Ами, понеже ти май наистина обичаш музиката, винаги си със слушалки и прочее…

А също и множество вази с прекрасни червени лалета, които Деймън сигурно е проявил веднага след тръгването си.

— Доста подаръци си получила — отбелязва тя.

Сега вече и аз ги оглеждам и се опитвам да ги видя през нейните очи: като тържество на моето съществуване, а не като напомняне за онези, които вече ги няма.

Отпускам се на стола до бюрото и изритвам сандалите от краката си. Усещам, че тя е тук с някаква цел, и се надявам по-бързо да стигне до нея.

— Няма да те задържам — късно е и сигурно си изморена — казва тя, съвсем точно усетила настроението ми.

И въпреки че започвам да протестирам, макар и само от учтивост, не съм прекалено настойчива. Защото колкото и да ми е приятно посещението й — толкова рядко оставаме насаме напоследък — наистина предпочитам да го отложим за утре. Просто не съм в настроение за някой от нейните дълги, засукани монолози.

Само че, разбира се, точно това ми желание й убягва. Само ме поглежда изпитателно с присвити очи и пита:

— Е, как върви — с работата… с Деймън? Почти не те виждам напоследък.

Кимвам и я уверявам, че всичко е наред, като се старая да внеса доза живец в думите, с надеждата това да я убеди.

С облекчение в погледа тя продължава:

— Изглеждаш добре. Беше станала толкова слаба по едно време, че аз… Клати глава и следа от безпокойство засенчва погледа й, което ме кара да се чувствам ей толкова голяма.

— Но сега като че ли пълнееш. Кожата ти също се е изчистила, което е добре. — Притиска пръст до устните си, сякаш внимателно обмисля думите, преди да ги изрече. — Знаеш ли, Евър, когато казах, че искам да работиш това лято, нямах предвид точно това. Ставаше въпрос за някаква лека работа, нещо, което да те ангажира по няколко часа на ден, но начинът, по който ти го прие… — спира и клати глава, — убедена съм, че работиш повече от мен. И сега, когато остават само няколко седмици до началото на учебната година, мисля, че трябва да напуснеш и да се насладиш на малкото оставащо време на плажа, да прекараш повече време с приятелите си.

— Какви приятели? — свивам рамене аз.

Усещам парене в очите и стомахът ми се свива. Въпреки това го казах. Признанието на тази толкова болезнена истина я кара да извърне поглед към пода. Изчаква малко, за да се успокои, преди да вдигне очи и да срещне погледа ми, след което махва с ръка към купчината подаръци и отсича:

— Извинявай, че го казвам, но доказателствата сочат точно обратното.

Затварям очи и разтърсвам глава, пляскайки се гневно по бузите, като бързо се обръщам настрани. Мисля си за онази приятелка, която не беше там днес и която вероятно никога повече няма да бъде — благодарение на чудовището в мен.

— Ей, добре ли си? — Тя посяга към мен в желанието си да ме успокои, но се отдръпва бързо, защото знае колко чувствителна съм към докосвания.

Поемам дълбоко дъх и кимвам. Знам колко много се тревожи и ми се иска да не я бях въвличала в това. Защото истината е, че аз съм добре. Както тя каза, дрехите вече не висят на тялото ми, кожата ми е чиста, връзката ми е отново в правия път, а ужасният звяр, този странен чужд пулс, който ме беше завладял, не се е появявал от онази нощ на плажа. А въпреки че в мен винаги ще зее огромна бездна заради загубата на семейството ми, въпреки че скоро ще трябва да се сбогувам със Сабина, Деймън винаги ще го има. Нищо друго да не беше доказал през изминалата година, едно е ясно — той е напълно отдаден на мен… на нас. Независимо колко зле са нещата, той не би ме оставил. А в крайна сметка това е всичко, което мога да искам. Останалото… ами, то просто е такова, каквото е.

Поглеждам към Сабина и кимвам, по-непоколебимо този път, сякаш съм напълно убедена в това, което казвам. Взех решение преди месеци, заклех се във вярност към безсмъртието и няма връщане назад — пред мен е само дългият път към вечността.

— Обичайната тъга на всеки рожденик. — Поглеждам я и добавям: — Сигурно ти е позната болката от мисълта, че остаряваш?

Усмихвам се отначало само с устни, но постепенно усмивката стига и до очите ми — усмивка, която кара и нея да се усмихне.

— Имаш съчувствието ми — разсмива се тя. — Макар че ще ти е необходимо много повече, когато станеш на четирийсет.

После става от леглото и тръгва към вратата, където спира и с ръце в джобовете на робата си казва:

— О, за малко да забравя, оставих разни неща на шкафа ти. Едното е от мен — сигурно ще се изненадаш, когато го видиш. Аз самата се изненадах, като го открих, но се надявам, че ще отделиш малко време от натоварения си график, за да излезем на обяд и да се разходим по магазините.

— С удоволствие — отвръщам й.

И веднага след това осъзнавам, че е вярно — наистина би ми било много, много приятно. Отдавна не сме се забавлявали истински, по женски.

— О, а другото… картичката — свива рамене, — пристигна днес. Намерих я пъхната под вратата, когато се прибрах. Нямам представа от кого е, въпреки че е адресирана до теб.

Поглеждам към шкафа и виждам правоъгълен пакет, а до него голям розов плик за писма, който сякаш… блести, но някак зловещо.

— Както и да е, исках само да ти честитя рождения ден. — Поглежда часовника. — Остават ти само няколко минути, така че, наслади им се!

В мига, в който вратата се затваря зад нея, отивам до шкафа и грабвам кутията. Съдържанието й се разкрива веднага, щом я докосвам.

Разкъсвам хартията възможно най-бързо, като хвърлям на пода парчетата. После вдигам капака и под него намирам тънък лилав фотоалбум с всички снимки, които Райли направи на съдбоносната екскурзия до езерото — включително и онази, която видях в Съмърленд. И докато прелиствам снимките, не мога да не се зачудя дали тя го е нагласила по някакъв начин, дали вижда това… дали вижда мен? Само че този път не се опитвам да я повикам — така или иначе, вече не мога да постигна нищо по този начин. Избърсвам сълзите от лицето си и тихо прошепвам: „Благодаря“. Оставям го на нощното си шкафче, защото знам, че ще ми се иска да ми е под ръка, за да го разглеждам отново и отново. След това вземам плика с името си, изписано отпред с прекалено официален почерк.

Поемам си дълбоко дъх, пликът трепти и блести в ръката ми и от тръпките по цялото си тяло разбирам, че е от него.

С нокът разкъсвам горната му част, решена да приключа с това бързо. Гледам розовата му искряща повърхност, след това го отварям, преглеждам набързо обикновеното напечатано послание и после погледът ми се спуска към долния ляв ъгъл, където Роман е написал бележка със заобления си, плавен и слят почерк. И прочитам:

Време е да получиш онова, което искаш най-силно:

Днес, на рождения ти ден, обявявам примирие.

Ела у нас преди полунощ — и го имаш.

Ако закъснееш и миг, предложението е невалидно!

С надеждата да те видя съвсем скоро, целувки и прегръдки,

Роман.

Загрузка...