Терминален експеримент

ГЛАВА 12

Питър отново се почувства като ученик, участващ в някаква лудория на приятелска банда, като например — да облекат с дрехи някое животно. Той пристъпи към една от кравите и леко я помилва по врата. От години не беше заставал толкова близо до крава; беше израснал в Реджайна, но все още имаше роднини, които притежаваха ферми из Саскачеуан, където като момче бе прекарвал летните ваканции.

Като всички крави и тази имаше огромни кафяви очи й влажни ноздри. Докосването на Питър, изглежда, въобще не я обезпокои, и така, без повече врява, той внимателно закрепи с ремъци върху главата й модифицирания шлем на скенера. Животното измуча срещу него по-скоро от изненада, отколкото за да изрази някакъв протест. Дъхът му беше отвратителен.

— Тази ли ще е, докторе? — попита отговорникът на смяната.

Питър отново погледна кравата. Беше му мъчно за нея.

— Да.

В тази кланица обикновено животните бяха зашеметявани с електрически заряд, преди да ги убият. Но този метод щеше да претовари скенера на Питър. Затова точно тази крава щеше да бъде доведена до безчувствено състояние посредством въглероден двуокис, след това щяха да я обесят и едва тогава щяха да й прережат гърлото, за да разфасоват месото. Питър бе виждал много хирургически операции, ала клането бе винаги непоносимо за него. Беше изненадан как го разстройва убиването на някое животно. Отговорникът на смяната го покани да огледа цялата кланица, но Питър нямаше куража да го стори. Накрая просто си взе специалния шлем, стоял върху главата на животното, прибра записващото оборудване, благодари на хората, на които бе причинил неудобство, и се отправи към офиса си.

Остатъка от деня прекара, изследвайки записите, като използваше различни техники за прецизиране на данните, подавани от компютъра. Резултатите бяха неизменно едни и същи. Независимо от това какъв метод използваше и как внимателно се взираше, не откриваше доказателство, че кравите имат душа — нищо не напускаше мозъка им в момента на смъртта. Предполагаше, че подобно откритие не бива да го изненадва чак толкова, макар че бързо осъзна и следното: срещу всеки човек, който щеше да го приветства като гений за неговите открития, щеше да се появи друг, осъждащ го за тях. В този случай радикалното лоби, защитаващо правата на животните, щеше да се почувства дълбоко разстроено.

Питър и Кейти възнамеряваха вечерта да отидат на вечеря в „Барбериън“ — любимото им заведение, където сервираха чудесни пържоли. Но в последната минута Питър анулира резервацията и отидоха на вегетариански ресторант.

Когато Питър Хобсън бе предпочел таксономията4 като избираема научна дисциплина в университета, се твърдеше, че съществуват два вида шимпанзета: Pan troglodites (обикновени шимпанзета) и Pan paniscus (шимпанзета пигмеи).

Разривът между шимпанзетата и човешките същества беше станал преди 500 000 поколения и все пак 98,4% от тяхната ДНК беше обща. През 1993 година група учени, в която участваха еволюционистът Ричард Докинс и писателят фантаст Дъглас Адамс, публикува „Декларация за човекоподобните маймуни“, с настояване да се приеме законопроект за защита на правата на нашите подобни на човешки същества братовчеди.

Изтекоха тринадесет години и в крайна сметка тяхната декларация най-сетне беше обсъдена в ООН. Беше приета безпрецедентна резолюция, според която бе извършена нова класификация и шимпанзетата бяха включени като членове на вида Homo. Значението на тази резолюция беше следното: човечеството се подразделяше на три отделни вида: Homo Sapiens, Homo troglotides и Homo paniscus. Човешките права бяха разделени на две широки категории — такива като право на живот, свобода и забрана да бъдат измъчвани, се отнасяха до всичките членове на вида Homo, други права — като търсене на щастие, религиозна свобода и собственост на земя бяха запазени изключително за Homo sapiens.

Разбира се, според правата на вида Homo, никой не можеше да убие шимпанзе с научноизследователска цел — дори не можеше да затвори шимпанзе в лаборатория. Много нации бяха изменили своя наказателно-процесуален кодекс и в определението за убийство се включваше и умъртвяването на шимпанзе.

Адриан Кортланд, първият бихейвиорист, изучавал дивите шимпанзета, някога ги бе наричал „тайнствени души, скрити под животински кожи“. Сега Питър Хобсън щеше да види как точно трябва да се възприема наблюдението на Кортланд. Вълната на душата съществуваше у Homo sapiens. Нямаше я у Bos taurus — обикновената крава. Питър подкрепяше движението за правата на човекоподобните маймуни, но всичко, което то бе спечелило през последните години, щеше да бъде загубено, ако той докажеше, че човешките същества притежават душа, а шимпанзетата — не. И все пак Питър знаеше, че ако самият той не извършеше тази проверка, в последна сметка щеше да я направи някой друг.

Макар че шимпанзетата вече не бяха пленявани за експерименти в лаборатории или за циркове, някои от тях все още живееха в институции, ръководени от човешки същества. Великобритания, Канада, САЩ, Танзания и Бурунди съвместно финансираха дом, където хората се грижеха за остарели шимпанзета — в Глазгоу, представете си! — като обитателите на дома бяха шимпанзета, които не можеха да се върнат към живот сред дивата природа. Питър се обади на този своеобразен резерват, за да разбере дали някое от шимпанзетата се намира в състояние близко до смъртта. Според директорката на резервата Бренда Мактавиш няколко от тях били над петдесетгодишни — дълбока старост за шимпанзетата, но нито едно не се намирало в предсмъртно състояние. Въпреки това Питър уреди да й бъде изпратено записващо оборудване.

— И така — каза Питър на Саркар на традиционната вечеря през седмицата в ресторанта на Готлиб, — мисля, че съм готов да оповестя изследванията си пред обществеността. О, освен това моите хора от отдел „Маркетинг“ предложиха име за свръхапарата ми — наричат го „Детектор на душата“.

— О, моля те! — възкликна Саркар.

Питър се засмя.

— Виж, аз винаги оставям Джогиндър и хората му да вземат решение по тези въпроси. Както и да е, патентите по детектора на душата са готови, разполагаме с резерв от почти 200 апарата, готови за транспортиране; имам три записа за това как вълната на душата напуска човешките същества. Зная че поне някои животни не притежават душа, и се надявам, че скоро ще имам данни и за шимпанзетата.

Саркар взе парче пушена сьомга, постави го върху половината от коравото ръжено хлебче и каза:

— Все още ти липсва важна информация.

— Така ли?

— Изненадан съм, че сам не си си задал този въпрос, Питър.

— Кой въпрос?

— Обратната страна на първоначалната загадка. Знаеш кога душата напуска тялото. Но кога пристига в него?

Челюстта на Питър увисна.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш в човешкия зародиш?

— Точно така.

— Ужас! — възкликна Питър. — Аз… бих могъл да си навлека много неприятности, задавайки този въпрос.

— Може би — отговори Саркар. — Но щом оповестиш откритията си пред обществото, все някой ще ти го зададе.

— Спорът ще бъде невероятен.

Питър отмести поглед. Без съмнение досега го беше потискал в себе си. Стара рана, оздравяла отдавна-отдавна. Поне си мислеше така.

„По дяволите — помисли си Питър. — По дяволите!“