Тъмен пламък

Четиринайсета глава

Приземявам се на задните си части и леко отскачам. Озовала съм се точно пред копието на онзи прекрасен дворец от осемнайсети век — дома на френското кралско семейство. Само че сега не влизам в него. Макар че го молих да дойда на това място, не мога да понеса мисълта да се разхождам вътре без Деймън. Това е нашето място. Нещо, което споделяме само ние двамата и в което живеят някои от най-скъпите ми спомени. Просто няма начин да вляза без него.

Изправям се на крака и се изтупвам, след което се оглеждам и се опитвам да установя местоположението си. Мога, разбира се, да си представя някое място — и веднага ще се озова там, но предпочитам да вървя. Предпочитам да се разходя бавно и мързеливо и да се насладя на ходенето. Да се порадвам, че съм се освободила от чудовището, макар да подозирам, че то се е оттеглило някъде и търпеливо изчаква, докато се върна. Сега обаче съм решила да изпитам напълно чудесното чувство на облекчение от отсъствието му — дори да е само за кратко.

Повдигам ръце пред себе си и ги размахвам в трептящата и проблясваща омара, която се излъчва от всичко тук. Тя сякаш идва едновременно отвсякъде и отникъде. Чувствам се приятно отпусната и успокоена от хладния въздух, който нежно гали кожата ми. Вярвам, че накрая ще се озова на някое прекрасно място — някъде, където наистина искам да бъда. В това се състои прелестта на Съмърленд — всички пътища водят към нещо хубаво.

Спирам за кратко край потока с цветовете на дъгата, който прекосява просторното ароматно поле, и проявявам малко ръчно огледало, за да проверя набързо външния си вид. Изпитвам облекчение: очите ми са отново светлосини и чисти, косата ми блести, лъскава и тежка, в онзи нюанс на златно русо, който е обичаен за нея, а кожата ми на практика няма видими пори и е напълно чиста. Пъпките по брадичката и тъмните кръгове под очите ми са изчезнали напълно и без следа. Иска ми си Деймън да можеше да ме види сега, когато изглеждам като старото си „аз“. Тъжно ми е, че последният му спомен ще бъде от онова чудовищно създание — звяра, който създадох сама. Ах, ако само се бе съгласил да дойде, щях да му обясня всичко.

Скитам се сред полето от пулсиращи дървета и танцуващи цветя, чиято миризма ме преследва чак докато стигам познатия асфалтиран път — същия, който води до града и Великите храмове на познанието. Решавам още веднъж да си опитам късмета в тях. И макар последния път, когато бях тук, изобщо да не ми помогнаха, днес е нов ден. И аз съм нова и възстановена — по много причини, смятам, че днес е различно.

Минавам покрай няколко бутика за маркови дрехи, едно кино и фризьорски салон. Когато стигам художествената галерия, пресичам улицата и подминавам един продавач на свещи, цветя и малки дървени играчки. Промъквам се из тълпа заети със своите задачи хора, интересна смесица от живи и мъртви. Накрая стигам до пустата алея, водеща до тихия булевард, по който стигам до познатото стълбище. Изкатервам се бързо по него с прикован във внушителната порта поглед. Има още една стъпка, която трябва да предприема.

Стоя пред сградата и оглеждам изтънчените барелефи, величествените колони и огромния наклонен покрив — храмът, построен изцяло от любов, знание и всичко добро, което може да си представи човек. Очаквам обичайния проблясък на сменящи се образи. Появата на Партенона, който да се прелее в Тадж Махал, после в Храма на лотоса, Пирамидите в Гиза и така нататък — най-прекрасните и свещени места на хората, които да се смесят, без да личи къде свършва едното и къде започва другото, да променят формата си и да продължат да се преобразяват в следващото. Само че това не се случва. Не виждам нищо такова. Пред мен все така стои само величественото мраморно здание, което съзрях при пристигането си. Образите, които са задължително условие, за да вляза, остават невидими за мен.

Вече съм в черния списък.

Заклеймена като непригодна и нежелана.

Отказан ми е достъп до единственото място, което би могло да ми помогне да оправя кашата, в която се намирам.

Опитвам се да изхитрувам. Повтарям образите в последователността, която си спомням — но Храмовете не се оставят да ги излъжа. Няма как да бъдат заблудени от нищожество като мен.

Падам на колене на стъпалата и заравям лице в шепите си. Не мога да повярвам в какво съм се превърнала, колко ниско съм паднала. Чудя се дали това е дъното. Не мога да си представя, че има нещо по-лошо от това да си отхвърлен от Съмърленд и да се превърнеш в парий за това място.

— Извинете!

Дръпвам се встрани и прибирам краката си, като се питам защо госпожица Маркови Ботуши просто не ме заобиколи. Вярно, че съм висока метър и седемдесет, но не заемам чак толкова място, че да не може да мине.

Лицето ми все още е скрито в дланите — наистина не искам да бъда виждана от въпросната по-висшестояща персона, на която не е отказан достъп до Великите храмове на Съмърленд — когато чувам:

— Почакай малко… Евър?

Замръзвам. Този глас ми е познат. Дори прекалено.

— Евър… наистина ли си ти?

Бавно повдигам глава. Нямам никакво желание да срещна погледа на Ава. Достатъчно е само да я погледна, да мерна дори за кратко гъстата й кестенява коса и огромните кафяви очи — и в мен започва да се надига някакво усещане… нещо се размърдва в периферията на съзнанието ми, макар да не мога да го уловя и разпозная. Не че това има значение. Истината е, че тя е последният човек, когото бих искала да видя точно днес или който и да било друг ден впрочем. И все пак защо тук, защо сега? Нима наказанието ми не е достатъчно сурово и така?

— Опитваш се да се промъкнеш в Храмовете с измама ли? — Оглеждам я сурово, гласът ми е напоен със сарказъм.

Едва след като съм произнесла думите, осъзнавам, че преди няколко минути пробвах да направя именно онова, в което обвинявам нея. Ахвам ужасена. В момента съм паднала толкова ниско, че на практика съм на нейното ниво.

Тя коленичи до мен с наклонена на една страна глава и внимателно ме оглежда, а после пита:

— Евър, добре ли си?

И ми отправя сериозен, напрегнат поглед — сякаш наистина я интересува.

Аз обаче знам истината. Ава я е грижа само за един човек — и това е самата Ава. Според нея никой друг не заслужава усилията. Доказа го, когато заряза Деймън да умре — и то веднага след като ми бе обещала, че ще му помогне.

Отвръщам на погледа й и на свой ред я измервам с очи. Учудващо е, че изобщо не се е променила от времето, преди да избяга с еликсира. От друга страна, тя поначало изглеждаше прекрасно, вероятно не са били необходими кой знае какви подобрения.

— Дали съм добре? — повтарям думите й, като се опитвам да възпроизведа и захаросания й тон в стил „ужасно-съм-заг-рижена-за-теб“. — После се ухилвам и отвръщам: — Ами, май, че съм. Предполагам, че наистина съм съвсем, ама съвсем добре. Като вземем предвид всичко… Макар със сигурност да не се чувствам и наполовина толкова добре, колкото теб.

— Свивам рамене. — Но в крайна сметка кой може да каже, че е чак толкова добре?

Очите ми обхождат врата й в търсене на издайническа татуировка на Уроборос или някакъв друг белег за новопридобития й статус на зла безсмъртна. Учудвам се, когато виждам, че липсват не само подобни знаци, но и обичайната маса от бляскави, отрупани със скъпоценни камъни проявени бижута. В момента на шията й виси един-единствен необработен цитрин, закачен на простичка сребърна верижка. Присвивам очи и се опитвам да си спомня какво знам за този камък. Май допринасяше за увеличаване на охолството и радостта от живота… и, ах, да — защитава всичките седем чакри. Е, при това положение изобщо не е странно, че го носи.

Стисвам устни, въздъхвам дълбоко и я стрелвам с такъв поглед, че в нея не би трябвало да са останали никакви съмнения точно как я възприемам:

— Имам предвид, че сега, когато целият свят е в краката ти, едва ли някой се справя по-добре от теб, нали? И така, Ава, кажи ми — какво е усещането? Как се чувства новото ти, подобрено „аз“? Струваше ли си да предадеш приятелите си за това?

Клепачите й трепват и на лицето й се изписва загриженост:

— Бъркаш, Евър! Това, което си мислиш, изобщо не е вярно!

Изправям се на крака. Цялата съм разтреперана и се чувствам ужасно, но с всички сили се старая да скрия този факт от нея. Искам по възможно най-бързия начин да я оставя зад гърба си. Не ми се слушат повече лъжи.

— Не съм пила от еликсира, уверявам те… аз само…

Обръщам се рязко с пламнали от гняв очи:

— Направо не вярвам на ушите си! Естествено, че си изпила еликсира! Ехо, та аз се върнах! Виждаш ли? — Подръпвам тениската си и тръсвам глава. — Май нищо не се е развило според плана ни. Не, поправка — не се е развило според моя план, защото твоят със сигурност е изпълнен. Остави Деймън сам, слаб и беззащитен — точно както си възнамерявала да сториш още от самото начало. Просто го заряза да си лежи там, уязвим, умиращ… така че да попадне право в ръцете на Роман! А пък после, сякаш не ти стигаше това, в онази вечер отново се съюзи с него. Хубав чай от беладона бе приготвила на Хевън, няма спор!

Поклащам глава отвратена и млъквам. Чудя се защо изобщо си правя труда да разговарям с нея, защо си губя времето. Тя вече ми отне толкова много. Не би трябвало да й предоставям възможност да ми вземе още нещо.

Тръгвам надолу по стълбите. Краката ми тежат, все едно са от олово или имат собствена воля, и отказват да съдействат на ясните команди, отправени от мозъка ми.

Още се боря с нежеланието им да стъпват един пред друг, когато чувам гласа й:

— Иска ми се да не говориш така. Наистина се надявам да ми дадеш възможност да ти обясня.

Аз обаче само свивам рамене и продължавам по пътя си, като й подвиквам през рамо:

— Е, нали знаеш какво казват хората? Невинаги получаваме онова, което искаме!

Зад гърба ми тя остава неподвижна и безмълвна. Толкова е тиха, че решавам да погледна назад и да разбера какво е намислила. Мускулите ми са стегнати и готови за скок — в случай че планира да ме нападне. С учудване обаче забелязвам, че тя наистина просто си стои неподвижна, с притиснати една в друга длани. Изведнъж се навежда, а устните й произнасят едва чуто:

— Намасте. („Покланям се на теб“).

Изчаква секунда-две, след което се обръща с лице към сградата, а зад гърба й аз — зяпнала, с увиснала челюст и без думи — наблюдавам невярващо огромните величествени врати, които се разтварят пред нея и я пропускат да мине.