Терминален експеримент

ГЛАВА 37

Саркар изпука нервно ставите на пръстите си, премести стола през конзолата на главния компютър и заговори в микрофона:

— Искам връзка.

— Името, чрез което се осъществява връзката?

— Саркар.

— Здравей Саркар. Команда?

— Изтриване без никакви допълнителни забележки: всичките файлове в поддиректориите „Контрол“, „Дух“ и „Амбротос“.

— Потвърждавате ли командата „Изтриване“?

— Да.

— Невъзможно е командата да бъде изпълнена. Файловете могат единствено да бъдат прочетени.

— Изключете опцията „прочит“ за всички символи, файлове и поддиректории, които споменах.

— Достъпът до символите се осъществява посредством парола.

— Парола: Абу Юсуф.

— Неправилна парола.

Саркар се обърна към Питър.

— Това е единствената парола, която използвам напоследък.

— Опитай пак.

— Парола: Абу Юсуф. — Той изрече името буква по буква.

— Неправилна парола.

— Кой затвори достъпа до файловете? — попита Саркар.

— Хобсън, Питър Дж. — отговори компютърът.

Сърцето на Питър заби лудо.

— О, дявол да го вземе!

— Покажи на екрана статистическите данни за използване на сметките, Хобсън, Питър Дж. — каза Саркар.

На екрана се появи списък от дати и време на извършване на финансовите операции. Саркар удари с длан по върхността на бюрото.

— Виждаш ли това? Точка девет-девет-девет? Режим на действие — проучване. Някой е използвал сметката ти, но е получил достъп отвътре — действайки вътре в системата.

— По дяволите! — Питър се наведе към микрофона. — Искам връзка.

— Име, чрез което се осъществява връзката?

— Фобсън.

— Здравей, Питър. Да прекратя ли връзките с другите точки?

— С какви други точки?

— Свързан си с точка нула-нула-едно, а също така с точка девет-девет-девет.

— Да — отговори Питър. — Непременно. Прекрати връзката с точката девет-девет-девет.

— Прекратяването на връзката невъзможно.

— Дявол да го вземе! — измърмори Питър и се обърна към Саркар. — Възможно ли е втората връзка да отмени действието на първата?

— Не. Последната точка, с която си се свързал, има предимство.

— Добре — отговори Питър и потри ръце. — Относно директориите и файловете, посочени по-рано от Саркар. Освободи достъпа до символите.

— Парола?

— Парола: Мугато.

— Неправилна парола.

— Парола: Сайбок.

— Неправилна парола.

— По дяволите! — Питър погледна Саркар. — Това са единствените две пароли, които използвам.

— Двойниците няма да ни позволят да ги изтрием — изсумтя Саркар.

— Можем ли да изключим цялата компютърна система?

Саркар кимна и заговори пред микрофона:

— Прекрати действието на системата изцяло.

— Понастоящем системата действува. Потвърждавате ли зададената команда?

— Да. Прекрати действието на системата изцяло.

— Парола?

— Парола: Абу…

Край микрофона примигна червена лампа. Саркар отново удари с длан по масата.

— Изключили са опцията компютърът да реагира на команди, зададени в говорен режим.

— Божичко! — измърмори Питър.

— Но това е глупаво — възкликна Саркар. — Все още можем да изключим електрозахранването. — Той протегна ръка към телефона и набра трицифров номер.

— Сектор „Поддръжка“ — отговори женски глас от другата страна на линията.

— Ало — каза Саркар. — Зная, че е късно. Обажда се доктор Мухамед. Тук имаме… малък проблем. Необходимо е да изключите електрозахранването на всички компютри в моята компания.

— Да го прекъснем ли, господине?

— Да, разбрали сте ме правилно.

— Добре — отговори жената. — Това ще отнеме няколко минути. Ала знаете, че секторът за обработка на данни работи в режим НЗМ — тоест: непрекъснато захранване с мощност. Известно време захранването ще продължи посредством батерии.

— Колко време?

— При положение че са включени всички агрегати — само шест или седем минути — това е достатъчно: уредите ще издържат краткотрайна липса на захранване.

— Можете ли да изключите НЗМ?

— Разбира се, ако желаете. Но изключването на НЗМ е физически акт — трябва да извадим щепсела от контакта. Не мога да го направя, защото в момента съм единственият дежурен в сектора. Мога ли да възложа на някого да изпълни тази задача утре?

— Случаят е спешен — заяви Саркар. — Не можете ли да дойдете? С мен има още един човек, ако онова, от което имате нужда, е просто определен брой хора.

— Добре. Искате ли да спра електричеството в цялата сграда, преди да пристигна?

— Не. Ще го направим, когато прекратим НЗМ на компютрите. — Той покри с ръка слушалката и каза на Питър:

— Това означава, че всичко ще престане да функционира в един и същ миг. Така двойниците няма да получат никакво предупреждение.

Питър кимна.

— Както желаете, господине — обади се жената. — Ще пристигна след няколко минути.

Саркар остави телефонната слушалка.

— Какво ще правиш, като изключим електрозахранването? — попита Питър.

Саркар вече беше седнал на пода и се опитваше да снеме модула със захранващите кабели, разположен под масата, на която стоеше компютърът.

— Ще извадя оптичните агрегати, записващи данни върху магнитната лента, и ще ги свържа към тестовия стенд. Бих могъл да извличам информация от тях постепенно — малко по малко, ако е нужно. Ще използвам лазер „Нортън“, така че…

Телефонът иззвъня.

— Може ли да отговориш? — каза Саркар — бореше се с някаква гайка.

Екранът на видеофона изписа съобщение, че обаждането ще бъде осъществено единствено чрез звуков сигнал. Питър вдигна слушалката.

— Ало?

Възцари се тишина, нарушавана единствено от пращене на статичното електричество, после прозвуча глас: без съмнение механичен.

— Ало?

Питър се ядоса. Ненавиждаше игричките, които някои си устройваха с компютъризираните телефони. Тъкмо щеше да затръшне слушалката, когато чу следващата дума:

— Пи-тър.

За част от секундата, преди телефонната слушалка да падне върху вилната, Питър осъзна, че дори ако компютърът, който го беше набрал, е включен към вътрешния телефонен указател на фирмата, е просто невъзможно някой да знае, че може да го намери на този номер. Отново вдигна слушалката до ухото си и попита:

— Кой е?

Хвърли поглед към светналите лампички на телефона.

Обаждането не беше от сградата на фирмата — пристигаше по външна линия.

— Кой ли се обажда? — повтори гласът сух, механичен — Ти самият се обаждаш.

Питър погледна слушалката, като че беше змия.

От нея долетяха още думи, всяка разделена от следващата с пращене, предизвикано от статичното електричество.

— Не очакваш от нас да останем натикани в тясното пространство на тази компютърна лаборатория, нали?

След няколко минути пристигна служителката от сектор „Поддръжка“. Носеше кутия инструменти.

— Готови ли сте? — попита тя.

— Не — отговори Саркар. Гласът му беше измъчен. — Съжалявам, че ви извикахме чак тук. Вече не е нужно да изключваме НЗМ в компютърния сектор, както и захранването в цялата сграда.

Жената изглеждаше изненадана.

— Както желаете.

— Приемете извиненията ми — каза Саркар.

Тя кимна и си тръгна.

Питър и Саркар останаха сами, вперили поглед един в друг. Бяха изумени.

— Наистина загазихме, нали? — каза накрая Питър.

Саркар кимна.

— По дяволите — изруга Питър. — По дяволите! — Последва дълга пауза. — Няма никакъв начин да ги изключим, след като са в електронната мрежа, нали?

Саркар поклати глава.

— И какво ще правим? — попита Питър.

— Не зная — отговори Саркар. — Не зная.

— Ако знаехме кой от двойниците е отговорен за убийствата, може би щяхме да намерим начин да го изолираме. Но, дявол да го вземе, как да го открием?

— Чрез различния морал на всеки един от тях — отвърна Саркар.

— Какво?

— Чувал ли си за Лорънс Колбърг?

Питър поклати глава.

— Бил е психолог и е правил изследвания върху начини на разсъждение, обусловени от нравствеността. Проучих трудовете му, когато подготвях експертна система за института по психиатрия „Кларк“.

— И оттук следва?

— Оттук следва, че цялата бъркотия е въпрос на морал — защо един от двойниците ти се държи различно от другите. Убеден съм, че ключът към загадката кой от двойниците е виновен, е свързан с природата на човешката нравственост.

Всъщност Питър не го слушаше.

— Можем ли да заличим копията по някакъв друг начин?

— Не и сега, когато са в електронната мрежа. Слушай, ти вероятно имаш право: трябва да определим кой от двойниците е виновен. Нека сега ти задам един въпрос.

— Какъв?

Саркар замълча, припомняйки си нещо.

— Да приемем, че съпругата на някой човек е болна от неизлечима болест. Но все пак животът й може да бъде спасен от лекарство, което струва двадесет хиляди долара.

— Каква връзка има това с нашия случай?

— Само слушай — това е един от тестовите сценарии на Колбърг. Да предположим, че съпругът е успял да събере само десет хиляди долара, но аптекарят е отказал да му даде лекарството, макар че съпругът е обещал да изплати останалата част от цената по-късно. Мъжът открадна лекарството, за да спаси живота на жена си. Каква е постъпката на съпруга от гледна точка на морала: правилна или погрешна?

Питър се намръщи.

— Правилна е, разбира се.

— Но защо? Именно това е ключът.

— Не… не зная. Просто е така.

Саркар кимна.

— Подозирам, че всеки двойник ще посочи в отговор различна причина. Колбърг е определил шест нива на разсъждение, при които определящ фактор е нравствеността. На най-ниско човек смята, че постъпва морално, когато избягва наказанията. Най-високо ниво, което според Колбърг са достигнали гиганти на нравствеността като Ганди и Мартин Лутър Кинг, е онова, при което моралното поведение се основава на абстрактни етически принципи. На този етап външните закони, насочени срещу кражбата, са ненужни; твоят собствен вътрешен морален кодекс ти диктува, че трябва да цениш живота на ближния повече, отколкото всякакви репресии, които самият ти може да понесеш заради извършеното престъпление.

— Ами аз вярвам тъкмо в това.

— Махатма Хобсън — отбеляза Саркар. — Бихме могли да предположим, че двойникът Контрол, ще споделя същата гледна точка. Но Колбърг открил, че престъпниците са на по-ниско ниво по отношение на нравствените разсъждения, отколкото непрестъпниците на същата възраст, които имали еднакъв коефициент на интелигентност. Бихме могли да фиксираме Амбротос на най-ниското първо ниво — нивото на избягване на наказанията.

— Защо?

— Безсмъртното същество ще живее вечно, ала може да изтърпява завинаги присъдата „доживотен затвор“. Мисълта за подобна присъда би била ужасяваща за него.

— Но колко често произнасят присъдата доживотен затвор? Знаеш старата пословица: „Не прави престъплението, когато не можеш да останеш в затвора толкова години, на колкото ще те осъдят“. Е, Амбротос може съвсем лесно да си помисли, че е възможно да направи всякакво престъпление, защото в крайна сметка може да остане в затвора толкова време, на колкото го осъдят.

— Логичен довод — каза Саркар. — Но аз все още мисля, че виновният е той. Хората казват: „Времето лекува всички рани“, но може би ако знаеш, че ще живееш вечно, би пожелал да се справиш с всяко нещо, което ще измъчва ума ти векове наред.

Питър поклати глава.

— Не смятам така. Виж, щом убийството е ужасяващо престъпление за мен, то би било немислимо за безсмъртния ми двойник, който знае, че животът може да продължава вечно. Защото убийството е най-отвратителното зверство, нали?

Саркар въздъхна.

— Може би. Предполагам, че може да се разсъждава и по двата начина. Но какво ще кажеш за Дух? И неговите нравствени разсъждения могат да бъдат фиксирани на ниско ниво. Макар че Дух е мъртъв, ние не сме създали за него имитация нито на рая, нито на ада. Затова вероятно той смята, че се намира в чистилището. Може би вярва, че ако се държи добре, ще бъде допуснат в рая… Второто ниво според Колбърг определя нравствената постъпка като акт, чрез който човек придобива награди.

Питър отново поклати глава.

— Не вярвам в съществуването на рая и ада.

Саркар опита нов подход:

— Добре. Помисли тогава върху следния вариант: убийството е престъпление, причинено от страст, а страстта е проява на слабостта на плътта и кръвта. Отстрани секса от човешката психика и тогава няма да имаш мотив, който би те подтикнал да убиеш развратника. Това е довод, доказващ невинността на Дух, и чрез процеса на елиминиране сочи вината на Амбротос.

— Може би — отвърна Питър. — От друга страна, Дух знае, че съществува живот след смъртта — самото негово съществуване доказва това. Следователно за него убийството би било не чак толкова ужасно престъпление, колкото е за Амбротос — защото убийството не е окончателен край за жертвата. Така Дух с много по-голяма вероятност би се чувствал съвсем удобно като извършител на убийства.

Саркар безсилно въздъхна.

— Значи и при Дух са възможни две тълкувания. — Той погледна часовника си. — Виж, не можем да направим нищо повече тук. Всъщност вероятно не ще можем да направим нищо, където и да се намираме. Да се приберем. Утре е събота. Ще дойда у вас към десет часа и ще се опитаме да решим какво да предприемем.

Питър уморено кимна.

— Но първо… — Саркар измъкна портфейла си, взе две банкноти по петдесет долара и ги даде на Питър.

— Това пък защо?

— Миналата седмица ми даде сто долара на заем. Искам да съм сигурен, че двойниците ти няма да имат причина да ме намразят. Преди да си тръгнем, изпрати съобщение в мрежата и им кажи, че съм ти върнал парите.