Тъмен пламък

Дванайсета глава

— Ах, а пък аз си помислих, че съм обречен да замина за Флоренция, без да си кажем последно „довиждане“ с теб! — Майлс ме придърпва в мечешка прегръдка, наднича внимателно над рамото ми към Деймън и прошепва в ухото ми:

— Радвам се, че отново сте заедно.

Отдръпвам се и го стрелвам неразбиращо с очи. После си припомням последния път, когато го видях — на прощалното парти, което му организирах миналата седмица. Тогава ме подкани да продължа напред, да забравя за Деймън и да открия щастието си с Джуд.

Той успява да разчете изражението ми, сякаш е чул мислите ми. Устните му се извиват в усмивка.

— Просто искам да се уверя, че си щастлива — толкова ли е лошо това? — Обръща се, махва с ръка на Деймън и добавя: — По дяволите, всъщност искам всички да са щастливи, затова ще е най-добре да не ходиш в никоя от другите стаи, включително и в задния двор. Просто остани тук.

Деймън ме дръпва към себе си и ръцете му ме обгръщат покровителствено. В гласа му се долавя безпокойство:

— Какво искаш да кажеш — че в списъка на гостите си включил хора, които биха могли да ни направят нещастни?

Поглеждам първо единия, после другия — вече съм наясно с отговора. Разбрах го в мига, когато слязохме от колата и поехме по алеята към къщата. Защото в онзи миг в мен се пробуди странният чужд пулс и така ми съобщи единственото нещо, което искам да знам:

Роман е тук.

Останалото са подробности.

Майлс изкривява устни и прокарва пръсти през късата си тъмна коса:

— О, не, няма списък, просто група хора, които случайно започнаха да прииждат около обяд — и не са спрели оттогава. Впрочем, просто за информация — знам какво се е случило между теб и Хевън, така че…

— Моля? — поглеждам го сепнато и започвам внимателно да изследвам изражението и аурата му.

Обичайното добродушно жълто сега е примесено със сиво, което бележи наличието на конфликт.

Той отвръща твърдо на погледа ми, стисва устни и после с поклащане на глава отсича:

— Виж какво, знам всичко — тя ми разказа. И макар да ми се иска да остана тук и да ви помогна да се сдобрите…

— Какво ти е разказала? Какви бяха точните й думи? — Цялото ми внимание сега е приковано в Майлс.

Деймън сключва още по-здраво ръце около кръста ми. Сега и двамата сме наистина притеснени. Майлс обаче само поклаща глава и се прави, че закопчава цип пред устата си.

— А, не — изобщо не се опитвай! Наистина, Евър — няма смисъл. Знам само, че вече не си говорите. Що се отнася до останалото, нямам намерение да вземам страна. Оставам абсолютно неутрален. Отказвам да се замесвам. Защото в действителност изобщо не искам да оставам тук и да ви помогна да изгладите нещата. Казах го само от учтивост. Всъщност нямам търпение да замина за Флоренция и да ви оставя да се оправяте сами. И наистина би било добре да се разберете, защото не искам да ми се налага да избирам, като се върна. Ти може и да имаш някои предимства, нали ме возиш до училище и така нататък, но пък познавам Хевън от много повече време, а това определено има значение, нали разбираш? — Той затваря очи и започва леко да клати главата си, сякаш иска да каже, че цялата тази история е прекалено объркана и не е в състояние да разбере какво става.

— Майлс, това е така, съгласен съм и ти съчувствам, но се страхувам, че в момента е наложително да научим точно какво ти е казала Хевън.

Гласът му е нисък, напрегнат и нетърпелив. Майлс може и да не разбира, но на мен ми е пределно ясно, че ако веднага не ни разкаже, Деймън ще наруши обета ни да не подслушваме мислите на приятелите си и ще надникне в ума му.

— Няма да й кажем, че си я издал, ако това те притеснява, но наистина трябва да знаем.

Майлс го поглежда, въздиша драматично и прави многозначителна физиономия.

— И ти ли, Деймън? — казва той и ни поглежда намусено, явно притеснен от натиска, който му оказваме. — Добре, ще ви кажа, но само защото утре вече няма да съм тук. Утре по това време смятам да се нося из облаците на десет хиляди метра височина, да гледам стари филми, които вече съм гледал, и да се тъпча с вредна и прекалено солена храна, от която стомахът ми със сигурност ще се подуе.

Той прави драматична пауза и изведнъж на лицето му се изписва много сериозно изражение.

— Добре. Само че запомнете — колкото и неприятно да ви стане, вие го поискахте. Каза ми, че искате от нея да не се среща с Роман, защото — и имайте предвид, че това са нейните думи, а не моите, така че нямате причина да убивате вестоносеца — с две думи, тя смята, че ревнувате. Е, всъщност не мисли така за Деймън, но със сигурност имаше предвид Евър. Смята, че Евър ревнува, защото — и отново ще я цитирам… — Той прочиства гърлото си и се настройва да възпроизведе характерния дрезгав глас и нервна интонация на Хевън — „Нещата най-после започнаха да се подреждат добре за мен, а Евър просто не може да понесе факта, че вече не е най-специалната.“

Той поклаща глава и вдига вежди в отвратена гримаса. А пък аз, макар да ми е наистина неприятно, че го накарахме да повтори думите й, се чувствам изключително облекчена и доволна, че става въпрос само за това. Тя може и да ме мрази, но поне е запазила тайната за безсмъртието си… поне засега.

Деймън кимва — това е достатъчно. Реакцията му изглежда хладна и твърде спокойна, но аз съм сигурна, че и той чувства облекчение. Така че се обръщам към Майлс, свивам рамене нехайно и заявявам:

— Уф! Много съжалявам да го чуя.

Всъщност вече съм го забравила. В мен отново се надига странната магия, заради която сърцето ми препуска, а дланите ми не спират да се потят. Усещам, че пак ме обзема онова неспокойно, дори тревожно чувство. Искам единствено да се отърва от тия двамата възможно най-бързо — и да хукна да търся него. Роман. Изпитвам неконтролируем глад, който трябва задължително да заситя, независимо какво ще ми струва това на мен или на приятелите ми.

Преглъщам буцата в гърлото си и започвам бавно и отмерено да си поемам въздух. Боря се да се взема в ръце, да запазя самообладание. Хващам се като удавник за сламка за слабия, почти неосезаем проблясък на здрав разум, който неизвестно как е оцелял сред свирепата битка, която бушува край него.

— И така, вече знаете всичко. Става въпрос за добрата старомодна борба за надмощие. Женски спор. — Майлс свива рамене. — Жалко, че не си падам особено по такива неща, макар че на теб може и да ти харесва.

Той махва с ръка към Деймън, който обаче бърза да разсее заблуждението му:

— Уверявам те, че много отдавна спрях да харесвам дори мисълта за нещо подобно.

Той тръсва глава, а по лицето му за миг преминава сянка — спомен за мен и Дрина, който обаче изчезва за секунди.

Майлс кимва и отново се обръща към нас:

— Макар че има нещо, за което тя е абсолютно права.

Деймън трепва почти незабележимо — сигурно вече сериозно се тревожи какво ли е въпросното нещо. Аз обаче просто си стоя до него, макар да се чувствам ужасно нервна и да не ме свърта на едно място, защото единственото нещо, което искам в момента, е той да дойде при мен.

— Тя наистина изглежда много секси напоследък. Нямам представа дали се дължи на новия й постапокалиптичен стил — прилича на комбинация от рокзвезда и циганска кралица — или на нещо друго. Но като че ли най-сетне е открила себе си и силните си страни — потръгнало й е, както самата тя се изрази, разбирате ли? А след като се луташе като изгубена душа в продължение на толкова време, сега вероятно се чувства като упоена. Най-сетне има повече възможности и сила, нормално е леко да се главозамае, нали? Така че я оставете малко на мира, става ли? Ще се осъзнае… по някое време. Засега обаче предлагам да се отдръпнем и да се опитаме да не го приемаме лично. Или по-скоро вие трябва да постъпите така — аз заминавам за Флоренция, споменах ли вече?

Кимам — несъзнателно и автоматично — като робот. Старая се да изпиша на лицето си приятно изражение, но не съм сигурна дали успявам. Надявам се поне на външен вид да изглеждам мила и приятелски настроена — и напълно съгласна с доводите на Майлс. Вътрешно вря и кипя. Беснея, защото няма да й позволя да се наслаждава на събитията, ако това включва Роман. С нея.

Просто.

Няма.

Начин.

Само че не казвам нищо подобно. Всъщност не произнасям дори дума. Само свивам рамене, сякаш това изобщо не ме засяга — и продължавам да оглеждам стаята. Просто убивам известно време, докато се появи моето любимо, синеоко и русокосо златно момче.

— Май се опитвам да кажа, че — независимо какво се случи помежду ви — аз няма да вземам страна, което също така означава, че всички сте добре дошли тук. Всъщност… без придружителите й — тях не съм ги канил, идеята е изцяло на Хевън. Защото, честно казано — обаче не й споменавайте, че това са мои думи — Роман е някак…

Майлс се намръщва и се зазяпва в празното пространство, докато търси правилния израз. После тръсва глава и опитва отново:

— Ами, както и да е. Нека просто кажем, че в него има нещо… нещо, което, хм… не е както трябва. Нещо странно. Не знам как да го обясня, но подобно чувство изпитвах покрай Дрина.

Погледът му се мести между мен и Деймън — вероятно търси потвърждение, че наистина е попаднал на нещо. Но макар моето внимание в момента да е насочено другаде, в тази ситуация сме напълно единни. Стоим един до друг като стена от равнодушие, през която той не може да премине. Няма да се поддадем и няма да реагираме.

— Както и да е — свива рамене накрая. — Той я прави щастлива, а единствено това има значение. В крайна сметка не бихме могли да ги спрем, нали?

О, нямаш представа какво можем! Присвивам очи от напрежение и стисвам устни, за да не позволя на думите да се изплъзнат от тях.

— Тоест, наистина не…

Майлс продължава да бърбори, а аз се възползвам от възможността да надникна в главата му. Навлизам само на плиткото и бързо се оглеждам. Усещам въодушевлението от предстоящото му пътуване, безпокойството от факта, че оставя Холт сам, но няма никаква следа от мисли за зли или добри безсмъртни, а впрочем и за нищо друго, свързано с тях.

— … така че на практика имате осем седмици — цели два месеца, през които да изчистите нещата. Разчитам на теб, Евър, защото всички добре знаем колко упорита е Хевън. Не че не я обичам, напротив, но, нека си го кажем в очите, тя страшно държи да е права винаги и на всяка цена. Ще се бори със зъби и нокти, за да се защити — дори да е направила ужасна грешка.

Кимам, все едно съм съгласна. Вече съм се измъкнала от главата му и даже поднових клетвата си повече никога да не влизам там. Деймън бръква в джоба си и вади от него сгънато в идеален квадрат парче хартия, което вероятно току-що е проявил.

— Направих ти списъка, за който говорихме. — Подава листчето на Майлс и в отговор на празния му поглед добавя. — Списък на местата, които в никакъв случай не бива да пропускаш във Флоренция. Доста е дълъг, ще имаш занимание поне за няколко седмици.

После свива рамене и го поглежда хладнокръвно и успокоително. По нищо не личи да има каквито и да било задни мотиви. Аз обаче зная. Разбирам, без да има нужда да ми се обяснява, че цели да го отклони от маршрута, който Роман му начерта преди няколко седмици. Всъщност единственото, което не знам, е защо го прави.

Когато го попитах миналия път, той се затвори в себе си и категорично отказа да обсъжда въпроса. Знам само, че Роман е накарал Майлс да посети някои по-особени места, които са встрани от редовните туристически маршрути и за които се твърди, че предлагат редки антики — това притеснява Деймън. Макар че наистина не мога да си представя защо, като се има предвид, че всичките му картини са изгорели в пожара, подпален от самия него преди четиристотин години. В този пожар изчезнала цялата му колекция, а според официалната версия — загинал и самият Деймън.

Майлс изчита внимателно списъка, после отново го сгъва на четири и го прибира в джобчето на ризата си.

— Честно казано, не съм сигурен дали ще успея. Ако съдя по ужасяващата програма, която получих вчера, трябва да се смятам за късметлия, ако имам време за сън. Явно се отнасят много сериозно към задачата да ни накарат да използваме всяка свободна секунда за усъвършенстване на професионалните си умения. Това прилича много повече на истински актьорски лагер, отколкото на безгрижната ваканция в Италия, която си представях.

Деймън само кимва, но по лицето му проблясва облекчение. Изражението изчезва толкова бързо, че човек би го пропуснал, ако премигне в същото време. Аз обаче не мигнах. Видях го. И ако не бях толкова заета с мислите за Роман, вероятно щях да го дръпна встрани и да го накарам да ми обясни от какво бе предизвикано. Сега обаче само стоя неподвижна и незаинтересована. Единственото, което не мога да игнорирам, е липсата на огъня и тръпката, които обикновено изпитвам в присъствието на Деймън. Сега те са напълно изличени от настойчивия пулс, който препуска в кръвта ми наместо тях.

Приближаващият се Джуд изобщо не нарушава този всевластен ритъм.

Той спира и ми кима леко за поздрав, след което насочва цялото си внимание към Деймън. И двамата застиват на място, изпъват рамене и изпъчват гърди — действия, които са толкова инстинктивни и примитивни, че се сещам за коментара на Джуд. Тогава под влияние на болкоуспокояващите той спомена нещо за първичното мъжко съревнование, в което участват заради мен. Две великолепни, умни, надарени и талантливи момчета, които спорят за мен. А единственото, за което аз си мисля, е онзи в съседната стая. Онзи, който излиза с приятелката ми. Онзи, който е толкова зъл, колкото и неустоим.

Деймън посочва с жест превързаните ръце на Джуд и отбелязва:

— Сигурно боли.

Има нещо странно в начина, по който произнася думите. Нещо в интонацията, а може би в изражението му — или и в двете. Оставам с усещането, че няма предвид болка във физическия смисъл на думата, а в емоционален — в крайна сметка и тримата знаем, че аз съм му я причинила.

Джуд нехайно свива рамене — при движението косите му се разпиляват по раменете — и с прикован в очите ми поглед отвръща:

— Е, вече съм по-добре. Все пак Евър прави всичко възможно да оправи нещата.

Майлс ни поглежда със сгърчено лице:

— Чакай, да не искаш да кажеш, че Евър те е подредила така?!

Хвърлям стреснат поглед към Джуд. Нямам представа какво ще отговори. Едва се сдържам да не въздъхна високо от облекчение, когато той се разсмива и поклаща глава:

— Помага ми в магазина. — Свива рамене. — Това имах предвид. Нищо страшно… и със сигурност нищо срамно, като например момиче да ме нарани така.

В секундата, в която млъква, се разсмивам. Отчасти, защото всички други мълчат, а напрежението помежду ни се е засилило дотолкова, че е физически осезаемо, и отчасти, защото аз самата съм толкова превъзбудена, нервна и изправена на нокти, че не мога да измисля какво друго да сторя. За нещастие смехът ми е прекалено силен и гръмък, прекалено отчаян — от онзи тип, който само подчертава неловкостта на ситуацията.

Деймън стои до мен — неподвижен като статуя, стоически се бори със себе си, твърдо решен да стори най-доброто за нас — за мен… така както прави винаги, макар невинаги да знае кое е най-доброто. А аз се чувствам ужасно зле заради цялата тази каша и задето се държа като най-отвратителната приятелка на света — защото желая онзи, който ни причини толкова неприятности. Искам да му се реванширам по някакъв начин — затова затварям за кратко очи и по телепатичен път го заливам с порой от червени лалета. Само че… вместо цветята, които си представих, той получава купчина деформирани, раздърпани и парцаливи червени петна, от които стърчат криви зелени стъбла. Това е най-ужасният букет, който някога съм създавала — прилича на рисунка на алкохолик, страдащ от паркинсон.

Той се извръща и ми хвърля поглед, изпълнен със загриженост. Джуд се възползва от краткото прекъсване и заявява:

— Вижте, мисля да… изчезвам. И така, Майлс…

Гипсът му се докосва до дланта на Майлс в нещо средно между плясване и ръкостискане.

— А, Евър…

Обръща се и погледът му се спира върху мен в продължение на няколко дълги секунди. Напълно достатъчни, за да започна нервно да се въртя; напълно достатъчни, за да привлекат вниманието на всички останали. Питам се дали не го прави нарочно, с цел Деймън да разбере, че съм се обърнала за помощ не към него, а към Джуд? Или пък наистина не може изобщо да лъже и в момента прави отчаян опит да скрие общата ни тайна.

А след това прехвърля вниманието си към Деймън и двамата си разменят тежки, многозначителни погледи, които не мога да разгадая. Обръща се едва когато Майлс му показва с жест, че ще го съпроводи до входната врата.

И това е напълно достатъчно да ме убеди да постъпя правилно. Да спра да отблъсквам Деймън, да си призная всичко и най-накрая да приема помощта, която ми предлага.

Обръщам се към него, стисвам ръката му и търся погледа му. Готова съм да му разкажа цялата отвратителна история, но думите замират на устните ми. Гърлото ми е толкова свито, че не мога да дишам. И признанието ми се превръща в пристъп на задух, придружен от кашлица, плюене и силно изчервяване.

Когато Деймън ме прегръща и ме пита дали съм добре, едва се сдържам да не го отблъсна. Все пак успявам, макар да се налага да призова на помощ цялата си сила. Свеждам глава, затварям очи и чакам пристъпът да премине. Разбрала съм, че вече не се контролирам — нито себе си, нито ситуацията, нищо. Чудовището се надига, вече напълно разбудено. То няма да позволи на Деймън да застане между мен и Роман.

Майлс затваря вратата след Джуд и се обръща към нас, като поклаща глава и въздъхва:

— Не-е, това изобщо не беше неловко. Ама хич!

Аз бръквам в чантата си и трескаво започвам да ровя из нея. Малката част от съзнанието ми, която все още може да разсъждава разумно, знае какво трябва да направя. Наясно е, че трябва да му връча прощалния подарък и да се разкарам оттук, преди да е станало прекалено късно. Преди странната магия напълно да ме завладее и да ме принуди да сторя нещо, за което със сигурност ще съжалявам. Защото Роман се приближава. Усещам го. И наистина трябва да се махна оттук, докато все още мога.

— Няма да оставаме дълго. Само исках да ти дам това.

Надявам се да не забележи треперенето на ръцете ми, когато му подавам подвързания с кожа дневник, който му купих. Съсредоточавам се в усилието да дишам бавно и дълбоко, решена да озаптя чудовището и да не му позволя да изскочи. Наблюдавам го, докато прокарва длан по подвързията и грапавата хартия на страниците. Опитвам се да прогоня нервността поне от гласа си:

— Знам, че вероятно ще опишеш в блога си цялото пътуване, но реших, че ако нямаш достъп до интернет или пък е нещо прекалено лично, може да го записваш тук.

Майлс се усмихва широко:

— Първо ми организираш купон, а сега и подарък? Направо ще ме разглезиш, Евър!

Но макар да му отвръщам с усмивка, всъщност изобщо не чувам думите му, нито разбирам значението им. Не обръщам внимание на абсолютно нищо друго… освен че Роман е тук.

В мига, в който го съзирам, натрапникът, когото и без това едва удържах, нахлува в мен и ме завладява. За част от секундата успява да потуши и малката искрица съзнание, която ми е останала, и моментално я замества с настойчив ритъм — сякаш барабани бият в цялото ми тяло — който става все по-силен и по-нетърпелив.

Ритъм, който няма да спре, преди аз и Роман да се слеем в едно.

Ръцете на Деймън ме притискат по-силно. Усетил е промяната в енергията ми и очевидно се тревожи. Застинал е напрегнато, готов веднага да реагира. Първо Миса, а после Марко и Рейф се сбогуват с Майлс. Хевън, облечена в лилава кадифена рокля, която подчертава блясъка на бледата й идеална кожа, внимателно наблюдава отстрани. Блестящите й очи се впиват в мен, а покритите й с пръстени ръце заплашително потропват на кръста й. Сигурна съм, че ако все още можех да видя аурата й, щях да се сблъскам със стена от най-яркото и наситено червено, което съществува.

Не че ми е необходимо да разчитам енергията й, за да разбера как се чувства или какво мисли. Сега тя е точно като мен — безсмъртна с ограничено зрение — вижда само едно нещо, има само една цел: Роман. Готова е на всичко, за да предяви и защити правата върху територията си.

Оглежда ме от глава до пети — бързо и надменно. Толкова е сигурна в силите си, толкова е самоуверена заради новопридобитите си способности, че присъдата е мигновена и жестока: не си заслужава да си губи времето с мен.

Тя се навежда към Майлс и леко го прегръща, след което бързо се отдръпва, когато Роман го сграбчва в една от онези кратки мъжки прегръдки и го потупва по гърба. С ръка все още на рамото му, той му напомня:

— И не забравяй: минаваш по Понте Векио, продължаваш по същата уличка, завиваш вляво, после още веднъж — пак вляво. Не можеш да я пропуснеш — голяма червена врата, пада се третата вдясно.

Очите му започват да блестят. Светват още по-силно, когато се обръща към Деймън и вижда как кръвта се оттегля от лицето му.

— Определено си струва разкарването, приятелче — можеш да ми вярваш! — Добавя, отново насочил вниманието си към Майлс. — По дяволите, питай Деймън! Хей, какво ще кажеш? Нали си струва? Сигурен съм, че знаеш за какво говоря!

Деймън отвръща на погледа му с присвити очи и стиснати зъби. Личи си, че се бори да запази спокойствие.

— Не мисля така.

Роман обаче само накланя глава и притваря леко клепачи, сякаш му намига, след което превключва на кокни жаргон с тежък акцент:

— Сигурен ли си за т’ва, брат? Щот да пукна, ако не съм, та виждал там преди!

— Съмнявам се — отвръща твърдо Деймън.

Думите му отекват като нещо окончателно и неподлежащо на съмнение, а погледът му е предизвикателен. Роман обаче само се разсмива и вдига ръце, сякаш се предава. После се обръща към мен:

— Евър.

И това е напълно достатъчно. Просто произнася името ми и аз се разтапям.

Разтапям се и се разтичам, напълно податлива и готова да го последвам, накъдето и да ме поведе.

Тръгвам към него, подмамена от стоманеносиния му поглед. С всяка стъпка все повече се приближавам към образите, които един по един изникват в ума му — онези, които е подготвил за мен. Образи, които преди биха ме отвратили и биха предизвикали у мен желание да го фрасна в най-слабата му чакра, за да се приключи с всичко. Но не и сега.

Сега оставам без дъх. Вбесявам се, че не мога да стигна при него достатъчно бързо.

Деймън се пресяга към мен — и наум, и физически — опитва се да ми изпрати послание, да ме издърпа обратно при себе си, но се оказва безсилен да го стори. Няма полза, мислите му са заглушени и объркани, нищо не се разбира. Просто безсмислена поредица от думи, от които изобщо не се интересувам.

Роман е единственото нещо, което в момента има значение за мен.

Той е слънцето, луната и звездите… той е всичко. Целият ми свят щастливо се завърта около него.

Правя още една крачка. Ръцете ми треперят, цялото ми тяло гори. Копнея за прегръдката му и хладния му допир. Вече не ме интересува кой ще ни види, какво ще си помислят останалите… Единственото, което искам, е да нахраня гладното чудовище, което ръмжи в мен.

Точно когато се каня да го направя обаче — когато решавам наистина да се хвърля напред, към него — той ме подминава плавно и уверено и се насочва към колата си. Оставя ме разтреперана, объркана, без дъх и с крака, които всеки миг ще се подкосят. Майлс стои до мен и се чуди какво да предприеме, а Деймън наблюдава загрижено сцената.

Усещам, че му се налага да призове цялата си воля, за да върне нещата в нормалното им русло — поне докато Майлс е тук, поне привидно. Използва темата, която обсъждахме преди:

— Вкусът на Роман по отношение на изкуството е меко казано… скучен. Придържай се към списъка, който ти дадох — и няма да сбъркаш.

Лицето му изглежда спокойно и безизразно, но за мен е ясно, че това е твърде далеч от истината. Енергията, която се излъчва от него, разкрива нещо съвсем различно.

Иска ми се да съм загрижена, както би следвало — така както и ще стане, когато в крайна сметка този пулс започне да отслабва и ме застигнат последствията от стореното току-що. Само че този ужасяващ момент е нещо твърде далеч в бъдещето. А точно в този миг, сега, единственото, за което мисля, е той.

Къде отива.

Дали тя е с него.

И как да ги спра.

Майлс явно иска да изглади нещата и да приключи с този разговор, защото заявява:

— Добре, разбрахме се по този въпрос. А сега какво ще кажете да отидем при останалите? Купонът продължава да тече. Приятелите ми от трупата са в стаята за игри, след малко ще представим най-интересните части от „Лак за коса“.

Деймън понечва да поклати отрицателно глава, но аз го изпреварвам. Не че кой знае колко искам да участвам в мюзикъл (и дори да го слушам — ако има как да избегна мъчението), но се налага да остана тук. Тук, в тази къща, където е безопасно. Ако изляза навън, ще тръгна след него, а след това няма да има връщане назад.

Освен това ми трябва нещо, с което да се разсея. Не мога да понеса въпросителния поглед на Деймън, нито нараненото му изражение. Трябва ми известно време, за да се успокоя и съсредоточа, така че да мога впоследствие да му разкрия странната и ужасна истина за случващото се с мен.

Затова за момента стисвам ръката му и го повеждам нагоре по стълбите. Надявам се енергийният воал, който трепти помежду ни, да прикрие лепкавата ми влажна кожа.

Когато влизам при останалите в стаята за игри, на лицето ми има усмивка, а ръката, с която им махвам, не трепери. Припомнила съм си основната тайна на добрата актьорска игра: всичко е маска… изграждането на образа от нищото… повтарянето на една и съща лъжа, докато сам си повярваш напълно — тогава и публиката ще я възприеме като реалност.