Тъмен пламък

Двайсет и пета глава

Имам само няколко минути, за да стигна до дома му. По-точно, две. Само се надявам, че и неговият часовник показва същото. Този път обаче, вместо да нахлуя през вратата, както обикновено, аз почуквам и чакам. Защото, ако наистина обявяваме примирие, както казва той, няма да навреди да се държа възпитано.

Чакам, секундите летят. Докато гледам часовника си, тихите му приближаващи стъпки дават знак, че моят миг е настъпил — това е резултатът от добре направената магия.

Вратата се отваря и той застава пред мен с искрящите си сини очи, блестящи бели зъби и загоряла от слънцето кожа. Черна копринена роба — някога са наричали този тип дреха „халат за пушене на тютюн“ — е наметната свободно върху раменете му, излагайки на показ немалка част от голите му гърди и добре оформените коремни мускули. Носи стари избелели дънки, ниско смъкнати на хълбоците му.

И това ми стига. Един бърз поглед към великолепието пред мен — и тялото ми започва да трепери, коленете ми омекват, а пулсът ми забързва по толкова ужасно познат начин, че в мен пропълзява прозрението:

Чудовището не е убито! Изобщо не е прогонено! Само се е оттеглило за кратко, свило се е някъде дълбоко, изчаква да му дойде времето и събира сили, преди да се надигне отново.

Преглъщам с усилие и се опитвам да кимна, сякаш всичко е наред. Усещам как погледът му се плъзга по мен, без да пропуска нищо, и знам, че трябва да издържа на всяка цена.

Не бива да се проваля точно сега, когато всичко е почти в ръцете ми.

Дава ми знак с глава да влизам.

— Радвам се, че пристигна навреме — казва, като ме оглежда все така внимателно.

Обръщам се, още преди да съм стигнала и половината на коридора, спирам и премислям отново. На лицето му е изписано особено изражение — личи му, че се забавлява — и усещам, че моето пребледнява.

— Навреме за какво по-точно? Каква е целта на всичко това? — Присвивам очи, притискам се към стената, докато той се промъква покрай мен и ме кара да го последвам.

— Заради рождения ти ден, разбира се! — Смее се, поглеждайки през рамо, после поклаща глава. — Този Деймън е такъв сантиментален глупак. Не се и съмнявам, че е дал всичко от себе си, за да направи деня ти специален. Впрочем смея да твърдя, че не е бил и наполовина толкова специален, колкото ще го направя аз след малко.

Стоя на мястото си и отказвам да помръдна. Но въпреки че ръцете и краката ми са толкова разтреперани, та имам чувството, че костите ми се разпадат, гласът ми остава под контрол, премерен и без да ме издава.

— Ако удържиш на обещанието си и ми дадеш, каквото искам, това ще е достатъчно, за да е специален. Не ми предлагай да седна, няма да приема, питие също ще ти откажа. Защо просто не прескочим излишното — нека караме по същество, става ли?

Той ме поглежда и устните му се разтягат в усмивка. В очите му също блести смях.

— Охо, този Деймън е голям късметлия. — Поклаща глава и прокарва пръсти през рошавите си златни къдрици. — Не си губиш времето с прелюдии. Изглежда, нашата малка Евър предпочита да пропусне ордьоврите и да премине към основното ястие… ах, любима, направо не мога да изразя колко съм възхитен от теб!

Опитвам се да остана спокойна и невъзмутима, независимо колко много ме смущават думите му. Болезнено усещам тъмния пламък, който гори в мен, разпален още повече от неговото присъствие.

— Ти може и да не искаш нито питие, нито да поседнеш, но съвсем случайно аз искам. И тъй като аз съм домакинът на тази скромна вечеринка, страхувам се, че ще трябва да ме поглезиш.

Той се плъзва в стаята сред шумоленето на черна коприна, промъква се зад бара и напълва една тежка кристална чаша с червена блестяща течност. Започва леко да я разклаща и наоколо се посипват ярки отблясъци, което ми напомня какво каза веднъж Хевън — че неговият еликсир е по-силен от онзи на Деймън. Питам се дали е истина. Дали това им дава някакво предимство — и дали ще действа така и на мен — или ще ме направи луда и опасна като тях.

Стисвам устни и се мъча да се успокоя. Пръстите ми стават все по-нервни и треперещи. Знам, че съвсем скоро напълно ще изгубя контрол.

— Толкова съжалявам за проблема ви с Хевън — заявява Роман, повдига чашата си и отпива голяма глътка. — Но хората се променят, знаеш това. Не всички приятелства издържат натиска на времето.

— Не съм се отказала. — Свивам рамене. Думите звучат много по-уверено, отколкото аз самата се чувствам. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим решение и да се сдобрим — добавям веднага.

А после онзи странен чужд пулс започва да тупти в мен, когато той накланя глава настрани и виждам татуировката му на Уроборос, която ту се появява, ту се скрива.

— Сигурна ли си, скъпа?

Пръстите му небрежно въртят столчето на чашата, докато ме оглежда по онзи негов бавен, спокоен, интимен начин. Накрая спира погледа си на дълбокото деколте на роклята ми и казва:

— Искам да кажа — не се сърди, скъпа — че не съм съгласен. От опит знам, че когато две непоколебими млади жени искат едно и също, някой със сигурност ще бъде наранен. Или много по-лошо, както добре знаеш.

Приближавам се към него — не чудовището, а аз (макар че чудовището сигурно няма нищо против), и с поглед, вперен в неговия, отсичам:

— Ние с Хевън не искаме едно и също. Тя иска теб, а аз искам нещо съвсем различно.

Той ме поглежда над ръба на чашата. Червеното скрива всичко, освен стоманения му син поглед.

— О, така ли… И какво е то, любима?

— Вече знаеш. — Свивам рамене и премествам ръката си от хълбока, стисвам я зад гърба си, за да не види как трепери. — Не ме ли извика тук заради това?

Кимва и оставя питието си на позлатения поднос.

— И все пак бих искал да го чуя от теб. Да чуя думите, произнесени високо — от твоите устни в моите уши.

Поемам си дълбоко дъх и мълчаливо оглеждам красивото му лице, хипнотизиращите очи, приканващите устни, откритите му гърди. Погледът ми се плъзга надолу, съблазнен от коремните му мускули, а после още по-надолу. И накрая заявявам:

— Противоотровата.

Едва успявам да произнеса думата. Чудя се дали осъзнава каква битка водя в себе си.

— Искам противоотровата — повтарям, този път по-твърдо, и добавям. — Както ти много добре знаеш.

Преди да се усетя, той застава до мен. Лицето му е спокойно, ръцете му са отпуснати свободно от двете му страни. От студенината на кожата му ме обгръща хлад и усещам сладко облекчение, когато казва:

— Искам да знаеш, че те доведох тук с най-чисти намерения. След като видях как страда последните няколко месеца, съм готов да се откажа и да ти дам това, което желаеш. Макар че беше доста забавно, поне за мен. — Свива рамене. — Точно като теб, Евър, аз съм готов да продължа напред. Тоест, обратно в Лондон. Този град е твърде скучен за моя вкус, аз имам нужда от повече действие.

— Тръгваш ли си? — изтърсвам аз.

Думите излизат толкова бързо, че не съм сигурна аз ли ги произнасям, или някой друг.

— Разстройва ли те това? — усмихва се той, взирайки се в лицето ми.

— Не бих казала — намръщвам се и отклонявам поглед с надеждата да не забележи, че гласът ми трепери.

— Няма да го приемам лично — заявява Роман с усмивка.

Уроборос отново започва ту да проблясва, ту да изчезва. Езикът на змията се показва и скрива, а малките й светещи очи търсят моите.

— Но преди да тръгна, искам да довърша някои неща и да поправя някои предишни свои действия. И тъй като днес е рожденият ти ден, смятам да започна с теб. Да ти дам подаръка, който най-силно желаеш. Онова, което искаш повече от всичко друго на света; единственото, което никой друг, жив или мъртъв, не би могъл да ти даде.

Той прокарва пръст по ръката ми — бързо и мимолетно, но усещането за това докосване остава в мен дълго след като се е обърнал и отдръпнал.

Гледам го как отстъпва назад и знам, че не мога да си позволя това, нямам право на грешки. Припомням си вълшебния допир на устните на Деймън отпреди само няколко часа и колко близо съм до това да постигна тази магия отново, но само ако запазя контрол и издържа.

Роман се обръща, прави ми знак да го последвам и като цъка неодобрително с език по повод моята съпротива, казва:

— Довери ми се, любима, нямам намерение да те измамя, нито да те завлека в покоите си. — Поклаща глава и се разсмива. — Ще имаме достатъчно време за това по-късно, ако го поискаш. Но засега съм планирал нещо, което е по-скоро свързано с… техниката. И като стана дума, подлагала ли си се някога на детектор на лъжата?

Присвивам очи. Нямам никаква представа накъде бие, но съм сигурна, че ми залага капан. С поглед, прикован в гърба му, го следвам по коридора, през кухнята и накрая през задната врата, по целия път покрай джакузито, разположено до верандата. Чак до едно помещение, което вероятно някога е било гараж, а сега е превърнато в нещо средно между склад за антики и лабораторията на луд учен.

— Не ми е приятно да го кажа, скъпа, а и повярвай ми, по никакъв начин не искам да те обидя, но се знае, че лъжеш понякога… най-вече, когато е в твоя полза. И тъй като аз съм честен човек и обещах да ти дам онова, което наистина искаш повече от всичко на света, смятам, че е редно и двамата да сме напълно наясно какво точно е то. Очевидно е, че нещо необичайно се случва между теб и мен. Трябва ли наистина да ти напомням как ми се хвърли последния път, когато беше тук?

— Това не е… — започвам аз, но не успявам да довърша, защото той вдига ръка и ме прекъсва.

— Моля те — усмихва се самодоволно. — Спести ми оправданията, скъпа. Знам много по-сигурен начин да получа отговорите, които търся.

Свивам устни и се намръщвам — гледала съм достатъчно криминални предавания по телевизията, за да разпозная приспособлението, към което ме води. Той определено очаква да се оставя да ме овърже с тези каиши и да се подложа на полиграфски тест, който без съмнение е нагласен.

— Забрави — отсичам и се врътвам, готова да си тръгна. — Просто трябва да приемеш честната ми дума или сделката отпада.

Вече съм стигнала до вратата, когато той казва:

— Е, има още нещо, което можем да опитаме.

Спирам.

— И повярвай ми, няма начин това да се фалшифицира, особено за хора като нас. И съвсем случайно то напълно съвпада с метафизичните глупости, че всичко е енергия и е свързано в едно цяло, по които ти си толкова прехласната.

Въздишам високо, звучно, потропвайки с крак по пода, с надеждата така да освободя част от енергията, която се надига в мен. А също и да му намекна, че търпението ми се изчерпва.

Но Роман няма да се остави да бъде пришпорван. Той не бърза — и действа само според собствения си график. Пръстите му разсеяно дърпат един разхлабен конец на халата му, когато ме поглежда и заявява:

— Виж, Евър, научно доказано е, че истината винаги е по-силна от една лъжа. И ако бъдат поставени една до друга — тоест да премерят сили една срещу друга, тъй да се каже — истината винаги ще бъде победител. Какво мислиш?

Повдигам вежди подигравателно, с което му показвам мнението си по въпроса, както и за всичко останало, което се случи до този момент.

Но Роман не се трогва, решен да продължи по плана си:

— И съвсем случайно има един много лесен начин да изпробваме това твърдение. Начин, който не може да бъде фалшифициран и не изисква нищо повече от твоята собствена физиология. Искаш ли да опитаме?

Хм, не особено! — опитвам се да кажа, искам да кажа, но чудовището се надига и не ме оставя да говоря, което само окуражава Роман да продължи.

— Така… сега — как смяташ, дали и двамата сме еднакво силни? Дали сред нашия вид няма реални физически различия между мъжете и жените, що се отнася до сила и бързина?

Свивам рамене. Никога не съм мислила по въпроса и изобщо нямам желание да започвам сега.

— Бих искал да демонстрирам нещо, което според мен ще ти се стори интересно. И между другото те уверявам, че не се опитвам да ти правя номера, това не е игра и никой няма да бъде наранен. Напълно искрен съм — наистина ще ти дам онова, което най-много искаш, а това е най-добрият начин да определим какво точно е то. Дори ще започна пръв, за да видиш, че нямам скрити козове… така да се каже.

Той застава пред мен с вдигната ръка, успоредна на бетонния под. Кима леко и ми нарежда:

— Хайде сега, сложи двата си пръста върху ръката ми и леко я натискай надолу, докато аз се съпротивлявам и бутам нагоре. Няма да опитам нищо странно, обещавам. Ще видиш.

Очите ми срещат неговите и виждам предизвикателството в погледа му. Знам, че нямам друг избор — трябва да приема, тъй като у него е решението на всичките ми проблеми. Трябва да играя играта по неговите правила и по неговия начин.

Взирам се в ръката, която е протегнал във въздуха пред мен — загоряла, силна, приканваща да я докосна. И въпреки че знам, че не мога да го направя, че няма да успея да го задържа, все пак стисвам зъби и опитвам. Притискам пръсти в нея, хладината на кожата му се излъчва през мекия копринен плат на ръкава му, от което тъмният пламък в мен започва да гори.

Роман нашепва в ухото ми с нежен, плътен глас:

— Усещаш ли го?

Гледам го, но не усещам нищо друго, освен настойчивия пулс, който бие в мен, докато тялото ми се изпълва с топлина. Топлина, която се стреми единствено към идващото от него хладно сладко облекчение.

— Добре, а сега искам да ми зададеш въпрос, прост въпрос с еднозначен отговор — и то отговор, който вече знаеш. Даваш ми един момент да се съсредоточа върху отговора и да го кажа едновременно мислено и устно, докато ти се опитваш да натискаш ръката ми надолу с двата си пръста.

Хвърлям поглед първо към часовника си, а после и към него. Коляното ми се тресе лудо — знам, че не ми остава още много.

Но той само кимва с все още вдигната ръка и с поглед ме насърчава:

— Истината става по-силна, лъжите отслабват — сега е твоят шанс да изпробваш тази теория върху мен, за да я пробваме след това и върху теб. Това е единственият начин да докажеш какво искаш в действителност, Евър. Хайде, задай ми какъвто искаш въпрос. Дори ще понижа защитата си, за да можеш да ми четеш мислите и да видиш, че не мамя.

Той ме гледа, а тежестта на погледа му ускорява пулса ми и сърцето ми бие лудо, повече не мога… не мога…

— Задай ми въпрос, Евър — вглежда се в мен Роман. — Попитай ме каквото искаш. Колкото по-бързо приключим с мен, толкова по-скоро ще се захванем с теб и ще разберем точно какво желаеш най-много.

Стоя до него, мъча се да остана хладнокръвна, да се съсредоточа, но е безполезно. Не мога да го направя, не мога да участвам повече в тази игра.

— Би ли предпочела да прескочим мен? — пита ме той, оглежда ме бавно и проницателно. — Би ли предпочела да тестваме направо теб?

Чака, дава ми време да се овладея, да поема дълбоко дъх и да отправя тиха молба към Хеката, моля я да ми даде сила да се справя с това, да получа единственото нещо, за което дойдох. Но когато поглеждам отново към Роман, осъзнавам, че Хеката ме е изоставила. Сега съм съвсем сама.

— Искаш противоотровата, нали? — пита и се обръща с цялото си тяло към мен, толкова е близо, че усещам дъха му върху бузата си, устните му са на сантиметри от моите. — Това е единственото и ти го желаеш повече от всичко друго, нали?

— Да! — изкрещявам, думата излиза отнякъде дълбоко в мен, а умът ми я повтаря с такава сила, че съм сигурна, че и той я чува.

Само че не е така.

Защото тя изобщо не бе произнесена.

Тя е само сподавен звук, който се върти в главата ми, докато накрая напълно заглъхва.

И в мига, когато очите му срещат моите, с мен е свършено. Изчезвам.

Пламъкът ме изгаря, цялото ми тяло пламти, докато пръстите ми, жадни за допира на неговата плът, сграбчват и забиват нокти в гладките му загорели от слънцето гърди.

— По-внимателно, любима. — Хваща китките ми и ме дръпва плътно към тялото си, очите му са присвити, устните му влажни и сочни. — Никога не съм си падал по драскотини, независимо колко бързо ще заздравеят.

С тези думи ме отблъсква от себе си, погледът му се спуска по тялото ми… гладен, хищен, а аз… аз съм сякаш неговото пиршество.

— Също така няма да използваме тези глупости. — И през смях отвързва амулета от врата ми и го мята към другия край на стаята, където той се търкулва, отскача и с дрънчене застива на земята.

Но на мен не ми пука за талисмана. Не ме интересува нищо друго, освен докосването на неговите пръсти, които се плъзгат надолу по гърба ми, начина, по който заравя глава в косата ми и притиска нос към шията ми, вдишва дълбоко, изпълвайки се с моето ухание. Погледът му гори в моя, докато ме вдига на ръце и ме отнася на канапето. Сваля халата и разкопчава дънките си, а междувременно аз прокарвам ръка по голата му кожа и го дърпам към себе си, нетърпелива да усетя целувката му, устните му върху моите.

Ахвам, когато той ме отблъсква, сваля ръцете ми от врата си и отсича:

— По-спокойно, любима. Ти си тази, която не обича прелюдиите, забрави ли? Ще имаме много време за игри оттук нататък, но първо да свършим с това. В края на краищата, чакаш от… колко? Четиристотин години, май?

Дръпвам го отново към себе си, жадна за още… за кожата му, за вкуса му… Тялото ми отчаяно се извива и се стреми към неговото, устните ми са изтръпнали и алчни за всичко, което той може да им даде. Искам да ме желае, както аз го желая, и съм готова да направя всичко само за да го накарам да ме целуне — но изведнъж си спомням какво значи всичко…

А Роман събува дънките си, пъхва коляно между бедрата ми и после се намества отгоре ми с думите:

— Ще боли само за минутка, любима, а после…

А после ме поглежда и всичко спира — очите му блестят с копнеж, устните му са отворени в почуда, а онзи поглед — погледът, за който от толкова време жадувам, изведнъж се настанява на лицето му.

Погледът, който ми казва, че той ме желае — нуждае се от мен — толкова, колкото и аз го желая, и се нуждая от него.

Дръпвам го към себе си, отчаяно искам да усетя устните му, притиснати до моите. В този миг той се надвесва над мен, а в шепота му долавям стаено благоговение:

— Дрина…

Отдръпвам се назад. С присвити очи, объркана, го поглеждам и съзирам онова, което вижда той — огненочервена коса, порцеланова кожа, изумруденозелени очи — образ, който не принадлежи на… мен.

— Дрина… — шепне той. — Дрина, аз…

И макар че тялото ми все още отвръща на допира му и приветства нежните ласки, с които обсипва кожата ми, сърцето ми се свива. То не иска да играе тази игра. Нещо не е наред… нещо напълно се обърка… нещо, което долавям само с периферията на сетивата си. Но тъкмо когато това усещане започва да придобива форма, той рязко дръпва роклята ми и тя се свлича на пода.

И когато се вглеждам в очите му и срещам този стъклен поглед, знам, че вече е почти тук. Подаръкът за рождения ми ден — това, което най-много искам — съвсем скоро ще бъде мое. Смътно осъзнавам, че от този момент нататък вече нищо няма да е същото.

Нищо.

Никога. Никога повече.

Той разделя краката ми, а аз смело се приготвям за кратката болка, която спомена, че ще изпитам. Обръщам глава, за да се погледна в огледалото на отсрещната стена, където съзирам отражението на момиче с огненочервена коса, полупрозирна светла кожа, яркозелени очи и усмивка, която е толкова дива и страстна, че я разпознавам веднага.

Същия образ вижда и той, когато ме гледа.

Само че това не съм аз. Изобщо не съм аз!

— Готова ли си, любима? — Поглежда ме Роман с изписано на лицето му очакване.

И когато кимвам в съгласие, а тялото ми се надига, за да срещне неговото, не аз се отзовавам. Чудовището може и да владее тялото ми, но по никакъв начин не може да контролира сърцето или душата ми.

Както Роман каза преди малко: Накрая истината винаги побеждава.

И за мой късмет душата ми знае резултата.

Затварям очи и се съсредоточавам върху сърдечната си чакра, виждам вихрено въртящото се зелено колело на енергията, която се излъчва точно от средата на гърдите ми, насърчавам го да нарасне и да разпростре светлината си, да става все по-голямо и по-голямо, докато…

Роман прошепва името ми — само че това не е наистина моето име, а нейното, гласът му е изпълнен с очакване. Той няма търпение да започне, без да има никаква представа какво съм замислила и че поне за миг аз успях да победя.

Повдигам коляно и го забивам в тялото му. В ушите ми прокънтява викът му на агония; той се стисва с две ръце между краката и за миг от очите му се вижда само бялото. Аз се измъквам изпод него. Движа се бързо, припряно, защото знам, че е въпрос на секунди, преди той да се съвземе и отново да ме нападне с пълни сили.

— Къде я криеш? — питам аз, докато трескаво обличам дрехите си и слагам амулета обратно на врата си.

И без да поглеждам, зная, че той ме вижда отново като русокосата синеока мен.

— Къде е? — повтарям още по-настойчиво и започвам да оглеждам малката, добре подредена лаборатория.

Той свежда глава и внимателно започва да оглежда щетите.

— Мътните да те вземат, Евър… — измърморва.

Но аз нямам време за това.

— Кажи ми къде е! — изкрещявам, като се мъча да се фокусирам върху сърдечната си чакра и притискам силно амулета си към гърдите.

— Луда ли си?

Навлича дънките си и се намръщва.

— Прилагаш ми подобна мръсна хватка, след което очакваш да ти помогна? — Тръсва вбесено глава. — Забрави! Можеше да получиш противоотровата, можеше да си си тръгнала с нея още преди десет минути, но ти направи своя избор, Евър. Честно и почтено, както и двамата знаем. Бях готов да ти я дам. Да, и още нещо — не, не е тук, така че не си прави труда да попиляваш това място, за да я намериш. Сериозно, за толкова глупав ли ме мислиш?

Облича отново халата си и плътно придърпва краищата му върху гърдите си, сякаш за да не ме изкуши отново. Само че — независимо че в мен чудовището все още ръмжи и настоява за внимание — аз вече не се интересувам от него. Звярът може да е жив и дори да се чувства чудесно, но в момента моите сърце и душа държат юздите.

— Бях готов да те заведа до нея, но ти избра друго. И понеже в последния миг промени решението си… — Повдига вежда, сякаш знае източника на моята сила. — Това не променя нищо. Ти избра мен, Евър. Аз съм това, което желаеш най-силно. Но сега, след изпълнението ти отпреди малко, няма да получиш нито едното, нито другото.

Поглежда ме твърдо и поклаща глава.

— Няма да имаш втори шанс след този удар под кръста.

Стоя до него, а тъмният пламък бушува в мен, тласка ме към тези морскосини очи, златна разрошена коса, влажни приканващи устни, стегнати, добре оформени бедра.

— Не — смънквам аз и правя крачка назад. — Аз не искам теб. Аз никога не съм те искала. Това не съм аз… това е нещо друго. Не е моя вината, аз не мога да го контролирам!

Стисвам устни, знам, че има само един начин да се измъкна оттук, но не трябва да го правя пред него, не бива да допускам да ме заподозре така. Но все пак не мога напълно да се доверя на краката си, че ще ме отведат някъде другаде, а не в леглото му.

Притискам амулета си към гърдите и се съсредоточавам върху трептящия златен воал. Представям си портала към Съмърленд и виждам как се отваря пред мен, и тъкмо се каня да мина през него, когато той казва:

— Евър, малка глупачка такава! Не осъзнаваш ли, че вече няма никаква разлика между теб и твоето… чудовище? Ти си чудовището. То е тъмната ти страна, сянката на твоето Аз — и сега сте слети в едно.