Терминален експеримент

ГЛАВА 44

Питър седеше пред компютъра. Саркар, възседнал стол без облегалка до него, си играеше с трите различни карти — едната синя, втората червена, третата зелена, всяка надписана с името на един от двойниците.

Питър изпрати съобщение по мрежата, призовавайки двойниците; скоро и тримата се включиха и синтезаторът огласи думите им.

— Саркар е с мен — обяви Питър по микрофона.

— Здрасти, Саркар.

— Здравей, Саркар.

— Как си, Сарк?

— Ние с него — каза Питър — тъкмо станахме свидетели на това как копия на вас тримата умряха.

— Какво говориш? — попита един от двойниците. Другите двама мълчаха.

— Саркар разработи компютърен вирус, който ще издири и ще унищожи записите от моите нервни мрежи. Направихме тест. Вирусът действа. Разполагаме с три отделни разновидности на вируса — една от тях убива един от вас.

— Трябва да знаеш — изтъкна гласът от високоговорителя, — че сега ние сме свободни в световната електронна мрежа.

— Знаем — отговори Саркар.

— Готови сме да пуснем трите вируса в мрежата — допълни Питър.

— Разпространението на компютърни вируси е престъпление — изрече механичният глас. — По дяволите, дори създаването на компютърни вируси е престъпление.

— Знам — отбеляза Питър. — Но тъй или иначе ще пуснем вирусите.

— Не го правете — каза гласът.

— Ще го направим — заяви Питър. — Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако виновният двойник не се разкрие сам. В този случай ще пуснем само един вирус, насочен срещу виновника.

— Как можем да сме сигурни, че няма да пуснете и трите разновидности, след като сте задоволили любопитството си и знаете кой е отговорен за престъпленията?

— Обещавам, че няма да го сторя — каза Питър.

— Закълни се — обади се гласът.

— Заклевам се.

— Закълни се пред Бога в живота на нашата майка.

Питър се поколеба. По дяволите, беше идиотско да преговаря със самия себе си.

— Кълна се пред Бога — бавно изрече Питър — в живота на моята майка, че няма да пуснем вирус, който ще ви убие и тримата, ако убиецът разкрие себе си.

Последва дълга тишина, нарушавана единствено от бръмченето на вентилаторите.

Най-сетне, след толкова много тишина, от високоговорителя се разнесе глас:

— Аз го направих.

— А кой си ти? — попита Питър.

Отново дълга-дълга тишина. След това гласът заговори:

— Онзи, който най-много прилича на тебе. Двойникът Контрол. Основата на експеримента.

Питър впери очи напред.

— Наистина ли?

— Да.

— Но… но в това няма никакъв смисъл.

— Нима?

— Искам да кажа… ние бяхме приели, че като изменихме мозъчно-скенерните картини, за да създадем Амбротос и Дух, по някакъв начин сме ги лишили от морал.

— Наистина ли мислиш, че убийствата на колегата и бащата на Кейти са неморални? — попита Контрол.

— Да. Подчертано да.

— Но ти искаше те да бъдат мъртви.

— Но аз не бих ги убил — отговори Питър. — Наистина, фактът, че въпреки предизвикателството, особено в случая с Ханс, не извърших убийство, доказва това. Бих могъл да наема убиец както всеки един от вас. Защо ти — просто машинно ехо на самия мен — би извършил нещо, което аз, човекът, не бих?

— Ти знаеш, че ти си истинският. Аз също зная, че ти си истинският.

— И какво от това?

— Убоди ме и може би няма да ми потече кръв. Постъпи несправедливо спрямо мен и аз непременно ще си отмъстя.

— Какво?

— Знаеш ли, Саркар — поде двойникът. — Наистина свърши прекрасно работата си. Но трябваше да ми дадеш и усещане за сърбеж, за да мога да се чеша.

— Но защо? — отново попита Питър. — Защо ти би сторил нещо, което аз не бих?

— Помниш ли какво е казал Декарт?

— Много години изминаха, откакто…

— Ще си спомниш, ако се понапрегнеш мъничко — отговори двойникът. — Знаеш ли, стана ми любопитно защо съм различен от тебе и ето — спомних си какво е казал Декарт. Рене Декарт е основал школата на дуализма във философията, основаваща се на убеждението, че тялото и душата са две отделни неща. Казано с други думи, той е вярвал, че мозъкът и умът се различни; душата наистина съществува.

— Да. И какво от това?

— Дуализмът на Декарт е в контраст с материалистическия светоглед, който преобладава днес и според който единствената реалност е физическата реалност; умът не е нищо повече от мозъка, мисълта е просто биохимия и душата не съществува.

— Но сега знаем, че възгледите на Декарт са били правилни — каза Питър. — Видяхме как душата напуска тялото.

— Не съвсем. Знаем, че възгледите на Декарт са правилни що се отнася до вас. Правилни са за човешките същества. Но аз не съм истинско човешко същество. Аз съм електронно копие, съществуващо в компютъра. Това е всичко, което представлявам. Ако твоят вирус ме изтрие, ще престана да съществувам — напълно, изцяло. За мен, когото ти нарече копието, служещо за контрол на експеримента, дуалистичната философия е напълно погрешна. Аз нямам душа.

— И това те прави толкова различен от мен, съществуващият в действителност човек?

— Да, цялата разлика се състои в това. Ти трябва да се тревожиш за последствията от постъпките си. Не просто заради изискванията на закона, но и от морална гледна точка. Възпитан си в свят, където казват, че съществува висш съдник на морала и ти ще бъдеш подложен на съд.

— Не вярвам в това. Наистина не вярвам.

— „Наистина не вярвам“. С това искаш да кажеш, че не приемаш подобна интелектуална позиция. Не и когато помислиш за това. Не и на повърхността. Дълбоко в себе си оценяваш своите постъпки с оглед на възможността, макар че тя е смътна и далечна, — че някога ще те държат отговорен за тях. Ти доказа съществуването на някакъв живот след смъртта. Това дава нова сила на въпроса за Страшния съд, въпрос, на който не можеш да отговориш, като просто използваш компютърни копия. И възможността, че може да бъдеш изправен пред съд за своите постъпки, ръководи нравствеността ти. Независимо от това колко си мразил Ханс — нека бъдем честни — и аз, и ти го мразехме с такава ярост, че дори бяхме изненадани от това — та независимо от това колко го мразеше, ти нямаше да го убиеш. Потенциалната цена е прекалено висока; ти имаш безсмъртна душа и поне това предполага тежко наказание или как се наричаше… проклятие. Но аз нямам душа. Аз няма да се изправям пред никакъв съд, защото нито сега, нито някога съм бил наистина жив. Аз мога да правя точно онова, което ти искаш да правиш. В материалистичния светоглед на моето съществуване няма по-висш съдник от самия мен. Ханс беше зъл и светът е по-добро място за живеене без него. Не изпитвам никакви угризения за онова, което направих, само съжалявам, че не съществуваше начин да видя в действителност смъртта му. Ако трябва да извърша още веднъж същото нещо — ще го сторя за една наносекунда.

— Но и другите двойници не са били отговорни за постъпките си пред някого — изтъкна Питър. — Защо някой от тях не е организирал убийствата?

— Би трябвало да попиташ самите тях за това.

Питър се намръщи.

— Амбротос, чуваш ли ме?

— Да.

— Ти не уби Ханс. Но сигурно осъзнаваш в същата степен както Контрол, че си компютърно копие. И ти ли искаше да го убиеш?

Пауза преди да прозвучи отговорът. Лениво събиране на мислите.

— Не. Аз разглеждам нещата в перспектива. Ще преодолеем интимната връзка на Кейти. Може би не след година или десет години. Може би дори не и след цял век. Но в края на краищата ще успеем. Този инцидент беше просто миниатюрна част от огромна връзка, огромен живот.

— Дух, а ти? Защо не уби Ханс?

— Онова, което се случи между Ханс и Кейти, беше биологично явление. — Синтезаторът произнесе прилагателното с отвращение. — Тя не обичаше Ханс, нито пък Ханс обичаше нея. Беше просто секс. Изпитвам задоволство, като знаем, че Кейти обича само нас.

Саркар държеше червената карта в ръка, онази, върху която имаше надпис: „Контрол“, и гледаше Питър. Питър знаеше, че чака знак да я използва, но не можеше да се насили да му го даде.

Саркар отиде до един компютър в другия край на стаята, наведе се да пъхне червената карта и…

… и изведнъж бръкна в джоба на ризата си и извади една черна карта.

Питър скочи.

— Не!

Саркар пъхна картата и натисна едно копче.

— Какво става? — извика гласът от ситнезатора.

Питър се хвърли към Саркар, но той вдигна ръка и заяви:

— Вече е прекалено късно. Вирусът е в мрежата.

Питър извади черната карта и обзет от безсилие, я запокити във въздуха. Тя се удари в стената и се плъзна по пода.

— Проклет да си, Саркар! — изкрещя Питър. — Аз им дадох думата си.

— Тези… тези копия, които направихме, не са живи, Питър. Не са истински. Нямат душа.

— Но…

— Няма смисъл да спорим за това, Питър. Пуснах в мрежата най-широкообхватната разновидност на вируса. Ако двойниците не са вече мъртви, скоро ще бъдат. — Саркар погледна приятеля си. — Моля те, опитай се да разбереш, Питър. Рискът е прекалено голям. Това трябва да спре.

— Няма да спре — обади се глас от високоговорителя на другия компютър.

И двамата стреснато се обърнаха натам.

— Кой беше това? — попита Питър.

— Двойникът, когото наричаш Дух. Може би сте забелязали, а може би не — вече ми е трудно да си спомням какви бяха дедуктивните ми способности, макар че зная: някога те са били само безкрайно малка част от онова, което представляват сега. Поради това, че нямам тяло и вече не съм същество, подчиняващо се на електрохимически процеси, всъщност аз съм по-интелигентен, отколкото преди, може би хиляди пъти. Ти, Саркар, се ласкаеш от мисълта, че можеш да ме надхитриш — наистина признавам, имаше време, когато с лекота побеждаваше Питър Хобсън — човека от плът и кръв. Но в мига, когато за пръв път спомена за своя вирус, аз се свързах с източника на кодови ключове — те се съхраняват върху Драйв Р в микропроцесора на „Огледален образ“ в компютърната ти лаборатория „Слънце“ — и разработих електронно антитяло, което да разруши всяко копие на вируса, преди то да изтрие мен или братята ми. Подозирах, че няма да се задоволиш с унищожаването на виновния двойник, и сега виждам, че съм бил прав.

— Бяха ми необходими няколко дни да направя този вирус — възрази Саркар.

— А на мен — секунди, за да създам защита срещу него. Не можеш да ме надхитриш, както дете не би могло да изиграе възрастен мъж.

Саркар изглеждаше смаян.

— Много смях — изрече саркастично той.

— Точно така — отвърна Дух. — Много нервни връзки… връзки, които ти убягват и не ще проумееш.

Питър се отпусна на креслото. Беше изумен.

— Значи двойникът Контрол ще остане на свобода. — Той поклати глава. — Контрол, ти, негоднико… ти ли беше онзи, който заплаши Кейти?

— Да.

Питър се наведе напред, обзет от ярост.

— Проклет да си. Никога не съм искал да я нараня.

— Разбира се, че не си — отговори спокойно Контрол. — Пък и тя никога не е била застрашена от истинска опасност — противопожарната система я окъпа със студена вода, това беше всичко. Просто исках да си наясно с чувствата си към нея, да разбереш колко важна е тя за тебе.

— Мръсник! — извика Питър.

— Естествено — отвърна Контрол. — В края на краищата нали и ти си такъв.