Терминален експеримент

ГЛАВА 2

Февруари 2011 година

Детектив Сандра Файлоу продължи внимателно да разследва спомените на Питър Хобсън.

След като се беше дипломирал през 1998 година, той бе работил няколко години в болницата „Ист Йорк“, после бе основал своя собствена компания за биомедицинско оборудване. Също през 1998 година той и Кейти Чърчил се бяха оженили. Кейти се бе отказала от интересите си в областта на химията — Питър не можеше да разбере защо — и бе почнала някаква лишена от каквото и да било творчество работа за рекламната агенция „Дууоп“…

Всеки петък след работа Кейти и колегите й отиваха да се почерпят по едно питие. Всъщност, както откри Сандра, макар че намеренията им се ограничаваха само с „едно“, питиетата в действителност бяха много и до края на вечерта поне неколцина от компанията успяваха да спрегнат глагола „пия“ във всичките времена и залози — и най-вече в минало свършено и страдателен…

Беше студено и тъмно, типична февруарска вечер в Торонто. Питър мина пешком седемте пресечки между четириетажната сграда на своята компания „Хобсън Мониторинг“ и ресторанта „Смирения епископ“. Всъщност не харесваше колегите на Кейти, ала знаеше, че за нея е важно да се мярка на събиранията им. И все пак Питър винаги се опитваше да пристигне последен — клюките с главния счетоводител или със завеждащия секция „Изкуство“ бяха последното, което го интересуваше. В рекламния бизнес имаше нещо повърхностно, което го отблъскваше.

Питър блъсна тежките дървени врати на „Епископа“ и поспря на входа, та очите му да привикнат със слабата светлина. От лявата му страна имаше черна дъска, върху която с печатни букви бяха изписани специалитетите на деня. Отдясно имаше афиш с реклама на канадската бира „Молсън“ — изобразяваше жена с пищни форми в червени бикини, щръкналите й гърди бяха покрити с кленови листа. „Сексизмът в бирената реклама — помисли си Питър. — Открай време, днес, а може би завинаги.“

Той пристъпи навътре и огледа кръчмата, за да намери Кейти. Дългите сиви маси, поставени под различни ъгли, бяха отрупани с посетители — като самолетоносачи, попаднали сред задръстване в океана. В дъното двама души играеха на стрелички.

А, ето ги, скупчени около една маса до стената. Онези, чиито гърбове бяха обърнати към стената — украсена с фотографията на друга красавица, рекламираща „Молсън“ — седяха на дълга пейка. Останалите, с питиетата си в ръце, се бяха разположили на столове с високи облегалки. По средата на масата имаше мексикански питки. Масата беше голяма и два-три разговора вървяха едновременно на бързи обороти, а участниците в тях крещяха, за да се чуят, надвиквайки оглушителната музика — някаква стара мелодия на групата „Митсу“, която гърмеше доста по-високо от гласовите възможности на ораторите.

Кейти беше много умна — това беше първото, което привлече Питър към нея. Едва по-късно той промени стандартите си за женска красота, които отначало клоняха към блондинки с внушителни форми, като онези от рекламите за бира, за да възприеме черните й като нощ коси и тънките устни като нещо красиво. Тя седеше на пейката. Двама от колегите й — единият май се казваше Тоби, а другият беше дебелакът Ханс Ларсен, се бяха разположили от двете й страни и Кейти не можеше да излезе, ако някой от тях не станеше да й направи път.

Когато Питър се приближи, Кейти вдигна глава, подари му лъчезарната си усмивка и помаха с ръка. Питър все още изпитваше възбуда, когато тя се усмихваше така. Искаше да седне до нея, но това явно не можеше да стане. Кейти отново се усмихна, лицето й засия от любов, после тя вдигна извинително рамене и му направи знак да вземе свободен стол от съседната маса, а колегите на Кейти се сбутаха да му направят място. Оказа се, че от лявата му страна седи една от изрисуваните дами — секретарка или координаторка, която бе сложила тонове грим, а отдясно до рамото му стърчеше Псевдоинтелектуалеца. Както винаги Псевдото беше сложил пред себе си компютъризирана книга, чието заглавие се виждаше през прозрачния участък на подвързията. Пруст. Копелето му с копеле, много обичаше да излага начетеността си на показ.

— Добър вечер, докторе — поздрави Псевдото.

Питър се усмихна.

— Как си?

Псевдото беше около петдесетгодишен, мършав, ноктите на ръцете му бяха дълги, косата — мръсна. Приличаше на защитника Хауърд Хюс.

Другите също отбелязаха пристигането на Питър, а Кейти му подари още една специална усмивка от отсрещната страна на масата. Появата му беше достатъчно убедителна причина, така че отделните разговори замряха за миг. Ханс, от дясната страна на Кейти, се възползва от възможността да привлече всеобщото внимание върху себе си.

— Дъртата довечера няма да си е вкъщи — обяви на всеослушание той. — Замина да посети племенничките си. — Въобще не му хрумна, че щом са племеннички на жена му, значи са и негови. — Та тази вечер съм свободен, дами.

Жените около масата изстенаха и се изкикотиха. Безброй пъти бяха чували същото предложение. Едва ли човек можеше да го нарече „хубав мъж“ — имаше мръсна руса коса и приличаше на Пилсбъри Скапаняка от комиксите. И все пак невероятната му безочливост беше привлекателна. Дори Питър, който смяташе изневерите на Ханс за нещо отблъскващо, трябваше да признае, че у този човек има нещо само по себе си приятно.

Една от силно гримираните дами вдигна поглед от питието си. Аленото й червило беше нанесено доста по-широко от устата й.

— Съжалявам, Ханс. Довечера трябва да си измия косата.

Всеобщ смях. Питър хвърли поглед към Псевдото, за да разбере дали е забелязал намека на дамата. Не беше забелязал нищо.

— Освен това — продължи жената, — всяко момиче трябва да се придържа към известни стандарти. Боя се, че ти не отговаряш на тях.

Тоби, който седеше от лявата страна на Кейти, се изкиска.

— Да — намеси се той. — Не случайно го наричат Малкия Ханс.

Ханс се ухили до уши.

— Както казваше баща ми, човек не може винаги да минава между капките, все някой ще каже нещо за него. — Той погледна жената с прекомерно начервените устни. — Не ме изхвърляй, преди да съм се нахвърлил върху теб — добави той и избухна в смях, възхитен от собственото си остроумие. — Питай Ан-Мари от счетоводството. Тя ще ти обади колко съм добър.

— Анна-Мари — поправи го Кейти.

— Подробности, подробности — въздъхна Ханс и размаха длан, подобна на ръкавица с един пръст. — Е, както и да е. Ако тя не даде гаранция за качествата ми, попитай русокосата грация от „Личен състав“ — онази с големите пъпеши.

Питър почувства, че това започна да му омръзна.

— Защо не опиташ да поканиш на среща ей тази? — попита той и посочи хубавицата върху плаката на „Молсън“. — Ако жена ти се прибере неочаквано у дома, можеш да я сгънеш като хартиено самолетче и да я хвърлиш да литне през прозореца.

Ханс отново избухна в смях. Беше добродушен, не можеше да се отрече.

— Хей, докторът пусна смешна приказка — рече той, оглеждайки всички лица поред, сякаш канеше всички да споделят чудото. Питър най-сетне се беше пошегувал. Смутен, Питър погледна встрани, привлече вниманието на един млад сервитьор и си поръча голям портокалов сок — не пиеше алкохол.

Ханс обаче не беше човек, от когото можеш лесно да се отървеш.

— Продължавай, докторе. Пусни още една шега. Сигурно чуваш доста смешни неща в областта, в която работиш. — И отново се изкикоти.

— Ами — подхвана Питър, решил да направи усилие и да се впише в атмосферата заради Кейти. — Вчера разговарях с един адвокат и той ми разказа една смешна история. — Две от жените бяха започнали отново да преживят мексиканските питки, очевидно незаинтересовани от шегата му, но останалите от тайфата го гледаха с очакване. — Значи една жена убила съпруга си, като го праснала по главата с шишенцето за оцет и олио. — В оригиналния вариант на вица съпругът бе убил жена си, но Питър не можа да се въздържи и смени ролите. Надяваше се да втълпи в главата на Ханс мисълта, че може би съпругата му не одобрява неговите похождения.

— Е — продължи Питър, — случаят в последна сметка стига до съдебен процес и прокурорката държи да покаже оръжието, с което е извършено убийството. Тя взима шишенцето от бюрото си — то е запушено със стъклена тапа и почти пълно, вдига го пред съдията и казва:

— Ваша чест, това е средството, с което е било извършено престъплението. Бих искала да го посоча като уличаващо доказателство номер едно. Както виждате, шишенцето все още е пълно с оцет и олио… — При тези думи адвокатът на защитата веднага скача, удря с юмрук по масата и крещи:

— Възразявам, ваша чест! Подобно смесване на доказателства е недопустимо. Те просто не могат да се смесват.

Всички впериха неразбиращи погледи в него. Питър се засмя, за да покаже, че вицът е свършил. Кейти направи всичко възможно да се засмее, макар че бе чула анекдота предната вечер.

— Не могат да се смесват — повтори Питър нерешително. Все още не се появяваше никаква реакция. Той впери поглед в Псевдоинтелектуалеца. Псевдото пусна тънък снизходителен смях. Бе разбрал шегата или поне се престори, че е така. Но останалите лица бяха съвсем безизразни.

— Не могат да се смесят — обясни Питър и започна да обхожда с поглед лице след лице. — Олиото и оцетът.

— О! — възкликна една от силно гримираните дами.

— Хо, хо, хо — изрече друга.

Портокаловият сок на Питър пристигна. Ханс изигра поредния си номер, представяйки падането на бомба — заподсвирква отначало съвсем тихо, после все по-силно и накрая издаде звук, наподобяващ експлозия. После се огледа тържествуващо и поде:

— А знаете ли за оная проститутка, дето…

Питър продължи да страда още около час, макар че времето му се стори много повече. Ханс продължи да подхвърля остроумия по адрес на всички жени като цяло и към отделните представителки на нежния пол около масата в частност. Накрая Питър не можеше да издържа нито него, нито шума, нито противния портокалов сок. Улови погледа на Кейти и многозначително впери очи в часовника си. Тя му подари една от усмивките си, които означаваха; „Благодаря ти за това, че ме поглези“ — така се усмихваше само в негова чест. После станаха да си тръгват.

— Толкова бързо ли ще изчезнеш, докторе? — изфъфли завалено Ханс. Лявата му ръка бе намерила убежище върху раменете на една от жените.

Питър кимна.

— Е, трябваше да позволиш на Кет да остане повече с нас.

Тази несправедлива забележки ядоса Питър. Той кимна отсечено с глава, Кейти каза довиждане на тайфата, после двамата се отправиха към вратата.

Беше само седем и половина, ала небето над главите им вече беше черно — фаровете на колите бяха прокудили звездите надалеч. Кейти хвана Питър под ръка и тръгнаха бавно по улицата.

— Този тип е голям досадник — заяви Питър рязко.

— Кой? — попита Кейти.

— Ханс.

— О, той е безобиден — подхвърли Кейти и се сгуши по-близо до Питър.

— Само лае, но не хапе. Така ли?

— Е, не бих казала, че е точно така — поправи се тя. — Наистина ми се струва, че е имал интимни отношения с всички жени от агенцията.

Питър поклати глава.

— Че не е ли прозрачен за тях? Той цели само едно.

Кейти спря и се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Довечера, любов моя, и аз ще целя само едно.

Той й се усмихна, тя също и навън изведнъж не беше така студено.

Любиха се и се чувстваха прекрасно. Голите им тела се сляха, всяко загрижено и готово да удовлетвори желанията на другия. След дванадесет години брак, седемнадесет, откакто живееха заедно, и деветнадесет, откакто бяха започнали да се срещат, познаваха ритмите на телата си. И все още, след цялото това време, продължаваха да откриват нови начини да създават изненади и задоволство един на друг. Накрая, след полунощ, заспаха прегърнати, успокоени, отпуснати, изтощени, влюбени.

Но към три през нощта Питър се събуди уплашен, плувнал в пот. Отново бе сънувал същото нещо — кошмара, който го преследваше вече шестнадесет години.

Лежеше върху операционна маса. Бяха го обявили за мъртъв, но не беше. Скалпели и триони за срязване на гръдната кост се впиваха в него и изтръгваха органи от тялото му.

Кейти, все още гола, разбудена от внезапното движение на Питър, се измъкна от леглото, донесе му чаша вода и както бе правила много нощи, седна до него и го прегърна. Остана така, притисната плътно до гърдите му, докато пристъпът на ужас отмине.