Терминален експеримент

ГЛАВА 36

Дух, двойникът на безсмъртната душа на Питър Хобсън, продължаваше да наблюдава еволюцията на изкуствения живот, създаден от Саркар. Процесът го очароваше.

Не беше просто игра.

Беше живот.

Но на бедния Саркар толкова му липсваше въображение. Програмите му бяха банални. Някои просто произвеждаха клетъчни автомати, други създаваха форми, които напомняха насекоми. О, сините рибки бяха впечатляващи, ала въобще не бяха така сложни като истинските риби; при това рибите не бяха господстващата форма на живот на земята от повече от триста милиона години.

Дух искаше да постигне повече. Много повече. В края на краищата сега той можеше да се справи със ситуации много по-сложни от онези, които бяха по силите на Саркар, пък и разполагаше с всичкото време на вселената.

Но преди да започне, той дълго мисли — обмисляше точно какво иска да постигне.

И след като определи критериите си за подбор, се зае да създаде онова, което желаеше.

Питър беше решил да се откаже от романите за Спенсър поне временно. До известна степен се срамуваше от факта, че Контрол, неговият двойник, чете Томас Пинчън. Огледа лавиците във всекидневната и намери „Приказка за двата града“ — книга, която баща му беше подарил като тийнейджър. Все не му бе оставало време да я прочете, но за негово изумление това беше единственото класическо произведение, което успя да открие в къщата: отдавна бяха отминали дните, когато четеше Марлоу и Шекспир, Декарт и Спиноза. Разбира се, можеше да извика всяко заглавие, което пожелаеше, от електронната мрежа — една от хубавите черти на класическите творби бе, че те бяха обществено достояние. Но напоследък прекарваше прекалено много време в тесен контакт със съвременните технологии. Щеше му се да почете истинска стара, оръфана книга. Кейти седеше на дивана, хванала в ръце електронно устройство за четене. Питър седна до нея, отвори коравата подвързия на книгата и започна да чете:

Питър се усмихна: ето изречение, достойно за двойника Дух. Вероятно фактът, че на писателя му се плаща на дума, можеше да се сравнява с това да си мъртъв: и в двата случая дадена мисъл можеше да бъде разтягана до безконечност.

Усети, че Кейти е оставила електронното устройство и се взира в него, и я погледна въпросително.

— Онази детективка, Файлоу, отново дойде да ме разпитва в службата — каза Кейти и отметна черната си коса зад ушите.

Питър затвори книгата.

— Няма ли да те оставят на мира!

Кейти кимна.

— И аз искам същото… Не бих могла да кажа, че е досадна. Но смята, че има връзка между смъртта на татко и убийството на Ханс.

Питър удивено поклати глава.

— Смъртта на баща ти се дължи на аневризъм или на нещо от този род.

— И аз си мислех така. Но детектив Файлоу казва, че може би е убит преднамерено. Лекувал се е с антидепресивен медикамент, наречен фенелзин и…

— Род? Да се лекува с атнидепресанти?

Кейти кимна.

— Аз също бях изненадана. Детектив Файлоу казва, че е консумирал някаква храна, каквато не бива. Поради това кръвното му налягане се е увеличило неимоверно много.

— Това сигурно е нещастен случай — отбеляза Питър. — Може би не е обърнал внимание или просто е разбрал погрешно съветите на лекаря.

— Татко беше изключително педантичен човек, знаеш това. Детектив Файлоу смята, че някой е фалшифицирал поръчката му.

Питър не можеше да повярва.

— Наистина ли?

— Тя казва така. — Секундна пауза. — Спомняш ли си Жан-Луи Десал?

— Удара ли?

— Какъв удар?

— Такъв беше прякорът му в университета. На челото му изпъкваха две вени, когато приказваше. Винаги мислехме, че ще получи мозъчен удар. — Питър погледна през прозореца на всекидневната. — Десал Удара. Господи, не съм се сещал за него от години. Какво ли е станало с него?

— Очевидно е лекар. Вероятно е използвана неговата сметка, за да бъде получен достъп до медицинския картон на татко.

— Та какво би могъл да има Удара срещу баща ти? Искам да кажа, по дяволите, та те дори не са се познавали.

— Детектив Файлоу смята, че някой друг е използвал сметката на Десал.

— Разбирам.

— И — продължи Кейти, — детективката знае за мен и Ханс.

— Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Това не е нейна работа. Но някой го е направил.

— Знаех си, че всички в твоята компания са запознати със случая. — Питър удари облегалката на креслото. — По дяволите!

— Повярвай ми — каза Кейти. — Аз се чувствам също така неловко, както и ти.

Питър кимна.

— Зная. Съжалявам.

Гласът на Кейти беше предпазлив, като че опипваше почвата;

— Непрекъснато си мисля кой би могъл да има нещо против Ханс и баща ми едновременно.

— Имаш ли някакви предположения?

Тя го гледа в продължение на един безкраен миг и накрая просто каза:

— Ти ли го направи, Питър?

— Какво?

Кейти преглътна мъчително.

— Ти ли организира убийството на баща ми и на Ханс?

— По дяволите, що за глупости!

Кейти не каза нищо.

— Как можеш да помислиш подобно нещо?

Тя поклати глава. По лицето й прелетяха различни емоции — трепет, че е трябвало да зададе такъв въпрос; страх от отговора; нотка срам, че е мислила за това, и накрая зараждащ се гняв.

— Не зная — отвърна Кейти, без да овладее докрай гласа си. — Просто така… струва ми се, че имаш някакъв мотив.

— За Ханс може би, но за баща ти? — Питър разпери ръце. — Ако убивах всеки, когото смятам за идиот, ще затънем в камари трупове.

Кейти не отговори.

— Освен това — продължи Питър, изпитвайки нужда да прогони тишината — вероятно има мнозина вбесени съпрузи, които с нетърпение биха желали да видят Ханс убит.

Кейти го погледна в очите.

— Дори това да е вярно, никой от тях не би искал смъртта на баща ми.

— Тази тъпа детективка ти внушава параноични мисли. Кълна се — не съм убивал нито баща ти, нито… — той произнесе името със стиснати челюсти: — нито Ханс.

— Но ако детектив Файлоу е права, някой е уредил двамата да не са повече между живите…

— Не съм аз. Боже Господи, за какъв ме вземаш?

Кейти поклати глава.

— Съжалявам. Зная, че не би направил нищо подобно. Просто ми се струва, че човек с твоето положение би могъл да извърши подобно нещо, ако… ако не е като теб. Това е.

— И ти казвам… о, Боже!

— Какво?

— Нищо.

— Не, нещо не е наред. Кажи ми.

Питър стана.

— По-късно. Трябва да поговоря със Саркар.

— Със Саркар ли? Нима мислиш, че той носи отговорност за убийствата?

— За Бога, не! Та Ханс не е написал „Сатанински строфи“.

— Но…

— Трябва да тръгвам. Ще се върна късно. — Питър взе палтото си и се отправи към външната врата.

Питър караше по улица „Поуст“ към авеню „Бейвю“.

Задейства телефона в колата и натисна бутона за автоматично избиране номера на Саркар. Отговори жена му.

— Ало?

— Здравей, Рахеема. Питър е.

— Питър! Радвам се да те чуя.

— И аз. Саркар вкъщи ли е?

— Да, на първия етаж. Гледа хокейния мач.

— Мога ли да поговоря с него? Въпросът е много важен.

— Божичко! — възкликна Рахеема и тъжно добави: — Никога не мога да го накарам да разговаря с мен, докато гледа мач. Почакай една секунда.

Най-сетне прозвуча гласът на Саркар.

— Шест на шест. Сега играят продължение и важи правилото за внезапната смърт — който допусне гол, губи мача. Дано онова, което ще ми кажеш, е наистина много важно.

— Съжалявам — каза Питър. — Но, слушай, чете ли във вестника за онова убийство, при което жертвата беше осакатена? Преди няколко седмици?

— Да, мисля, че четох.

— Жертвата е един от колегите на Кейти.

— Разбрах.

— И… — започна Питър и спря.

— Да?

„Той е най-добрият ти приятел — помисли Питър. — Най-добрият.“ Почувства леко гадене. Вечерите, когато седяха един срещу друг в ресторанта… как да му го каже по телефона?

— Кейти е имала интимна връзка с него.

Саркар бе смаян.

— Наистина ли?

Питър си наложи да изрече единствената дума:

— Да.

— О! — възкликна Саркар.

— Също така знаеш, че бащата на Кейти умря наскоро.

— Разбира се. Това ме покруси.

— Не съм сигурен, че мога да кажа същите думи — отвърна Питър, спирайки за кратко пред един червен светофар.

— Какво искаш да кажеш?

— От полицията предполагат, че смъртта му е настъпила в резултат на убийство.

— Убийство ли!

— Да. И колегата на Кейти, и баща й са убити.

— О, Аллах!

— Аз не съм ги убил — каза Питър.

— Разбира се, че не си.

— Но исках да умрат. И…

— Заподозрян ли си в извършването на убийствата?

— Предполагам, че да.

— Но не си ги извършил, нали?

— Не. Не поне във варианта, където представлявам човек от плът и кръв.

— Във варианта… о, Аллах!

— Точно така.

— Ще се видим в „Огледален образ“ — каза Саркар и затвори.

Питър зави по следващата пряка.

Питър живееше по-близо до сградата на компанията „Огледален образ“ от Саркар. Освен това бе тръгнал по-рано, така че му се наложи да чака Саркар цели тридесет минути на паркинга, където имаше една-единствена друга кола.

Тойотата на Саркар спря до мерцедеса на Питър. Питър чакаше, слязъл от колата.

— Кленовите листа победиха — обяви Саркар. — Чух го по радиото, докато идвах насам.

Неуместна информация. Саркар търсеше някаква стабилност в хаоса… Питър само кимна.

— Значи мислиш… мислиш, че един от двойниците… — Саркар се боеше да изрече гласно мисълта си.

Питър пак кимна.

— Може би. — Тръгнаха към стъкления вход на сградата, където се намираха кабинетите на „Огледален образ“. Саркар притисна палеца си върху правоъгълника на апаратурата „ФАЙЛ“, която разчиташе пръстовите отпечатъци. — Има неоспоримо доказателство, че медицинският картон на тъста ми е бил проучен. За целта е използвана сметка, принадлежаща на човек, когото познавах в университета.

— О! — Вървяха по дълъг коридор. — И все пак извършителят би имал нужда от парола и разни други средства, за да преодолее защитата на системата.

— В университета в Торонто име на сметката се дава по следния начин: добавят инициала от малкото име към фамилията. А що се отнася до паролата — тази практика се възприема още от първия ден, когато установят, че не присъстваш на упражнения: паролата е фамилията на студента, като буквите се написват в обратен ред. Винаги ти казват да я промениш, но мнозина не го правят. Ако някой от моите двойници е търсил начин да проникне в медицинската база данни, вероятно е опитвал с произволно взети имена на студенти по медицина, които аз съм познавал навремето. После е проверил дали все още използват старата парола и име на сметката.

Стигнаха пред компютърната лаборатория. Саркар докосна с палец правоъгълника на апаратурата „ФАЙЛ“. Заключващите механизми са размърдаха и тежката врата шумно се плъзна встрани.

— Първо трябва да изключим двойниците от мрежата — каза Саркар.

Питър се намръщи.

— Какво има? — попита Саркар.

— Ами… не ми се ще — отговори Питър. — На първо място — по всяка вероятност само един от двойниците е виновен; не е нужно да пострадат и другите.

— Нямаме време да си играем на детективи. Трябва да прекратим всичко това преди виновният двойник да извърши ново убийство.

— Мислиш, че ще убива още? Разбирам защо е убит Ханс и макар че самият аз не бих извършил такова нещо, не мога да кажа с ръка на сърцето, че съжалявам за смъртта му. Разбирам дори защо е убит тъст ми. Не не искам никой друг да умира. О, има разни хора, които са ми причинявали зло, мамили са ме или са правели живота ми непоносим, но ти казвам честно, че не искам нито един от тях да бъде убит.

— Събуди се, Питър. От наша страна ще бъде престъпление, ако не ги изключим.

— Имаш право, разбира се — съгласи се Питър. — Давай да свършваме и тази работа.