Терминален експеримент

ГЛАВА 7

— Здравейте — поздрави стройната чернокожа жена. — Добре дошли в Асоциацията за подпомагане на семейството. Аз съм Данита Крусън. Как предпочитате да ви наричам — Катерин или Кейти? — Тя беше с къса коса, беше облечена в бежово сако и подходяща по цвят пола и носеше две златни бижута с ненатрапваща се форма — идеалният образ на съвременната дама експерт в професията си.

Въпреки това Кейти беше объркана. Данита изглеждаше на не повече от двадесет и четири години. Кейти очакваше съветничката да е възрастна и безкрайно мъдра, а не с почти двадесет години по-млада от нея.

— Предпочитам Кейти. Благодаря, че ме приехте толкова скоро.

— Няма никакъв проблем, Кейти. Попълнихте ли формуляра за оценка на имотното състояние?

Кейти й подаде документите.

— Да. Парите не са проблем. Мога да платя пълната такса.

Данита се усмихна, като че ли това бяха думи, които не чуваше често.

— Прекрасно. — Усмивката й не предизвика бръчици в ъгълчетата на очите й и Кейти почувства завист. — И така какъв е проблемът?

Кейти опита да се успокои. Беше се измъчвала месеци наред от онова, което бе направила. „Божичко — помисли си тя. — Как можах да сглупя така?“ Но докато не видя Питър да плаче, тя не разбираше, че трябва да направи нещо, за да получи помощ. Не би могла да понесе да го нарани още веднъж по този начин. Кейти отпусна ръце в скута си и много бавно каза:

— Аз… аз изневерих на съпруга си.

— Разбирам — отвърна Данита. Тонът й звучеше с присъщата на професионалистите безпристрастност, в него липсваха каквито и да било осъдителни нотки. — Той знае ли?

— Да. Казах му. — Кейти въздъхна. — Това беше най-трудното нещо, което съм правила.

— Как го понесе той?

— Беше съсипан. Никога не съм го виждала така покрусен.

— Ядоса ли се?

— Беше вбесен. Но също така и много натъжен.

— Би ли ви?

— Какво? Не. Не, той не е съпруг, който злоупотребява с физическата си сила — въобще не е такъв.

— Не злоупотребява нито с физическата си сила, нито ви обижда с думи?

— Точно така. Винаги е бил много добър с мен.

— Но вие му изневерихте.

— Да.

— Защо?

— Не зная.

— Сега, след като казахте на съпруга си за това — продължи Данита, — как се чувствате?

Кейти помисли за миг, после леко вдигна рамене.

— По-добре. По-зле. Не зная.

— Очаквахте ли, че съпругът ви ще ви прости?

— Не — отговори Кейти. — Не. Доверието е нещо много важно за Питър… и за мен… Аз… аз очаквах, че бракът ни ще се разпадне.

— И случи ли се това?

Кейти погледна през прозореца.

— Не зная.

— Искате ли бракът ви да се разпадне?

— Не — абсолютно не. Но… но аз искам Питър да бъде щастлив. Той заслужава нещо по-добро.

Данита кимна.

— Той ли ви каза това?

— Не. Не, разбира се. Но това е вярно.

— Вярно е, че той заслужава нещо по-добро?

Кейти кимна.

— Вие, изглежда, сте добър човек. Защо казвате това?

Кейти не отговори.

Данита се наведе към нея.

— Бракът ви винаги ли е бил щастлив?

— О, да.

— Никога не сте се разделяли или нещо подобно?

— Не… всъщност разделихме се веднъж, докато бяхме гаджета.

— О? Защо?

Кейти вдигна леко рамене.

— Не съм сигурна. Срещахме се почти година, докато още следвахме. После един ден аз просто го изоставих.

— И не знаете защо сте постъпили така?

Кейти отново погледна през прозореца, като че искаше да поеме част от силата на слънчевата светлина. Затвори очи.

— Предполагам… не зная. Понякога си мисля, че не можех да повярвам на човек, който ме обича така безусловно.

— И го отблъснахте?

Кейти бавно кимна.

— Да, точно така.

— И сега отново го отблъсквате? Това ли е причината за вашата изневяра, Кейти?

— Може би — бавно отговори тя. — Може би.

Данита отново се наведе към нея и попита:

— Защо мислите, че никой не може да ви обича?

— Не зная. Искам да кажа — знам, че Питър ме обича. От дълго време сме заедно и това е постоянна величина в моя живот. Зная, че е така. И все пак, след всичките тези години, ми е трудно да го повярвам.

— Защо?

Кейти вдигна рамене.

— Защото съм си такава.

— Каква сте?

— Аз съм… нищо. Нищо особено.

Данита разпери пръсти.

— Звучи ми като че не сте твърде уверена в себе си.

Кейти обмисли тези думи.

— Да, сигурно е така.

— Но нали казвате, че сте учили в университет?

— О, да. Бях отлична студентка.

— Ами вашата работа — справяте ли се добре с нея?

— Да, поне според мен. Получавах повишение няколко пъти. Но работата ми не е тежка.

— И все пак ми се струва, че сте се справили добре през изтеклите години.

— Да, така мисля — отвърна Кейти. — Но това няма значение.

Данита вдигна вежди.

— Какво е вашето определение за нещо, които наистина има значение?

— Не зная. Може би нещо, което хората забелязват.

— Кои хора трябва да забележат това нещо?

— Просто хората.

— Вашият съпруг — той се казва Питър, нали? Забелязва ли Питър, когато вие постигнете нещо?

— О, да! Занимавам се с керамика като хоби — да можехте да го видите как кипеше от радост, когато направих изложба в една малка галерия миналата година. Винаги е бил такъв, опитвал се е да ме поощрява — още от самото начало. Дори организира увеселение-изненада в моя чест, когато се дипломирах с отличен успех.

— А вие гордеехте ли се с постижението си?

— Просто бях доволна, че следването в университета завърши.

— Семейството ви гордееше ли се с вас?

— Да.

— Майка ви?

— Да. Да, тя се гордееше с мен. Дойде на церемонията при връчването на научната ми степен.

— Ами баща ви?

— Не, тогава той не присъства.

— Той гордееше ли се с вас?

Последва къс, остър смях.

— Кажете ми, Кейти, гордееше ли се баща ви с вас?

— Да, сигурно се е гордял. — В гласа й се долавяше напрежение.

— Наистина ли?

— Не зная.

— Защо не знаете?

— Никога не ми е казвал.

— Никога ли?

— Баща ми не е човек, който… излага на показ чувствата си.

— Това безпокоеше ли ви, Кейти?

Кейти вдигна вежди.

— И отговорът ми трябва да бъде честен?

— Разбира се.

— Да, това много ме безпокоеше. — Тя се опитваше да запази спокойствие, но гласът й потрепери под напора на чувствата. — Това ме измъчваше ужасно. Каквото и да направех, той никога не намираше дума да го похвали. Ако в бележника ми имаше шестици и петици, приказваше за петиците. Никога не дойде на представленията на училищния оркестър, в който свирех. Дори и днес смята, че заниманията ми с керамиката са пълна глупост. И никога не е…

— Какво не е?

— Нищо.

— Моля ви, Кейти, кажете ми за какво мислите.

— Нито веднъж не ми е казвал, че ме обича. Даже и картичките, които изпращаше за рождения ми ден — мама ги избираше вместо него, а той ги подписваше „Татко“, а не „С обич, татко“. Само „Татко“.

— Жалко — каза Данита.

— Опитвах се да го направя щастлив. Опитвах се да го накарам да се гордее с мен. Но каквото и да направех, все едно ме нямаше.

— Опитвали ли сте се някога да обсъдите това с баща си?

— Никога не съм обсъждала нищо с баща ми.

— Сигурна съм, че не е искал да ви нарани.

— Но го правеше. Както сега аз нараних Питър.

Данита кимна.

— И постъпихте така, защото чувствахте, че баща ви никога не ви е обичал?

— Да, предполагам.

— Но смятате, че Питър много ви обича?

— Ако го познавахте, нямаше да ме питате. Хората винаги разправят колко ме обича и колко му личи.

— Питър казва ли ви, че ви обича?

— О, да. Не всеки ден, разбира се, но често.

Данита се облегна на стола си.

— Може би проблемите ви с Питър са свързани с проблемите между вас и вашия баща. Може би дълбоко в себе си вие чувствате, че никой не може да ви обикне, защото баща ви е накърнил самочувствието ви. И когато сте намерили мъж, който ви обича, не сте могли да повярвате в това и сте се опитали — и все още се опитвате — да го отблъснете.

Кейти замря.

— За жалост това е твърде често срещан сценарий. Дори днес ниското самочувствие сред жените е огромен проблем.

Кейти хапеше долната си устна.

— Трябва да осъзнаете, че не сте лишена от истински ценности, Кейти. Трябва да откриете истинската си стойност и да виждате у себе си всички онези прекрасни качества, които Питър открива във вас. Питър не ви потиска, нали?

— Не. Никога не го е правил. Както казах, той ме подкрепя във всяко отношение.

— Съжалявам, че отново ви зададох този въпрос. Просто защото жените често се омъжват за мъже, които приличат на техните бащи, точно както мъжете се женят за жени като своите майки. Значи Питър не е като баща ви?

— Не. Ни най-малко. Но Питър ме преследваше. Не зная какъв мъж търсех. Даже не зная дали въобще съм търсела някакъв. Мисля… мисля, че просто исках да ме оставят на мира.

— Ами мъжът, с когото сте имали връзка? Той ли беше човекът, какъвто търсехте?

Кейти изсумтя.

— Не.

— Не изпитвахте ли привличане към него?

— О, Ханс е симпатичен. В усмивката му има нещо обезоръжаващо. Но аз не бях пленена от чара му.

— Той добре ли се отнасяше към вас?

— Приказваше убедително, но човек може веднага да се досети, че не влага нищо в думите си.

— И все пак това е дало резултат.

Кейти въздъхна.

— Той беше настоятелен.

— Този Ханс напомняше ли ви за вашия баща?

— Не, разбира се — незабавно отговори Кейти, но после замълча. — Е, всъщност между тях има известна прилика. Питър би казал, че и двамата са тъпи полови атлети.

— Държеше ли се Ханс добре с вас, докато траеше връзката ви?

— Беше ужасен. Не ми обръщаше внимание седмици наред, докато очевидно бе обвързан с някоя друга жена.

— Но когато се връщаше при вас, вие му отговаряхте.

Тя въздъхна.

— Зная, че беше глупаво от моя страна.

— Не ви осъждам, Кейти. Просто искам да разбера какво се е случило. Защо продължихте да се връщате при Ханс?

— Не зная. Може би…

— Да?

— Може би защото Ханс повече приличаше на човека, какъвто заслужавах.

— Защото се отнасяше с вас ужасно.

— Да, може и така да се каже.

— Защото се отнасяше с вас както вашият баща.

Кейти кимна.

— Трябва да направим нещо за вашата самооценка, Кейти. Трябва да ви накарам да осъзнаете, че заслужавате хората да се отнасят с уважение към вас.

Гласът на Кейти прозвуча колебливо:

— Но аз не мога…

Въздишката на Данита приличаше на шепот.

— Тъкмо в това се състои нашата работа.

Късно същата вечер Питър и Кейти седяха във всекидневната стая — Питър на дивана, а Кейти — на любимото си място в отсрещната страна на стаята.

Питър не знаеше какво ще се случи, какво ще му донесе бъдещето. Все още се опитваше да се справи с положението. Винаги се беше стремил да бъде добър съпруг, да се интересува истински от работата на жена си. Беше преценил, че в това отношение няма причина да се променя и както често правеше в миналото, попита:

— Как беше на работа?

Кейти остави електронната си книга и го погледна. После каза:

— Добре. Тоби донесе пресни ягоди.

Питър кимна.

— Но — продължи тя — аз си тръгнах по-рано.

— О?

— Ами… посетих една съветничка по въпросите на семейството.

Питър беше изненадан.

— Искаш да кажеш някакъв терапевт?

— Да, нещо такова. Работи в Асоциацията за подпомагане на семейството — намерих ги в телефонния указател.

— Съветничка… — измърмори Питър, обмисляйки значението на думата. Очарователно. Той погледна Кейти в очите. — Щях да дойда с теб, ако ме беше помолила.

Усмивката й беше краткотрайна, но изпълнена с топлота.

— Зная, че щеше да го направиш. Но аз… аз исках да изясня някои неща за себе си.

— Как мина?

Тя наведе поглед.

— Мисля, че добре.

— Така ли? — Питър загрижено се наведе напред.

— Разстроих се малко. — Тя отново вдигна очи. Гласът й прозвуча несигурно. — Мислиш ли, че имам ниско самочувствие?

Питър замълча за миг.

— Аз… аз винаги съм мислил, че може би се подценяваш. — Знаеше, че не бива да стига по-далеч.

Кейти кимна.

— Данита — така се казва съветничката — смята, че това е свързано с отношенията между мен и баща ми.

Първата мисъл, която хрумна на Питър, беше да направи злостно подигравателен коментар на фройдизма. Ала после осъзна изцяло значението на онова, което беше казала Кейти, и заяви:

— Тя има право. Не съм го забелязал досега, но, разбира се, тя има право. Баща ти се отнася към теб и сестра ти като към измет. Като че сте квартиранти в къщата му, а не негови деца.

— Знаеш ли, че Мариса също е подложена на терапия?

Питър не знаеше, но кимна утвърдително.

— Да, в това има смисъл. За Бога, та как би могла да изградиш положителна оценка за собствената си личност, като си пораснала в такава среда? Ами майка ти… — Питър видя, че лицето на Кейти стана сурово, и спря. — Съжалявам, колкото и да я харесвам, не бих могъл да кажа, че Бани е… нека се изразя така: тя не е идеалният образец на жената от двадесет и първи век. Никога не е работила извън къщи и струва ми се, че в крайна сметка баща ти не се е отнасял по-добре към нея, отколкото към теб или сестра ти.

Кейти не каза нищо.

Сега всичко това беше очевидно.

— По дяволите баща ти — каза Питър, изправи се и закрачи из стаята. Спря и се взря в рисунката на Алекс Колвил. — Дявол да го вземе този човек.