Терминален експеримент

ГЛАВА 34

Питър отлетя до Отава за среща в Комитета по здравеопазване и социална политика, но ангажиментът му приключи скоро. Конферентно включване в обсъждането би свършило същата работа, но здравният министър — уважавана от обществото дама — обичаше от време на време да упражнява властта си, призовавайки различни хора в столицата.

Проектът, свързан с вълната на душата, разбира се, не беше единственият, върху който работеше компанията „Хобсън Мониторинг“. Срещата беше по повод на все още секретния проект „Индиго“ — план за производството на датчик, който да е в състояние категорично да разграничи активните пушачи от хората, принудени да приемат пасивно цигарения дим. Целта беше пушачите да бъдат лишени от определени привилегии от местните здравни центрове, когато сключват здравните си застраховки за болести, причинявани или обостряни от тютюнопушенето.

Както и да е, срещата приключи бързо и се оказа, че Питър неочаквано разполага с един свободен ден, който щеше да прекара в Отава.

Отава — седалището на правителството, бе пълна с безлични бюрократи. Тук се произвеждаха единствено документи и закони. И все пак градът трябваше да бъде витрина за посещаващите го лидери на развитите страни — не всичко можеше да бъде съсредоточено в Торонто. В Отава имаше много прекрасни музеи и галерии, няколко интересни магазина, там бе и каналът „Ридо“, който през зимата замръзваше и хората можеха да ходят на работа, пързаляйки се с кънки, интересна бе и смяната на караула пред парламента. Но Питър беше виждал тези неща достатъчно пъти.

Той попита жената на рецепцията дали има телефон, който би могъл да използва, и тя го упъти към един от свободните офиси. С ограниченията, наложени от правителството вече трето десетилетие върху разширяването на правителствения апарат, такива свободни помещения имаше в изобилие. Телефонът беше стар модел и осъществяваше единствено аудиовръзка. „Е — помисли си Питър, — щом използват доларите на данъкоплатците, за да инсталират телефони в неизползвани офиси, в крайна сметка е добре, че въвеждат такива ограничения.“ Както повечето канадски бизнесмени, той знаеше наизуст номера на самолетната компания „Еър Канада“. Тъкмо щеше да го набере, за да провери дали не може да промени полета си, когато изведнъж разбра, че вместо него набира 411.

Отговори му женски глас на английски:

— Моля, телефонният указател на кой град ви интересува, господине? — После същата фраза беше повторена на френски.

— Отава — отговори Питър. Видеофоните осигуряваха директен достъп до телефонните указатели чрез натискане на няколко клавиша; за онези, които не притежаваха подобна апаратура, беше предвиден безплатен достъп до телефонните указатели.

— Какво ви интересува?

— Бихте ли ми дали номера на Ребека Кийтън?

— Никакъв номер не е посочен под това име, господине — отвърна жената след малко.

Е, добре. Просто си бе помислил че…

— Благодаря… Момент! — Макар че сега не беше омъжена, преди години тя имаше за кратко някакъв съпруг. Как беше името на този нещастник? Ханикат? Не. — Кънингам — каза Питър. — Потърсете под името Ребека Канингам.

— Имам Р. Л. Канингам на улица „Слейтър“.

Ребека Луиз.

— Да, вероятно това е лицето, което ме интересува.

Отегченият човешки глас бе заменен от жизнерадостен компютър, който прочете телефонния номер и после добави:

— Сега натиснете клавиша, върху който е изобразена звезда, за да наберете същия номер.

Питър натисна клавиша със звездичката. Чу цяла серия объркани тонове, после звън на телефон. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири. Е, добре…

— Ало?

— Беки ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Питър Хобсън. Помниш ли ме…

— Пийти! Колко се радвам да те чуя! В Отава ли си?

— Да. Тази сутрин имах среща в Комитета по здравеопазване и социална политика. Тя приключи рано, а полетът ми е чак в седем вечерта. Дори не знаех дали ще си бъдеш у дома, но реших да ти се обадя.

— На работа съм от неделя до четвъртък. Днес имам свободен ден.

— Аха.

— Прочутият Питър Хобсън! — възкликна тя. — Видях те на страниците на „Нешънъл“.

Питър се засмя.

— Същият съм си — каза той. — Хубаво е, че чувам гласа ти, Веки.

— И аз твоя.

Питър почувства, че гърлото му пресъхна.

— Свободна ли си… свободна ли си да обядваме заедно?

— О, с удоволствие. Трябва да мина през банката — всъщност тъкмо тръгвах, но можем да се срещнем в единадесет и половина. Рано ли ти е?

Въобще не му беше рано.

— Прекрасно е. Къде ще се срещнем?

— Знаеш ли ресторанта на Карло в универсалния магазин на улица „Спаркс“?

— Ще го намеря.

— Значи ще те чакам там е единадесет и половина.

— Прекрасно — отговори Питър. — С нетърпение очаквам да те видя.

Гласът на Веки беше изпълнен с топлина.

— И аз.

Питър затвори телефона, отиде до рецепцията и попита служителката дали знае къде е ресторантът на Карло.

— О, да — отвърна тя и се усмихна палаво. — Вечер го посещават много дами без придружител.

— Аз ще обядвам там — подчерта Питър. Изпитваше необходимост да обясни всичко.

— А, добре. На обяд е много по-спокойно. Предлагат чудесни тортелини.

— Можете ли да ме упътите как да стигна дотам?

— Разбира се. С кола ли сте?

— Мога да повървя пеш, ако не е прекалено далеч.

— Ще ви отнеме около половин час.

— Идеално — отбеляза Питър.

Стигна до ресторанта само за двадесет минути — обичаше да ходи бързо. Трябваше обаче да убие близо половин час. Намери автомат за вестници, пусна три монети и изчака двадесет секунди — времето, необходимо да получи брой на „Отава Ситизън“. После се върна в ресторанта на Карло. Вътре нямаше жив човек.

Поиска маса за двама, получи я, седна и си поръча кафе без захар. Огледа се, опитвайки се да си представи дансинга, претъпкан с потни тела вечер. Зачуди се дали жената от рецепцията не си е направила шега. И все пак имаше едно познато лице — красавицата, рекламираща бирата „Молсън“ в „Смирения епископ“. Питър разгъна вестника, опитвайки се да потисне нервността си.

Хедър Милър беше лекарка, кабинетът й беше на първия етаж в къщата й. Беше четиридесет и пет годишна, ниска, пълна, с късо подстригана кестенява коса. Бюрото й беше направено от дебело стъкло, поставено върху два мраморни блока.

— Както казах по телефона, детектив Файлоу — почна доктор Милър, след като настани Сандра в едно кожено кресло срещу бюрото — не мога да ви разкажа много неща, поради ограниченията с оглед запазване на тайната, установена между лекаря и пациента.

Сандра кимна. Това беше обичайният подход, за проучване на почвата.

— Разбирам, доктор Милър. Пациентът, за когото бих желала да поговорим, е Род Чърчил.

Милър чакаше.

— Не зная дали вече сте научили, но господин Чърчил умря миналата седмица.

Лекарката я погледна изненадано.

— Не знаех.

— Съжалявам, че ви донесох лоша новина — каза Сандра. — Намерили го мъртъв в трапезарията. Съдебният лекар смята, че смъртта вероятно е била причинена от аневризъм. Посетих дома на господин Чърчил и разбрах, че сте го лекували с нардил, което според етикета означава, че трябва много внимателно да следи с какво се храни. И въпреки това преди да умре той е ял храна, получена от веригата магазини за доставка на специалитети по домовете.

— По дяволите! — Доктор Милър разпери ръце. — Казвах му да внимава какво яде заради фенелзина.

— Моля?

— „Нардил“ е синоним на лекарството фенелзин, детектив Файлоу. Антидепресант.

Сандра вдигна вежди. Бани Чърчил мислеше, че и двете лекарства на нейния съпруг бяха за лечение на сърцето.

— Нардилът е антидепресивен медикамент?

— Да — отговори Милър. — Но също така е и инхибитор на моноамина.

— Което означава?

— Ами в крайна сметка значението на тази фраза може да се сведе до следното: когато приемате фенелзин, трябва да избягвате храни с високо съдържание на тирамин. В противен случай кръвното ви налягане ще скочи до небесата — ще изпаднете в хипертонична криза. Разбирате ли, когато приемате фенелзин, се извършва натрупване на тирамин, а той не подлежи на метаболична обмяна. Това причинява вароконстрикция — тоест има пресорен ефект.

— Което на прост език означава? — отново попита Сандра. Обожаваше да разговаря с лекари.

— Ами това е нещо, което може да убие дори съвсем здрав млад човек. За Род, който в миналото имаше проблеми със сърдечносъдовата си система, подобен ефект би бил смъртоносен — причинявайки масивен удар, сърдечна криза, невралгична криза или както е предположил вашият съдебен лекар, смъртта е причинена от аневризъм. Предполагам, че Род Чърчил е ял нещо, каквото не трябва. Но аз го предупреждавах за това.

Сандра наклони глава. Грешка от страна на лекуващия лекар винаги беше възможна.

— Наистина ли го предупреждавахте?

— Да, разбира се. — Милър присви клепачи. — Аз не допускам глупави грешки, детектив Файлоу. Всъщност… — Тя натисна едно копче от системата за връзка на бюрото си.

— Дейвид, донесете медицинския картон на господин Чърчил, моля. — После погледна Сандра. — Винаги, когато определено лекарство е свързано с някакъв значителен риск, застрахователната компания, за която работя, ме принуждава да осигуря подписа на пациента върху листа, разясняващ как се приема лекарството и какъв ефект има то. Листовете за употребата на всяко лекарство винаги пристигат в два екземпляра. Пациентът ги подписва, аз задържам копието, а пациентът взема оригинала. Предупрежденията са написани съвсем ясно и разбираемо. И така — а, ето… — Вратата на кабинета се отвори, влезе млад мъж, подаде една папка на доктор Милър и излезе. Лекарката отвори папката, извади един жълт лист и го подаде на Сандра.

Сандра го погледна, после й го върна.

— Защо използвате фенелзин, щом като приемането му е свързано с толкова много рискове?

— Напоследък използваме предимно обратими итсибитори тип МАО (Ензим, който деаминира амините, тоест разрушава излишното количество от много биологически активни моноамини като серотонин, епинефрин или хистамин), но те не въздействха на Род. Фенелзинът в миналото представляваше златната среда в спектъра на този род медикаменти. Направих проверка и открих, че един от роднините на Род Чърчил е бил лекуван с успех от същия вид депресия, така че ми се стори оправдано да опитам.

— Какви точно са рисковете? Да предположим, че е ял храна, каквато не е трябвало да консумира. Какво щеше да му се случи?

— Като начало щеше да получи оксипитална главоболие и ретроорбитална болка. — Лекарката вдигна ръка. — Извинете ме — болка в тила и зад очните ябълки. Освен това сърцебиене, зачервяване на кожата, гадене, изпотяване. След това, ако незабавно не започнат да го лекуват, вътрешномозъчен кръвоизлив, удар, аневризъм или каквото и да е друго, което ще го довърши.

— Не особено приятен начин човек да си отиде от света — отбеляза Сандра.

— Права сте — отвърна Милър и тъжно поклати глава. — Ако го бяха закарали в болница, пет милиграма фентоламин щяха да спасят живота му. Но ако е бил сам, лесно е загубил контрол.

— Откога Чърчил бе ваш пациент?

Милър се намръщи.

— От около година. Вижте, Род беше над шестдесетте. Както често се случва, лекарят, при който е ходил първоначално, е по-стар от него и умря миналата година. Род трябваше да потърси нов лекар, за да поднови рецептата си за кардизон.

— Но вие казахте, че го лекувате от депресия. Нима е идвал специално за да го лекувате от това?

— Не, но аз открих признаците на заболяването. Каза, че години наред страда от безсъние, и когато поговорихме по-обстойно по този въпрос, ми стана ясно, че е депресиран.

— За какво е бил така тъжен?

— Клиническата депресия означава много повече от това човек да изпитва тъга, детектив Файлоу. Тя е заболяване. Пациентът е физически и психологически неспособен да се съсредоточава и изпитва потиснатост и безпомощност.

— И вие лекувахте неговата депресия с медикаменти?

Доктор Милър въздъхна, доловила критичните нотки, промъкнали се в гласа на Сандра.

— Ние не изхвърляме тези хора, детектив Файлоу. Просто се опитваме да направим химическите процеси в организма им такива, каквито трябва да бъдат. Когато лечението е успешно, пациентът го описва по следния начин: като че някаква завеса е махната от прозореца и за пръв път от години в стаята нахлува светлина. — Милър замълча, сякаш обмисляше дали въобще да продължи. — Всъщност повярвах прекалено много на думите на Род. Вероятно е страдал от депресия десетилетия наред — възможно е заболяването да е започнало още в пубертета. Предишният му лекар просто не е разпознал признаците на болестта. Много възрастни хора се боят да лекуват депресията си, но не и Род. Той поиска помощ.

— А защо се боят? — попита Сандра, изпълнена с неподправено любопитство.

Доктор Милър разпери ръце.

— Ами, вижте… Да предположим, че ви кажа следното: през по-голямата част от живота ви вашата способност да действате и да се развивате нормално е била сериозно увредена. Естествено, млад човек като вас вероятно ще поиска да се излекува — в крайна сметка предстоят ви десетилетия живот. Но по-старите хора много често отказват да повярват, че са страдали и страдат от клинична депресия. Съжалението, което изпитват, е прекалено голямо — осмислянето, че животът им, който почти свършва, е могъл да бъде далеч по-хубав и по-щастлив. Те предпочитат да изключат подобна възможност.

— Но не и Чърчил?

— Не, не и той. В края на краищата той беше учител по физическо възпитание. Прие идеята и беше готов да се подложи на лечение. И двамата бяхме разстроени, когато не му подействаха обратимите инхибитори, но той имаше готовност да опита лечение с фенелзин. Знаеше колко е важно да избягва несъвместимите с медикамента храни.

— Които са?

— Например сирена. Те са пълни с тирамин като продукт от разпадането на аминокиселината тиросин. Не можеше да яде пушени и консервирани меса, риба и хайвер.

— Сигурно би забелязал, ако му предложат да яде такива неща, нали?

— Ммм… да. Но тирамин се съдържа също така и в екстракта на маята, в бирената мая, както и в екстрактите на хидролизираните протеини, използвани за приготвяне на супи и различни видове сосове.

— Сосове ли?

— Да. Род трябваше да ги избягва.

Сандра бръкна в джоба си, извади малкия зацапан фиш — разписката от веригата „Храна-Храна“, удостоверяваща какво си е поръчал Род Чърчил за вечеря, и го подаде на доктор Милър.

— Ето какво е ял вечерта преди да умре.

Милър прочете фиша, после поклати глава.

— Не — каза тя. — Последния път, когато идва при мене, разговаряхме за ястията от „Храна-Храна“. Род ми каза, че винаги си поръчва от нискокалорийния сос, който предлага компанията. Подчерта, че бил проверил — в него не се съдържало нищо, което трябва да избягва.

— Може би е забравил да посочи, че иска тъкмо от нискокалорийния сос — предположи Сандра.

Милър й върна фиша.

— Съмнявам се, детектив Файлоу. Род Чърчил беше изключително педантичен човек.

Беки Кънингам пристигна в ресторанта на Карло десет минути по-рано от уговореното време. Питър се изправи. Не знаеше какъв поздрав да очаква: усмивка, прегръдка, целувка? Оказа се, че получи и трите, като целувката бе дълга.

Пулсът му се ускори. Беки миришеше страхотно.

— Пийти, изглеждаш прекрасно — каза Ребека и седна на стола срещу него.

Всъщност Беки Кънингам не беше от типа жени, които човек би нарекъл красиви. Приятна на вид, да, но не и красива. Имаше дълга до раменете тъмнокестенява коса, малко по-къса, отколкото бе на мода. Теглото й беше с десетина килограма над онова, което модните списания биха нарекли „идеално“, и с пет надвишаваше представите за съвършенство на някой по-малко строг арбитър. Лицето й беше широко, с архипелази от лунички по двете бузи. Зелените й очи наистина блещукаха, когато приказваше. Този ефект беше подсилен от мрежата бръчици, които се бяха появили, откакто Питър не я беше виждал.

„Направо чудесна“ — помисли си Питър.

Поръчаха си обяд. Питър се вслуша в съвета на служителката от рецепцията и предпочете тортелини. Разговаряха за най-различни неща и смехът като че беше повече от думите. Питър не се бе чувствал така добре от месеци.

Питър плати сметката — остави бакшиш двадесет и пет процента от стойността на цялата поръчка, — после помогна на Беки да си облече палтото, нещо, което не беше правил за Кейти от години.

— Какво ще правиш, докато излети самолетът ти? — попита Беки.

— Не зная. Ще се разхождам, ще разглеждам града…

Беки се вгледа в очите му. Това беше естественият момент на раздялата. Двама стари приятели се бяха срещнали на обяд, припомнили си бяха старото време, общите познати. Ала сега бе дошло време да се разделят, да продължат собствения си живот.

— Следобед нямам никакви важни задачи — каза Беки, все още вперила поглед в очите му. — Имаш ли нещо напротив да дойда с тебе?

За миг Питър отклони погледа си от нейния. Не можеше да си представи, че иска нещо по-силно от това на целия свят.

— Това би било… — след кратка пауза реши да не си налага ограничения, — би било идеално.

Очите на Беки пламнаха. Тръгна редом с него и го хвана под ръка.

— Къде би желал да отидем? — попита тя.

— Това е твоят град — отвърна й Питър с усмивка.

— Да, моят е — потвърди Беки.

Правиха какви ли не неща, които обикновено не интересуваха Питър. Гледаха смяната на караула, посетиха някои малки бутици, такива, в каквито Питър никога не влизаше, когато беше в Торонто; накрая се разходиха по алеята на динозаврите в Канадския природонаучен музей, учудвайки се на огромните скелети.

„Ето какво било човек да е жив — помисли си Питър. — Точно като преди.“

Природонаучният музей бе сред обширно залесено пространство. Когато излязоха от сградата, вече беше пет часът следобед и притъмняваше. Духаше хладен ветрец. Небето беше безоблачно. Разхождаха се из парка, докато накрая стигнаха до някакви пейки под група голи кленове.

— Страшно съм изморен — каза Питър. — Сутринта станах в пет и половина.

Беки седна в единия край на пейката и каза:

— Легни. Цял следобед не сме спирали.

Първата мисъл на Питър беше да се противопостави, но после реши — защо да не го направи, по дяволите? И тъкмо да се излегне, Беки заговори:

— Сложи си главата в скута ми.

Той я послуша. Тя беше прекрасно мека, топла, човечна. Той вдигна поглед към нея, а тя отпусна ръка върху гърдите му.

Беше невероятно успокояващо. Питър си помисли, че може да остане така с часове. Дори не забелязваше студа.

Беки му се усмихна: неподправена усмивка, усмивка, която го приемаше, красива усмивка.

За пръв път от обяд Питър си помисли за Кейти и Ханс и в какво се бе превърнал животът му в Торонто.

Осъзна също така, че най-сетне е намерил истинско човешко същество — не някакъв си генериран от компютър двойник, — с което можеше да поговори за това. Някой, който нямаше да го помисли за малоценно същество заради това, че жена му беше изневерила, някой,който нямаше да реши, че е смешен, нито щеше да му се подиграва. Някой, който го приемаше, които просто щеше да го изслуша и да го разбере.

И в същия момент Питър осъзна, че не е нужно да разговаря за това с никого. Вече можеше да се справи с проблемите си. Всички въпроси вече имаха отговор.

Беше се запознал с Беки в първи курс в Торонто, преди Кейти да се появи на сцената. Между тях съществуваше неловко привличане. И двамата бяха неопитни и поне той, по това време, беше девствен. Но сега, след двадесет години, беше съвсем различно. Беки се беше омъжила и развела; Питър беше женен. Знаеха какво представлява сексът, как се прави, кога става чудото, кога се получава върховната наслада. Питър осъзна, че лесно може да се обади не Кейти, да й каже, че срещата е продължила прекалено дълго и че затова ще пренощува в Отава и ще се прибере чак утре. А после той и Беки щяха да отидат в апартамента й.

Можеше, но нямаше да го направи. Сега имаше отговор на въпроса, който не си беше задавал: ето, сега имаше същата възможност както Кейти, но нямаше да изневери, нямаше да я предаде, нямаше да й върне.

Питър се усмихна на Беки. Чувстваше, че раните вътре в него започват да заздравяват.

— Ти си прекрасен човек — каза й той. — Някой мъж ще бъде много, много щастлив с теб.

Тя се усмихна.

Питър въздъхна и с въздишката болката излезе, изтече от него.

— Трябва да тръгвам към летището — каза той.

Беки кимна и отново се усмихна, може би… може би съвсем малко разочарована.

Питър беше готов да се прибере у дома.