Тъмен пламък

Двайсет и осма глава

Побутва към мен чинията със сладки — прави го, без изобщо да се замисли, по-скоро от навик. Веднага тръсва глава, разсмива се тихо и се опитва да ги издърпа обратно. Аз обаче съм по-бърза — пресягам се и измъквам една изпод купчинката. Оглеждам я: светлобежова на цвят курабия, заоблена и извита, посипана отгоре с кристалчета захар. Отчупвам си едно парченце и го поставям на езика си. Спомням си, че някога тези ми бяха любимите. Иска ми се все още да можех да се наслаждавам на сладкото… на храната изобщо — така, както бе някога.

— Няма нужда да ги ядеш само за да не се чувствам зле — заявява тя, повдига чашата към устните си, духва няколко пъти, за да изстине чаят, след което с наслада отпива. — Вярвай ми, близначките ги харесват достатъчно и за двете ни. Няма да се почувствам обидена, че не проявяваш интерес към тях.

Свивам рамене. Иска ми се да можех да й кажа, че понякога ми липсва това усещане… че съм нормална. Тогава изпълнявам онези обичайни действия — храня се, пия и купувам разни неща от магазина, вместо да ги проявя — само за да си докажа, че все още съм в състояние да го правя. Тези настроения обаче не продължават дълго, а напоследък подобни неща се случват само когато е много късно, уморена съм и се чувствам… изгубена. Точно както сега. В повечето случаи обаче изобщо не изпитвам желание да бъда нормална и да правя обикновени неща.

Разбира се, не й казвам нищо подобно. Вместо това само я поглеждам и питам:

— Е, как са близначките?

Отхапвам още едно парченце от курабията. Припомням си какво бе усещането някога — сладко, меко, вкусно удоволствие. Няма нищо общо с този вкус на стар картон. Разбира се, знам, че аз съм се променила… рецептата няма нищо общо.

— Знаеш ли, смешно е.

Тя оставя чашата си на масата и се навежда към мен. Пръстите й леко галят покривката, сякаш се опитва да я изглади.

— Сближихме се толкова бързо и толкова добре… сякаш времето не ни е разделяло, сякаш не са минали години. Кой би си помислил такова нещо? — Тя се усмихва леко и поклаща глава. — Знам, че прераждането е свързано с кармата и недовършените дела от миналото ни, но никога не съм предполагала, че в моя случай ще се прояви толкова… буквално.

— А магическите им способности… те връщат ли се?

Тя си поема въздух, бавно и дълбоко. Протяга се отново към чашата, пръстите й се обвиват около дръжката, но спират там. Не я повдига. Сякаш има нужда от котва, от нещо твърдо и материално, за което да се хване.

— Не, все още не. Това обаче може би не е такава загуба.

И свива рамене.

Поглеждам я, объркана съм от думите й.

— Ами… поне при теб като че ли не сработи особено добре.

Отпускам ръце в скута си и започвам да огъвам нервно пръсти, което би трябвало да е достатъчен отговор.

— Вярно е, че някога и аз практикувах магия, но… Ами, знайно е какво се случи.

И изплезва език с наклонена на една страна глава и затворени невиждащи очи, като с ръце имитира затягането на примка. Когато ахвам, тя избухва в смях и размахва пръст към мен.

— О-о, отпусни се, де!

Усмихва се и зъбите й проблясват.

— Няма смисъл да съжалявам за минало, което не мога да променя. Всяка стъпка води към следващата, а явно следващата е точно тук. — Потупва масата. — Благодарение на преживяванията в предишния си живот и на наученото в Съмърленд и Великите храмове на познанието — където ти ми помогна да отида — сега съм в състояние да разбера неща, които преди само подозирах.

— Така ли? Какво например?

Присвивам очи, отново върнала се към старата си войнствена същност. Изобщо не й давам възможност да изкаже мисълта си. Това грубо прекъсване е съвсем естествена реакция.

Само че Ава, вярна на себе си, го пренебрегва и продължава, все едно не съм се обаждала:

— Разбрах, че магията — също като материализацията впрочем — е различен начин за използване и промяна на енергията. Само че за разлика от материализацията магията, когато попадне в погрешни ръце… — Тя млъква и ме поглежда за миг, с което сякаш иска да ми каже „в твоите ръце“ (или поне аз така си мисля). — Ами, ако не се прилага правилно и най-вече с праведна цел, се получава обратният ефект — магията започва да използва хората. Именно в тази й особеност се коренят проблемите.

— Ще ми се близначките да ме бяха предупредили за това — измърморвам горчиво.

Всъщност направо не мога да повярвам, че обвинявам тях вместо себе си… но именно това правя.

— Те може и да са пропуснали да ти споменат, но се съмнявам, че Деймън би забравил нещо подобно. — От начина, по който повдига вежди, разбирам, че представлението ми изобщо не я е заблудило. — Евър, ако си дошла тук за помощ — какъвто предполагам е случаят предвид часа и обстоятелствата — моля те, просто ми позволи да го направя… да ти помогна. Няма нужда от извинения, нямам намерение да те съдя по никакъв начин. Сгрешила си — добре. Не си нито първата, нито последната. И макар да съм сигурна, че смяташ своята грешка за необичайно голяма или дори за непоправима, уверявам те, че не е така. Този тип неща могат да се поправят, а и много рядко са чак толкова фатални, колкото си мислим… или всъщност зависи дали ще им позволим да бъдат такива.

— А-ха, значи вината е моя, защото позволявам да се случи, така ли? — избухвам аз.

Само че всъщност не ми се иска наистина да се карам с нея, макар гневните думи да идват лесно. Осъзнала това, махвам с ръка и се отказвам от безсмисления спор:

— Знаеш ли, Ава, мислех си… като се има предвид колко често се нуждая от помощ, вече би трябвало да ми е по-лесно и да приемам, когато ми я предлагат.

Поклащам глава със съжаление и правя скръбна физиономия. Разбира се, сарказмът не е насочен към нея, а към мен самата.

Тя обаче само свива рамене, взема си една сладка от овесено брашно от купчинката и започва да яде стафидите от украсата й.

— Не е лесно да си упорит — усмихва се и среща погледа ми. — Само че двете с теб вече би трябвало да сме минали този етап, нали?

Вижда, че кимам в съгласие, и продължава съвсем естествено:

— Всъщност, Евър, и при магията, и при материализацията най-голямо значение има целта — резултатът, към който се стремиш. Намеренията ти са най-важният инструмент, най-силното средство, с което разполагаш. Запозната си със закона за привличането, нали?

Поглежда ме внимателно и прокарва длан по копринения ръкав на дрехата си.

— Той гласи, че привличаме онова, върху което съсредоточим желанията си. Е, това, за което ти говоря, е на практика същото. Когато фокусираш мислите си върху онова, от което се страхуваш — получаваш източника на страха си. Когато се насочиш към неща, които не желаеш, получаваш именно такива. Когато се съсредоточиш върху опитите си да контролираш другите, всъщност сама се поставяш под чужда власт. Вниманието, което им обръщаш, ти навлича само още повече неприятности, още повече от тях — от тези неща, които искаш да избегнеш. Когато се опитваш да наложиш волята си върху някой друг, за да го накараш да извърши нещо, което иначе не би желал да стори… е, това не само няма да проработи, но и ще се върне като бумеранг към теб. Резултатът ще бъде отчетен в кармата ти, както и всяко друго твое действие — само че няма да е в твоя полза. Освен, разбира се, ако не научиш важните уроци, които го съпровождат.

Тя продължава да говори, но аз вече не я слушам. Умът ми е прикован върху смисъла на онова, което каза за кармата — и думите, че се връща „като бумеранг“. Припомням си, че близначките казаха нещо подобно… май беше нещо като: Грешно е да използваш магията за постигане на егоистичните си и нечестиви цели. Кармата изисква да се плати цената… и то тройно.

Преглъщам с усилие и се протягам към чашата си. Следващите й думи звучат като някакво ужасно ехо на собствените ми мисли:

— Евър, трябва да разбереш. През цялото това време единственото, което правиш, е да се съпротивляваш — и то по най-лошия възможен начин. Отблъсна мен, когато се опитах да ти помогна, отбягваше Деймън, когато искаше да се погрижи за теб, противопоставяше се на Роман и ужасните неща, които ти е сторил…

Вижда, че се каня да отрека, и вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Има нещо важно, което трябва да знаеш за съпротивата. Иронията е в това, че колкото повече време и енергия отделяш, за да се противопоставяш на нещата, които не желаеш, толкова по-силно ги привличаш в крайна сметка.

Поглеждам я объркана. Не съм сигурна, че разбирам добре смисъла на думите й. Нима не бива да се противопоставям на Роман? Нима не трябва да се съпротивлявам срещу чудовището? Моля?! Достатъчно е човек да се сети какво се случи… или за малко да се случи… когато си позволих (почти) да се предам.

Тя изправя рамене и поставя ръцете си върху масата, от двете страни на чашата си, с широко разперени пръсти. Поглежда ме решително и пробва отново:

— Всичко е енергия, нали така?

— Така съм чувала.

— Тоест, ако мислите ти са енергия, а енергията привлича, в такъв случай, когато си мислиш за нещата, от които най-много се страхуваш… ами, на практика ти ги караш да се случват. Все едно ги материализираш, защото си прекалено обсебена и мислиш само за тях. Или — за да ти стане ясно, ще използвам по-прости думи — „Каквото горе, това и долу; каквото вътре, това и вън.“ Впрочем този принцип на херметиците с пълна сила важи и за теб.

— На това ли казваш „по-прости думи“?!

Тръсвам глава и започвам да въртя чашата си. Чаят в нея заплашва да се разплиска. Мисля си, че със същия успех можеше да говори и на чужд език.

Тя се усмихва. Очите й са топли и търпеливи.

— Означава, че нещата, които се намират извън нас, могат да се открият и в нас самите. Че вътрешното ни състояние, съзнанието и подсъзнанието ни, мислите, на които отделяме време, винаги се отразяват на живота ни. Той е външното им отражение. Този принцип не може да се пренебрегне, Евър — той съществува и е верен. Онова, което ти не успя да разбереш, е, че магията не е някъде навън — не е в ръцете на Богинята или на Кралицата — тя е тук, вътре! — При тези думи Ава тупва с длан гърдите си и повдига лице към мен. — Роман има власт над теб само защото ти си му я дала — връчила си му я и си го помолила да я използва! Да, знам, че те е измамил и че ти пречи да бъдеш с Деймън в истинския смисъл на думата; да, сигурна съм, че това те кара да се чувстваш невъобразимо зле… Истината обаче е, че ако спреш да се съпротивляваш на нещо, което вече е факт, ако престанеш да се фокусираш само върху Роман и ужасните неща, които ти е причинил, ще успееш да разкъсаш тази ужасна връзка, която си изградила с него. И много скоро — след като отделиш известно време за медитация и пречистване, разбира се — той няма да е в състояние да те притеснява повече. Няма да има никакво влияние над теб.

— Само че все още ще притежава противоотровата… все още ще… — опитвам се да вмъкна аз, но няма смисъл: Ава е набрала инерция и няма намерение да спира скоро.

— Права си. Противоотровата все още ще е у него, а той най-вероятно няма да има желание да ти я даде. Само че това е ситуация, която не можеш да промениш. И няма да сполучиш, като я превръщаш в своя фиксидея и се опитваш да използваш заклинания, за да я разрешиш. Именно чрез тези действия си го превърнала в център на своята вселена, точно резултата, който най-малко си искала. Можеш да ми вярваш — Роман е напълно наясно с това. Той се старае да измести фокуса ти, да открадне центъра на тежестта ти — това е целта на всеки нарцисист. Тъй че — ако наистина искаш да сложиш край на това и да си върнеш живота — просто спри. Престани да съсредоточаваш енергията си в нещата, които не желаеш. Спри да влагаш енергия и сила в Роман. Трябва да откажеш да вървиш по този път — и дори да поглеждаш към него. Тя се привежда към мен и прибира кестенявата си коса зад ухото. — Аз лично смятам, че в мига, в който види как чудесно си се приспособила към положението си, живееш си живота и му се наслаждаваш, независимо от ограниченията, които имаш, той ще се отегчи от играта и ще се откаже. Така както действаш в момента обаче… не знам, все едно храниш тигър с голи ръце — на практика отговаряш на очакванията му и задоволяваш основната му нужда, тази от внимание. Чудовището е в теб, Евър, защото ти си го пуснала там. Повярвай ми… можеш да се отървеш от него точно толкова лесно.

— Как?

Разбирам всичко, което тя току-що ми каза — наистина, след като го обясни така подробно, разбрах какво има предвид. Въпреки това все още усещам онзи ужасен, настоятелен пулс, който тупти в мен, съвсем близо до повърхността. Малко ми е трудно да повярвам, че ще изчезне само защото съм променила фокуса си.

— Когато се опитах да направя противоположно заклинание, с което да върна нещата в първоначалното им положение, само влоших ситуацията. След това, когато се обърнах с молба за помощ към Хеката, за известно време като че ли всичко беше наред, но после, като видях Роман отново…

Усещам, че кръвта нахлува в лицето ми и цялото ми тяло пламва — толкова съм ужасена от спомена за чудовището, в което почти се превърнах.

— Е, нека просто кажем, че тогава разбрах със сигурност: звярът изобщо не е унищожен, беше си съвсем жив и здрав… и готов за забавления. Не че не схващам какво ми казваш или поне си мисля, че разбирам — но наистина не вярвам, че е достатъчно просто да променя начина си на мислене и всичко ще се оправи. Имам предвид, че в момента Хеката командва парада, аз самата нямам представа как да я накарам да спре.

Ава обаче само ме поглежда внимателно и снижава глас:

— Именно тук грешиш. Не Хеката контролира събитията — ти го правиш. През цялото време си командвала ти. Освен това, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа — знам, че ще се почувстваш зле, като го чуеш, с всички е така — но чудовището не е чуждо, външно създание, което си е проправило път към теб по някакъв мистериозен начин. Не е демон, който те е овладял, не е мрачна магическа сила… то си ти. Чудовището е твоята тъмна половина.

Облягам се назад на стола си и започвам да клатя глава.

— Чудесно, просто чудесно! Искаш да кажеш, че в действителност съм привлечена от Роман? Че изпитвам нещо към него? Прекрасно! Много ти благодаря, Ава!

Въздъхвам дълбоко и сърцераздирателно, с многозначително вдигнати вежди и драматично разширени очи.

— Вече ти споменах, че не звучи особено добре, когато се каже на глас. — Тя свива рамене и за пореден път доказва, че наглото ми и противно поведение изобщо не я засяга. — Трябва да признаеш обаче, че наистина е невероятен… направо е великолепен!

Усмихва се и ме поглежда умолително. Не ми трябват обяснения на глас, за да разбера, че иска да се съглася с нея и да приема този повърхностен и лекомислен начин за представяне на нещата. Когато обаче не подемам играта, свива рамене и заявява:

— Всъщност не за това исках да говорим. Известно ли ти е значението на символите „ин“ и „ян“?

Кимвам:

— Външният кръг изобразява целостта на нещата и означава „всичко“, а бялата и черната част представляват двете енергии, които карат това всичко да се случва. — След тези думи повдигам рамене, но после се сещам за още нещо. — А, да — освен това всяка от тях включва и малка частица, нещо като семенце от другата…

Започвам да се въртя неловко на стола си, усетила накъде отива разговорът. Не съм сигурна, че искам да продължа в тази посока.

— Точно така — кимва тя леко. — Повярвай ми, и при хората е същото. Нека вземем за пример следната ситуация: представи си момиче, което е направило някои грешки… — Очите й срещат моите. — Та това момиче се чувства ужасно потиснато и разочаровано от себе си; смята, че не заслужава любовта и подкрепата, които му се предлагат. Убедено е, че трябва да се справи само с всичко, да поправи грешките си със собствени сили, по своя си начин… И в крайна сметка се оказва толкова обсебено от мъчителя си, че прекъсва всички връзки с хората около себе си, за да се концентрира още повече върху онзи, когото мрази и презира най-силно. Насочва цялото си внимание към него и… ами, тъй като и без това е ясно, че говоря за теб, мисля, че по-добре от мен знаеш как свършва тази история. Мисълта ми бе, че всеки от нас има у себе си подобна тъмна сянка — абсолютно всеки, без изключение. Само че, когато се съсредоточиш толкова силно върху мрачната половина, ами… връщаме се отново към закона за привличането. „Подобното привлича подобно“ — именно на това се дължи чудовищното ти привличане към Роман.

— „Тъмна сянка“ ли? — Само преди няколко часа чух нещо подобно, затова сега я поглеждам напрегнато и въпросително. — Имаш предвид нещо като… сянката на твоето „аз“?

— А-ха-а, сега Юнг ли ще ми цитираш? — разсмива се Ава.

Стрелвам я с поглед. Нямам представа кой е този.

— Доктор Карл Юнг — продължава да се смее тя. — Негова е теорията за „сянката“ — така нарича „тъмната“ част на Аза, нашата несъзнавана и потискана същност, която се стараем да отречем и прикрием. Къде си чула този израз?

— От Роман. — Затварям очи и поклащам глава. — Той винаги е с десет крачки пред мен! На практика той каза същите неща като теб… че чудовището всъщност съм аз. Подхвърли ми това като подигравка точно преди да избягам оттам.

Тя кимва разбиращо, вдига показалец и затваря очи.

— Да видим дали ще успея…

В следващия миг в ръцете й виждам древна книга с кожена подвързия.

— Как… — поглеждам я с разширени очи.

Тя обаче само се усмихва.

— Всичко, което е възможно в Съмърленд, може да бъде направено и тук, нали знаеш? Ако не се лъжа, именно ти ми го каза! Това обаче не бе моментална материализация, както си мислиш, а само телекинеза — призовах я от лавицата за книги, която се намира в съседната стая.

— Да, но все пак…

Зяпам невярващо книгата. Изумена съм колко бързо успя да я пренесе. Удивена съм от нещата, които е научила за толкова кратко време… а също и от това, че въпреки овладяното предпочита да живее по този начин — приятно и удобно, но съвсем нормално, дори просто. Или поне в сравнение с обичайните за Ориндж Каунти разточителни критерии. Присвивам очи и я оглеждам отново. Забелязвам, че на врата й сега виси семпла сребърна верижка с единствено късче необработен цитрин, за разлика от предишните изискани и скъпи камъни, обковани с тежко злато. Красивите бижута, които предпочиташе в Съмърленд, са пренебрегнати — сега, когато може да има всичко, което поиска. Започвам да се чудя дали наистина не се е променила. Дали не е различна от старата Ава, която познавах.

Тя се намества на стола си, поставя книгата на масата и известно време прелиства страниците. После започва да чете, като следи редовете с пръст:

— „Всеки носи сянка и колкото по-малко тя се въплъщава в съзнателния живот, толкова по-тъмна и плътна е тя. Според психологическото правило, когато едно вътрешно положение не се осъзнае, то се случва навън като съдба… образува неосъзнавана преграда, която пречи и на най-добрите ни намерения…“, и така нататък.

Ава затваря книгата, поглежда ме и добавя:

— Или поне така твърди доктор Карл Г. Юнг, а кои сме ние, че да спорим с него? — После се усмихва: — Евър, единствено от нас зависи да постигнем — или съответно да не успеем — пълния си потенциал и истинската си съдба. Това е само наша работа. Спомняш ли си какво ти казах по-рано — „Каквото горе, това и долу“? Онова, за което си мислим, онова, върху което концентрираме съзнанието и усилията си, винаги — наистина винаги — ще се отрази на външния свят. И затова те питам — върху какво искаш да се съсредоточиш? Коя искаш да бъдеш оттук нататък? Как искаш да се развие съдбата ти? Ти със сигурност имаш своя пътека, своя цел. Нямам представа каква е точно, но изпитвам почти свръхестествена увереност, че става въпрос за нещо велико и могъщо. И макар че си се отклонила леко от курса си, ако ми позволиш, ще те върна обратно на правилната пътека. Достатъчно е само да ми кажеш, че искаш. Само една дума.

Вглеждам се в чашата си, после и в парченцата от разтрошената курабия, сякаш мога да открия отговора в тях. Разбирам, че всичко, което съм направила досега, всяко незначително, неблагоразумно или срамно дело, което съм извършила, е стъпка по пътеката, която ме доведе тук отново. Тук, обратно в кухнята на Ава. Място, в което изобщо не смятах, че ще се върна.

Прокарвам пръст по ръба на чинийката, после още веднъж и още веднъж. Опитвам се да преценя шансовете си — които изобщо не са големи… След което вдигам очи, срещам погледа й, усмихвам се и казвам:

— Дума.