Терминален експеримент

ГЛАВА 6

Питър почука, после тихо влезе в личната стая на една пациентка в отделението за хронично болни. Крехка жена на около деветдесет години беше седнала на леглото, чиято горна част беше повдигната под ъгъл 45 градуса. Две банки с прозрачна течност бяха поставени на метална стойка край леглото й и се свързваха чрез дълги тръбички с ръката й. Малък телевизор беше монтиран на подвижна поставка от дясната й страна.

— Здравейте, госпожо Фенъл — тихо поздрави той.

— Здравейте, млади човече — отговори жената с тънък, пресипнал глас. — Вие доктор ли сте?

— Не… поне не съм доктор по медицина. Инженер съм.

— Тогава какво търсите тук? Това не е завод.

— Не съм точно такъв инженер. Аз работя в областта на…

— Пошегувах се, синко.

— Съжалявам. Доктор Чон ме уведоми, че сте в добро разположение на духа.

Тя дружелюбно сви рамене, движението на тялото й сякаш изпълни със смисъл цялата стая, банките с прозрачната течност и всичко останало.

— Опитвам се да бъде така.

Питър се огледа. Нямаше цветя. Нито картички с пожелания за скорошно оздравяване. Изглежда, госпожа Фенъл беше съвсем сама на света. Как бе възможно да е толкова бодра при това положение?

— Аз… искам да ви помоля за една услуга — заговори той. — Имам нужда от помощта ви за един експеримент.

Гласът й приличаше на изсъхнали листа, които се отронват от дърветата.

— Какъв експеримент?

— Въобще няма да ви боли. Просто бих желал да сложите на главата си един шлем, който е съоръжен с множество миниатюрни електроди.

Листата в гласа й започнаха да се отронват по начин, наподобяващ смях. Госпожа Фенъл посочи тръбичките от системата, които бяха свързани с ръката й.

— Предполагам, че още две-три тръби няма да ми навредят. Колко време искате да нося този шлем?

— Докато, ами докато…

— Докато умра, това ли искате да кажете?

Питър почувства, че бузите му се изчервиха.

— Да, госпожо.

— Какво е предназначението на тези електроди?

— Моята компания произвежда биомедицинско оборудване за наблюдение на жизнените процеси. Разработихме прототип на нов, свръхчувствителен електроенцефалограф. Знаете ли какво представлява ЕЕГ?

— Монитор, извършващ наблюдение върху мозъчните вълни. — Лицето на госпожа Фенъл изглеждаше неподвижно; доктор Чон беше казал, че е преживяла поредица леки удари. Но очите й се усмихваха. — Човек не стои толкова дълго по болниците, без да научи разни неща, млади човече.

Питър се засмя.

— Този специален монитор за мозъчни вълни притежава много по-голяма разделителна способност от стандартните апарати, с които разполагат тук. Бих желал да запиша… хм…

— Бихте желал да запишете смъртта ми, нали?

— Съжалявам, нямах предвид да бъда толкова безчувствен.

— Не сте. Защо искате за запишете смъртта ми?

— Ами, разбирате ли, сега не съществува начин, който със стопроцентова точност може да определи кога мозъкът е престанал да функционира за постоянно. Този нов уред би трябвало да посочи точният момент на настъпването на смъртта.

— На кого му е притрябвало да научава това? Аз нямам роднини.

— В много случаи жизнените функции на телата се поддържат изкуствено просто защото не знаем дали човекът наистина е мъртъв, или не. Опитвам се да определя настъпването на смъртта не само от гледна точка на закона, но и в действителност — недвусмислен тест, който може да докаже дали някой е жив, или мъртъв.

— И как ще помогне това на хората? — попита тя. По тона й личеше, че това наистина я интересува.

— Ще им помогне при трансплантацията на органи — отвърна Питър.

Тя вдигна глава.

— Никой няма да поиска моите органи.

Питър се усмихна.

— Може би не, но някой ден моят уред ще удостовери, че по някаква случайност не вземаме органи от хора, които не са наистина мъртви. Ще бъде полезен и в спешните отделения на болниците, за да не се прекъсват преждевременно опитите за спасяване на някой пациент.

Госпожа Фенъл помисли върху това за миг и после попита:

— В действителност моето разрешение не ви беше необходимо, нали? Можехте просто да свържете уреда и да кажете, че това е рутинно изследване. И без това в половината от случаите не ти обясняват какво правят с теб.

Питър кимна.

— Предполагам, че е така. Но си помислих, че би било проява на вежливост да ви попитам.

Очите на госпожа Фенъл отново се усмихнаха.

— Вие сте много мил млад човек, доктор…?

— Хобсън. Но, моля ви, наричайте ме Питър.

— Добре, Питър. — Бръчиците около очите й се присвиха. — Тук съм от месеци, но никой от лекарите не прояви желание да го наричам с малкото му име. Дупчили са всеки сантиметър от тялото ми, но продължават да смятат, че емоционалната дистанция е част от работата им. — Тя замълча за миг. — Харесвате ми, Питър.

Питър се усмихна.

— А аз харесвам вас, госпожо Фенъл.

Този път тя успя да издаде звук, недвусмислено наподобяващ смях.

— Наричай ме Пеги… — Жената замълча и се замисли и това още повече сбръчка старото й лице. — Знаеш ли, това е първият път, когато чувам малкото си име, откакто постъпих тук. Значи, Питър, ти наистина се интересуваш какво става в момента на смъртта?

— Да, Пеги.

— Тогава защо не седнеш и не се разположиш удобно и аз ще ти разкажа. — Тя заговори по-тихо. — Виждаш ли, вече умирах веднъж.

— Извинете, бихте ли повторили? — Досега тя изглеждаше съвсем с ума си.

— Не ме гледай така, Питър. Не съм побъркана. Седни. Хайде, седни. Ще ти разкажа какво се случи.

Питър не желаеше да се ангажира с мнението й, но все пак взе един тапициран с винилово покритие стол и го притегли близо до леглото й.

— Това се случи преди четиридесет години — подхвана госпожа Фенъл, обръщайки малката си, подобна на спаружена дива ябълка глава към Питър. — Наскоро ми бяха поставили диагноза диабет. Бях инсулинно зависима, ала все още не осъзнавах колко внимателна трябваше да бъда. Съпругът ми Кевин беше отишъл на пазар. Бях си направила сутрешната инжекция с инсулин, ала все още не бях закусила. Телефонът иззвъня. Обади се една моя позната и почна да ми се оплаква до безкрай — поне на мен така ми се стори. Започнах да се потя, заболя ме главата, но не исках да й обяснявам нищо за това. После сърцето ми започна да се блъска лудо в гърдите, ръката ми затрепери, зрението ми се замъгли. Понечих да кажа нещо, да я помоля да спре, та да отида да похапна, и изведнъж съвсем неочаквано се свлякох на пода. Организмът ми бе реагирал на инсулина. Хипогликемия.

Макар че лицето й беше невъзмутимо, като умъртвено след ударите, гласът й стана все по-оживен.

— Изведнъж — продължи тя — осъзнах, че се намирам извън своето тяло. Някъде отгоре виждах себе си — как лежа на пода в кухнята. Продължих да се издигам все по-високо и по-високо, докато всичко се превърна в тунел — дълъг, спираловидно извиващ се тунел. В края му извираше красива, чиста, лъчисто бяла светлина. Беше много ярка, ала въобще не нараняваше очите, докато я гледах. Обзе ме чувство на мир и покой. Беше така прекрасно, там ме приемаха, без да поставят каквито и да било условия, изпитвах безкрайна любов. Усетих, че се приближавам към светлината.

Питър наведе глава. Не знаеше какво да каже. Госпожа Фенъл продължи:

— В края на светлината се появи някаква фигура. Отначало не я разпознах, но после внезапно разбрах, че това съм аз. Ала в действителност не бях; беше някой, който приличаше на мен, но не и аз. При раждането си съм имала близначка Мери, но тя умряла няколко дни след като се появила на бял свят. Осъзнах, че това е Мери, че е пристигнала да ме посрещне. Тя долетя по-близо и ме хвана за ръка, и започнахме да се носим заедно в тунела, към онази светлина. След това започнах да виждам различни образи от своя живот като на кино — виждах себе си, родителите си, съпруга си — както работим или се веселим. Мери и аз наблюдавахме внимателно всяка от тези сцени, където бях постъпвала правилно или погрешно. Не изпитвах чувството, че някой ме осъжда, но за мен беше важно да разбера всичко, да осъзная как са повлияли действията ми на другите хора. Видях как си играя в училищния двор, как преписвам на изпит, как работя като доброволка в болницата, о! — и толкова много други неща — виждах ги ярко, с невероятна яснота. И през цялото време стигахме все по-близо до онази прекрасна светлина. А после… После изведнъж всичко свърши. Почувствах как някой ме дърпа назад и надолу. Не исках да пусна ръката на Мери — веднъж вече я бях загубила и никога не бях имала възможност да я опозная, — ала пръстите ми се изплъзнаха от нейните, аз полетях назад, далеч от светлината, и после изведнъж се озовах обратно в тялото си. Знаех, че наоколо има и други хора. Скоро очите ми се отвориха и видях един мъж в униформа. Лекар. Държеше спринцовка. Беше ми направил инжекция с глукагон. „Ще се оправиш — говореше ми той. — Всичко ще бъде наред.“

Жената, с която бях разговаряла по телефона — името й по някакво съвпадение беше Мери — разбрала, че съм изгубила съзнание, и извикала линейка. Наложило се лекарите да разбият външната врата на дома ни. Ако бяха пристигнали няколко минути по-късно, щях да замина завинаги.

Тя замълча за малко, после продължи:

— И така, Питър, аз зная какво е смъртта и не се страхувам от нея. Това преживяване промени цялото ми отношение към живота. Научих се да гледам на всичко в перспектива, да го приемам с лекота. И макар и да зная, че ми остават още няколко дни живот, аз не се боя. Зная, че моят Кевин ще ме чака при онази светлина. И Мери също.

Питър бе слушал внимателно целия разказ. Разбира се, и по-рано бе чувал подобни истории, дори беше чел част от известната книга на Муди „Живот след живота“, когато се бе озовал във вилата на някакъв свой роднина и трябваше да избира между тази книга и пространно четиво как зодиакалният знак оказва влияние върху любовните изживявания на индивида. Тогава не знаеше как да се отнася към подобни разкази, а сега беше дори още по-несигурен.

— Разказахте ли на някой от лекарите тук за това? — попита Питър.

Пеги Фенъл изсумтя.

— Тези хора прехвърчат оттук като че са бегачи в щафета и болничният ми лист е пръчката, която трябва да си подават. Защо, за Бога, да споделям най-съкровените си преживявания с тях?

Питър кимна.

— И така — рече госпожа Фенъл, — ето каква е смъртта, Питър.

— Аз… Аз бих…

— Но все още искаш да направиш своя експеримент, нали?

— Всъщност да.

Госпожа Фенъл помръдна едва доловимо главата си — най-близкото до кимване движение, което успя да направи, и каза:

— Добре — изрече накрая тя. — Имам ти доверие, Питър. Изглеждаш ми свестен младеж и ти благодаря, че ме изслуша. Донеси апарата си.

Седмицата, след като Кейти бе направила признанието си, беше особено противна. Почти не си говореха, а когато все пак разменяха по някоя дума, беше за експеримента на Питър със суперелектроенцефалографа. Нищо лично, нищо свързано с тях двамата. Просто безопасни теми, с които понякога изпълваха дългата, меланхолична тишина.

Беше събота вечер. Питър седеше на дивана във всекидневната и четеше. Ала този път не беше избрал електронна книга; вместо това бе предпочел традиционно издание с меки корици.

Напоследък Питър бе открил серията романи на Робърт Б. Паркър, обединени от общ герой — старият Спенсър. Имаше нещо привлекателно в пълното, безусловно доверие между Спенсър и Хок и възхитителна честност в отношенията между Спенсър и Сюзън Силвърман. Паркър не беше дал на своя герой малко име, ала Питър си измисли свое — Рок — което означаваше скала — и това наистина би било добър избор. И наистина, Спенсър притежаваше повече от качествата на скалата — беше по-стабилен, по-твърд, отколкото Питър Хобсън.

На стената зад него имаше сложено в рамка копие от рисунка на Алекс Колвил. Отначало Питър бе възприемал Колвил като статичен художник, но с течение на годините неговото творчество все повече му допадаше; особено тази рисунка — мъж, седнал на верандата на малка хижа, и стара хрътка, която лежеше в краката му — беше много трогателна. Накрая Питър бе осъзнал, че липсата на движение в картините на Колвил внушава трайност и неизменност: в крайна сметка нещата са именно такива и единствено те са от значение.

Питър все още не знаеше как да постъпи, не можеше да си представи какво бъдеще биха имали той и Кейти. Осъзна, че току-що е прочел смешен епизод — Спенсър отклоняваше въпросите на Куърк чрез серия отбрани духовити забележки, Хок стоеше до тях и се подсмиваше — ала този откъс не го е развеселил, както би трябвало. Питър пъхна картончето между страниците, където бе стигнал и остави книгата до себе си.

Кейти слезе по стълбите. Косата й беше пусната. Носеше плътно прилепнали сини джинси и широка бяла блуза; двете най-горни копчета бяха разкопчани — облекло, прецени Питър, което можеше да се възприеме или като секси, или като неутрално и просто практично. Очевидно и тя беше объркана като Питър и внимателно се опитваше да изпраща сигнали, които може би щяха да бъдат разтълкувани правилно, независимо от настроението, в което се намираше той.

— Може ли да седна при теб? — попита тя.

Питър кимна.

Диванът имаше три големи възглавници. Питър бе заел тази отляво. Кейти седна на границата между средната и дясната: опитваше се да установи близост, но същевременно запазваше и дистанцията.

Дълго останаха така, един до друг, без да приказват.

Питър продължи да поклаща бавно глава. Беше му горещо. Очите му не бяха в състояние да се фокусират. Сигурно не беше спал достатъчно. После изведнъж усети, че ще заплаче. Пое дълбоко дъх, за да не го направи. Припомни си последния път, когато наистина беше плакал: тогава беше на дванадесет години. Тогава се срамуваше, мислеше, че е прекалено голям да плаче, ала бе преживял ужасяващ шок, след като бе пъхнал пръсти в електрически контакт. През следващите тридесет години бе успял да издържи стоически всичко, но сега в него избликваше нещо…

Трябваше да се махне, да остане някъде сам, далеч от Кейти, далеч от всички…

Ала беше прекалено късно. Тялото му се сви в конвулсии. Бузите му бяха мокри. Усети, че се разтреперва — отново и отново. Кейти вдигна ръка от скута си, като че искаше да го докосне, но очевидно реши да не го прави.

Питър плака няколко минути. Една голяма сълза падна върху романа за Спенсър и страницата бавно я попи.

Питър искаше да спре, но не можеше. Избликът бе по-силен от него. Носът му течеше, той сумтеше между трескавите конвулсии, които предизвикваха сълзите. Беше се натрупало прекалено много, бе го потискал прекалено дълго в себе си. Накрая с мъка успя да изрече няколко едва доловими, почти беззвучни думи:

— Ти ме нарани. — Това беше всичко, което каза.

Кейти хапеше долната си устна. Тя кимна, клепачите й потрепнаха — едва сдържаше собствените си сълзи.

— Зная.