Тъмен пламък

Двайсет и седма глава

— Добре, ето какво ще направим. — Той оставя двигателя да работи на празни обороти и се обръща към мен: — Първо, влез вътре и повтори онова, което каза на мен.

Вижда, че се каня да отворя уста, и вдига пръст, за да замълча. После продължава:

— Искам да седнеш и да разправиш цялата мръсна история. Не пропускай нищо. Защото независимо от предишния си опит — от онова, което съм виждал, и от всичко, което съм научил, преценявам, че с нея ще си в добри ръце. Тя е по-умна, отколкото си мислиш, и се занимава с това от много, много време. В повечето си прераждания го е правила. Освен това е единствената, която в действителност може да помогне — и да остане непредубедена. Аз поне не познавам друг такъв човек.

— Откъде знаеш за предишните й прераждания? — питам го и потръпвам от неочаквания хлад, пролазил по кожата ми. — Тоест, какво изобщо знаеш по този въпрос — като изключим нещата, които аз ти казах?

Погледът му остава прикован в мен доста по-дълго от необходимото. Точно когато си мисля да прекъсна този момент, той отново проговаря:

— Бях във Великите храмове на познанието. Може да се каже, че знам всичко.

Кимам и преглъщам мъчително, като се опитвам да не си изкарам ангелите. Защото — независимо че току-що изсипах върху главата му толкова признания — далеч не съм му казала всичко.

Той обаче само свива рамене, без да се разколебае:

— А пък после, като приключиш тук, трябва да отидеш при Деймън. Не ме интересува какво точно ще му кажеш — това си е твоя работа. Само че напоследък наистина си го подложила на твърде голямо напрежение, така че — независимо какво аз самият мисля за него… — Млъква за миг и тръсва глава. — Уф, няма значение! Просто го направи, става ли? Все още не си добре, това след тази вечер е пределно ясно. Смятам, че имаш нужда от него, за да преодолееш проблемите си. И така е правилно. Впрочем вземи си и малко отпуск. Сериозно говоря — мога да се справя и сам. Освен това Онър вече предложи да те замества, така че вероятно ще й дам възможност да опита.

Кимвам леко. Впечатлена съм от благородството му — подтиква ме към човека, с когото са съперници вече няколко века, само защото така е правилно. Отварям вратата, но не успявам да прекрача. Оказва се, че той не е приключил. Поставя ръка на крака ми, привежда се към мен и заявява:

— Има още нещо.

Обръщам се и забелязвам сериозното му изражение. Дългите му хладни пръсти стисват коляното ми.

— Обещавам да не се намесвам във връзката ти с Деймън, но нямам намерение да се отказвам. В продължение на четиристотин години губя момичето на мечтите си… Тази мисъл ме изнервя прекалено много напоследък.

— Ти… знаеш за това, така ли? — ахвам аз и ръката ми се стрелва към устата.

— Имаш предвид дали съм наясно със съществуването на парижкото конярче, английския граф, съседа от енорията в Ню Ингланд… с художника, познат още като Бастиан де Коол?

Очите му се впиват в моите: две зелени езера, изпълнени с копнежа на стотици години.

— Да-а — провлачва и кимва. — Знам за тях. А има и още.

Поклащам глава. Нямам представа какво да му кажа, как да постъпя оттук нататък. Той повдига пръсти от крака към бузата ми и прошепва:

— Недей да отричаш… знам, че и ти се чувстваш по същия начин, сигурен съм в това! Виждам го в очите ти, усещам го в начина, по който реагираш на докосването ми. По дяволите, дори забелязах как настръхна, когато ме видя с Онър днес… днес ли беше?

Хвърля бърз поглед към китката си, но вижда, че не носи часовник, и махва с ръка.

— Както и да е, не си падам по нея — не ми харесва, както може би си мислиш. Става въпрос за чисто професионална връзка между учител и ученик… приятелство, нищо повече.

Накланя глава на една страна и проследява с очи пътя на пръстите си, които нежно се плъзгат по бузата ми. Допирът им е така успокояващ, толкова съблазнителен и неустоим, че не бих могла да се отдръпна — даже и да исках.

— Не ме интересува никоя друга. Ти винаги си била единствената за мен. И макар в момента да не се чувстваш по този начин, уверявам те, че помежду ни не съществуват ограничения, няма нищо, което да ни разделя. Тоест, нищо — освен теб. В крайна сметка ти решаваш.

Отдръпва се, но споменът за докосването му не иска да си иде, а погледът му ме изгаря.

— Каквото и да решиш обаче, има нещо, което не можеш да отречеш. — Протяга се отново към мен. — Това е истинско. Усещаш го, нали?

И когато ме поглежда — наклонил глава с разпиляна по раменете коса — когато повдига вежди и се усмихва така, че трапчинките му се появяват, а сърцето ми трепва… когато ме поглежда по този начин… имам чувството, че ме предизвиква, а аз не мога да не приема.

Да, наистина усещам нещо, когато се докосваме. Да, не мога да отрека, че е сексапилен и сладък, а мога и да се осланям на него. Да, неведнъж съм се чувствала привлечена от него. Но дори да събера всичко това накуп, пак не би могло да се сравнява с чувствата, които изпитвам към Деймън. Никога не е било достатъчно. И никога няма да бъде. Деймън е единственият за мен. Дори и нищо друго да не свърша както трябва през този ненормален, напълно откачен ден, поне това трябва да изясня с Джуд — колкото и да го нараня.

— Джуд… — обръщам се към него, но той притиска пръст към устните ми и ме спира.

— Влизай вътре, Евър.

Кимва и прибира косата ми зад ушите. За няколко дълги секунди пръстите му се задържат там, сякаш няма желание да ме пусне.

— Поправи стореното, развали заклинанието, открий противоотрова за противоотровата, направи онова, което трябва. Каквото и да чувстваш към мен, какъвто и избор да направиш накрая, просто искам да бъдеш щастлива. Също така обаче искам да знаеш, че не съм се отказал — нито пък имам намерение да го сторя. Вече четиристотин години го правя… няма причина да спирам. Смятам да стигна докрай. Може през тези няколко века да съм губил, но и битката не е била съвсем честна. Сега обаче с помощта на Съмърленд ще съм малко по-добре подготвен. Може и да не съм безсмъртен — всъщност вероятно никога не бих избрал тази пътека за себе си — но пък знанието е сила, както казват. А сега благодарение на Великите храмове разполагам с изобилие от информация.

Поемам си дълбоко въздух и изскачам от колата. Хлътвам в къщата й, без изобщо да си губя времето да почукам на вратата. Независимо че не я предупредих за посещението си и независимо че според часовника отдавна е минало нормалното време за визити, изобщо не се учудвам, че я откривам в кухнята. Ава сваля от печката току-що приготвения чай, усмихва ми се и казва:

— Здравей, Евър, чаках те. Радвам се, че успя да дойдеш.